наужким
тривиалното място за среща –
на Попа. Той – с цвете в ръка.
Тя бърза с измокрени токчета,
поглажда нервно коса,
изпробва една – две усмивки,
за закъснението съчинява си реч
и тръпне сърцето от мисли,
и таи се в сърцето копнеж.
че пристига Тя възвестява
сладникав непознат аромат.
Той – тъкмо запалил цигара,
вида й му спира дъха.
красива е. и все се усмихва.
нима това не е поличба добра ?
стъпка по стъпка притегля ги София
към непознати познати места …
… дето всеки ден прекосяват,
но сега е друго. сега Той е тук,
сега нейният смях заглушава
трамваите и градския смут.
целият ресторант е една маса за двама,
те седят. те говорят. ядат.
пият вино. спорят. мечтаят.
… две вселени дали ще допрат ?
Той всичко знае и може.
Тя – вечно мила, добра.
Той – различен от другите даже !
Тя – на тази планета една.
Той й помага да си сложи палтото,
Тя без колебание го хваща под ръка,
от токовете й запява паважа,
от гласа му потреперва дъжда.
в таксито Тя раздава усмивки –
на шофьора. на Той. на нощта,
на вярата в думата „сбъднатост“,
на новата си красива искра.
… но когато дойде време за лягане,
Тя ще се свие в едната половина легло,
а другата - от студ обитавана
на един призрак е ложе от време оно.
и как всъщност стоят нещата ?
днешният „Той“ не е „Той“, а е „той“.
нейде там пък „Той“ се унася
до поредната
уж
своя
"тя".
