той ме обвива със пръсти
и аз леко потрепвам,
и аз тихо се свивам,
и аз бавно отпускам
мускулите на корема си
и силно, макар и само наум псувам
факта, че съм толкова негова.
той въздиша в ухото ми,
крадейки моето дихание,
което е секнал с присъствието си,
прерязал с погледа си,
застрелял с електричеството,
което минава на отчетливи импулси
по цялата му кожа.
той ме гледа и се усмихва
и аз всичко забравям,
и аз всичко прощавам,
и аз също отвръщам,
дори когато ми се ще да съм бясна
и да го удрям гневно и да му крещя,
че го мразя.
а всъщност, а всъщност, а всъщност
никак да не е така.
ах, как обичаме, любими мои хора,
да се лъжем, че сме силни,
да се лъжем, че не сме зависими,
да се лъжем, че можем да се справим с всичко сами,
да се лъжем, че не сме влюбени,
да се лъжем, че не ни боли,
да се лъжем, че не ни пука
и да създаваме цял свят, изграден
върху гредата
БЕЗРАЗЛИЧНОСТ.
аз не искам така,
защото имам нужда,
защото обичам,
защото съм влюбена,
защото ме е грижа
и защото най - малко от всички неща на тази земя,
се чувствам безразлична.
и нищо, и нищо, и нищо,
че това би ви накарало да ме сметнете за глупава.
глупаво е да имате толкова много хора за прегръщане
и да не го правите.
глупаво е да обичате толкова много
и да не си го показвате.
глупаво е да си липсвате
и да не си го казвате.
глупаво е да не благодарите, когато му е времето.
да не целувате, когато му е времето.
да не оценявате, когато му е времето.
да я отричате и хабите всичката тази любов.
и после повече от всичко да съжалявате задето сте били толкова умни.
