обречено

дъждът ме боли и крилата ми
слепват в глухото утро,
онемяла напълно в душата си
ден след ден след тебе препускам.
ден след ден се препъват нозете ми
в поредната вяла въздишка
и безброй драскотини ръцете ми
белязаха с вечната нишка
на гонитбата с края предречен ...

... сантиметър все не достига,
пръст по пръст се от тебе отделям,
къс по къс се сърцата раздират
и една си самотност споделят.

уморена, застинах във времето.
и сякаш всичките рани не стигаха,
та от днес да нося и бремето
на любовта ми към тебе - стихията,
която за миг се прекърши
и от страх от своята сила,
тя от зрънце още научи,
че от много любов ...
... се умира.

i want to love u but i don’t know if i can.

чувствата са демони,
предрешени като сламки,
за които да се хванеш
на падане от кулата,
наречена "реалност".

чувствата са омразата,
която се събира на топка в корема ти
и те кара саркастично да отблъскваш
милите мъже на бара, готови да те черпят
бутилка "страст".

чувствата са страхът
да си роб на нещо,
което от неспособност да контролираш,
унищожаваш до последния атом,
а след това прекарваш през гръкляна си
острието на "безсмислието".

чувствата са краят
на всеки, изпитал ги,
защото те поемат в прегръдките си
без да те предупредят,
че единият никога не иска другия достатъчно,
че да му подари своето "завинаги".

живеем само когато чувствата се проявят
в точния момент,
на точното място
и преплетат змийските си езици с нечии други,
дошли навреме
и нацелили местоположението
на купона под надслов "влюбване".

чувствата ми са точно толкова грозни,
откакто ги изрисува с пастелите си,
сякаш са илюстрации в сатиричен вестник
и се нуждаят от мустаци и грим,
а ти ги преправяш,
смееш им се,
смачкваш на безформена топка
и накрая ...
... изхвърляш в боклука.

клошари, ваша съм.
но нещо все ме кара да си мисля,
че и вие не бихте
ме искали.

безумие

безумие

безумно е. все още те намирам.
сред книгите и сред тетрадките ми.
под летните ми рокли и във снимките.
и вечер във звездите над таваните.
безумие са тайните ми планове
и вярата, че мога да те сбъдна.
пак боря се със огнените змейове,
изгарях. над милиарди пъти.
безумни са, безумни часовете,
в които спирам, да се преобърна.
и пак съм вятър. тичам по баирите.
избягвам клетките на силната привързаност.
безумна съм. когато те забравя.
изгубвам сили да преборя времето.
дъхът ми се накъсва в многоточия.
сърцето ми е тътена на влакове.
безумен си. усмихваш ми се в тъмното.
побираш ме във джоба на палтото си.
рисуваш мъничка усмивка в локвите –
картографираш пътя ми за връщане.

безумни сме. безумни сме и двамата.

безтебие

[ и всичко в мене тъне във безтебие. ]

прокарах тънка линия през живота си
и кръстих двете половини -
смисъл именувах аз едната,
а другата - безтебие наричам.
и моливът ми честичко се чупеше,
следи остави лекото треперене.
и неведнъж, заобикайляйки забраните,
при теб се връщах. само до разсъмване.
очите си превързах с гордостта си,
слуха - с безумната самозаблуда,
изхвърлих водните боички с цветовете ти
и за поривите станах глуха.
животът ми живее от безсмислици,
от сънища, копнежи и диханието ти,
от самоубийствата, наричани завръщане
там, където нищо не оставихме.

Replay

нещо, написано от Биляна Тодорова [a.k.a. моята Блуп] и посветено на мен, което преобърна вътрешня ми свят и го разчувства до тайни усмивки.

…Всеки път, когато си отидеш.
Всеки път, когато спре света.
Всеки път, когато нямам сили.
Всеки път, когато продължа.
…Всеки път, когато оживея.
Всеки път, когато ме ранят.
Всеки път, когато в друг се влея.
Всеки път, когато пак горя.
…Всеки път, когато имам вяра.
Всеки път, когато ме е страх.
Всеки път, когато се предавам.
Всеки път, когато те предам.
…Всеки път – ти винаги се връщаш.
Всеки път. Ти винаги си там.
И всеки път след теб се преобръщам.
…И всеки път не мога да те спра.

безпътни

на Лили, защото се привързва както пингвините.

винаги ме е било страх
да се вглеждам в картите
и нейде сред магистралите,
тесните и широки граници,
сините и кафеви сълзи
да виждам прозиращите стъпки
на хиляди хора,
вървели дълго
или едва пристъпяли,
споделили пътя си
или построили го сами.
но няма нищо по - тъжно
от точката, спряла в центъра
на нищото, спряла във времето
и пространството, вкаменена
от безметежната бързина на чувствата.
и сякаш държа в ръцете си
рентгенова снимка на хора
с принадлежащи си души,
намиращи се на една километрична въздишка
разстояние.

je vis notre amour, en solitaire.

на Блуп, защото е ангел и си имаме всичко.

дъх на лято, пренаситен
с череши. и също
ванилия. и също
кокос.

неспокойно момиче с плахи стъпки
обикаляше около една гара
и търсеше пътя си.
щеше да й отива ръчен часовник,
да го изважда от време на време
и да мери вечността.
най - интересното й качество
бе фактът, че може
бързо да обръща думи наобратно.
най - голямото й постижение
беше присъствието на тази гара
и простичкият факт, че е останала.
имаше цветна рокля,
разказваща историята
на две звездички и една луна
и може би как често се получава така,
че някак различното
е също и излишно.
момичето с очи рисуваше ...
син влак на релсите.
и момче на прозореца.
и как й се усмихваше
по онзи специален свой
"обичам те" начин.

тъжно момиче с тежки стъпки
обикаляше около една гара
и чакаше вярата й да свърши.

toi et moi.

* на малкия ми принц.

изписала съм целия ти гръб,
прилежно и хаотично,
отгоре до долу
с целувки и поеми
… до писване.
като струни на китара,
като тетива на лък,
като лунен лъч
опънах всичките си емоции
… до скъсване.
когато ме събуждаш с целувка,
държиш за ръка по обед,
галиш с дъх вечер
ме притежаваш
… до себе си.
хубаво ми е със теб,
хубаво е, че те има,
хубаво е, че си тук,
ще те пазя
… до завинаги.

always the summers are slipping away ...

не знам какво да правя с мислите си,
складирам ги грижливо в няколко кашона
и ги надписвам с печатни букви ...
чупливо ...
... като думите ми. разпиляха се по пода.
направи си от тях хвърчило,
което нехайно пробута на вятъра
в замяна на една усмивка.

не знам какво да правя с безсънието,
никакъв вид хапчета или молби
не могат да те прогонят
от сънищата ми ...
илюзия ...
... като приспивните песни, които използвам,
за да успокоя болката си
и да излъжа сълзите ми,
че са капки дъжд.

не знам какво да правя със спомените,
висят на простора и чакат да бъдат сгънати,
а аз все още не съм готова
да прибера в шкафа миналото си ...
страх ...
... като този отново да чувствам
след като вече чисто и просто
не остана нищо за чувстване.

не знам какво да правя със себе си,
пречиш ми да вдишвам страховете си
и да издрасквам с тях всяка една от стените
на многоъгълната ми любов ...
апатия ...
а лятото, през което всичко трябваше да бъде наред,
мина просто ей така ...
... за миг.

otherside.

отново се събудих трепереща,
стресната от топлината на ръцете ти.
отново във съня ми се разхождаш
и безнаказано крадеш подпорите
на дълго строената ми безчувственост.
наливам си чаша вода и паля цигара,
за да изчезне аромата ти от кожата ми
и да спре дъха ми да се накъсва
от предполагаемото ти съществуване.
през прозореца се виждат само очите ти,
от тавана на стаята е провесен единствено смехът ти,
а в цялата къща кънти един отдавна забравен глас ...
... викаш ли ме ?
отново те намерих във себе си,
вграден във всяка моя съставка, все едно, че не съм те пъдила.
отново чух сърцето си,
биенето му е станало толкова монотонно,
че понякога забравям, че някога е било
най – живият материал, от който съм изградена.
излизам на терасата, за да слея студа си
с този на въздуха и да изкрещя миналото си
на вятъра, който да го отнесе далече
и да го подари на някой бездомник за вдъхновение.
в мрака проблесна усмивката ти,
а някоя от песните ни се завъртя в главата ми
с онзи текст, който вече отдавна забравих, а пак си припявам.
... помниш ли ?
отново те открих в сърцето си
и за пореден път, стихнала в мрака,
те моля да си тръгнеш.
или пък да се върнеш.
кой знае ?
и може би пак ще вдигна телефонната слушалка,
за да бъда излъгана за шестнайсет минути,
че все пак една част от онова, което обичах,
все още е жива. и тъгува за мен.
а сърцето ми, което толкова пъти погуби,
напук продължава бавно да отброява
всяка секунда, в която
вече те няма.

след теб

след теб и птиците забравиха да пеят,
мълчи небето в своя нежен полет,
разлюби слънцето луната и се леят
умиращи звезди от тъжния й поглед.

след теб сезоните забравиха реда си
и дните все един със друг се сливат,
изгорих аз всичките часовници,
намразих монотонното им биене.

след теб сърцето ми забрави да трепери,
то само бавно и болезнено се свива
напук на болката, стреми се да напомни,
че някога във него те е имало.

след теб самата аз забравих да съм себе си
и теб издирвам в неспокойните си сънища,
по струните ми свирят цветни спомени,
след теб ... аз няма да съм същата.

театър от сенки

мълчание. убийствено мълчание.
кънтяща безпощадна тишина.
за илюзиите ми – живо наказание,
за любовта ми – смъртна предигра.

а във вените ми хилядите думи,
преплетени в сонетен словоред,
трептят и чакат нерешителните устни
да прошепнат чисто нов сюжет.

един единствен път във стар театър
да оживеят моите цветове,
след всеки акт да има южен вятър,
слънчоглед след всяка сцена да расте.

и там, сред сенките, отново да те видя,
последна реплика, а после – бърз поклон.
наум повтарях я ... оркестъра засвиря
и заглушава любовния ми стон.

теория на струните

четири стихии във мен враждуваха,
метеорит земята ми разстърси,
морета от въздишки пак бушуваха ...
ти беше там. видях те. и подминах те.

аз още помня цветовете на мечтите ти
и как тълкуваше най – кратките ми сънища,
в мълчанието ти мъничките истини,
как влях във теб аз всичките си пътища.

за миг си спомних малките ни бягства,
един живот не сбираше копнежите ни.
и всеки спомен лекичко нагарча ...
ти беше там. видя ме. и подмина ме.

за твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм ...

последният ден на май.
тъжно е, че това е последният ден от моя месец в моята година. и още по - тъжно е, че прекарах по - голямата част от него, мечтаейки да върна март.

" ако някога си тръгнеш,
ще разпродам душата си
на отминаващите цигани
и сам ще скоча
във последната каруца ...
ще отпътувам във посока
неизвестна, едновременно позната,
като очите на икона вечер ...
ще лазят насекоми в мен,
из ъглите ще търсят нещо, -
а мен отдавна няма да ме има. нека !
каквото си намерят, да го вземат !
ще съм пребродил хиляди пътеки ...
ако някога си тръгнеш,
във мене няма да ги има
и робинзоните, и птиците,
и всички други хора,
които ти така харесваше
доскоро ... "

страх ме е да говоря със своите собствени думи. май този път ще кажа твърде много. (:
нека !
какво ще правя непреходната аз в този свят на преходност ?

летище за бездомни птици

като леден вихър смразяваш душата ми,
отвявайки прахта от забравени улици.
тих дъждец нашепва словата ми –
нямо моля те пак да не тръгваш.

знам цената на всяко сбогуване
и никой край не е ново начало,
то е жестоко наивно залъгване
за сърцата от болка наказани.

знам цената на всяко очакване,
което никога няма да свърши,
до болка познавам тъжните влакове,
които често се късно завръщат.

когато отново в простора с разперени
криле от огън ти нов път поемеш,
на връщане пътеките ще бъдат намерени,
но сърцето ми дали ще откриеш ?

Нереална

Да те получа, за да те изгубя,
да те повярвам, а да се окажеш сън.
Да те изстрадам, после да се върнеш,
макар че само пролет е навън.

Да те желая и никога да имам,
да търся себе си и да намирам теб.
Пред теб - усмихната, разпиляна всъщност,
наум крещейки, че бил си ми отнет.

Да те намразвам от любов наивна,
да те проклинам ... Или всъщност мен ?
Да се лекувам, за да ме убиваш,
да се руша по малко, ден след ден.

Да викам името ти вечер на тавана,
да му разказвам кой някога си бил за мен.
Да се лъжа, че забравен си отдавна,
чакайки до мен отново да полегнеш уморен.

Твоя

Тази роля е единствено за тебе,
с кръв от сърцето си сценария изписах,
душата ми е гола, за костюми нямах време,
виж какво зад преградата таи се.

Показах се, раздадох, примирих се,
уязвима да съм, но нека също твоя
и да вярвам, пак да вярвам остави ме,
това е моят избор и единствена опора.

Каквото си харесаш, прибери си го,
когато то не стига, пак тръгни си
и на раздяла кажи ми нещо истинско,
ти познаваш из основи струните ми.

И знам, че пак ще дойдеш, няма да е късно,
защото в себе си аз винаги те нося.
Понякога – в сърцето си разкъсано,
друг път – в усмивка истинска и само твоя.

il m'aime pas du tout

не ме отделяй от затвора ми,
аз пак във него ще се върна,
отдавна предпочетох страховете си
пред болезнената мисъл да те губя.

погледай ме откъм решетките,
стените са ми близките приятелки,
леглото изградено е от призраци,
с които вечер правя си театри.

научих репликите наизуст,
ще разчувствам даже съдията.
на премиерата бъди ми гост,
на бис не ще излезе ми душата.

и тази вечер ще ме видиш там,
ще играя като за последно.
актьорът винаги умира сам,
макар и пищно да е после погребението.

Мечтателно

на Стеф,
защото ти върна вярата ми в мечтите.

Притежавах някога свят,
изрисуван със цветни въздишки,
в приказки тайно живях
и носех рокля от слънчеви нишки.

В косите си вплитах цветя,
наблюдавах вечер звездите,
но винаги лягах сама,
в мекотата на поляните скрити.

Без покана, без никакъв знак
ти преоткри моя свят на мечтите,
и сякаш с моите очи припозна
в патето на белия лебед чертите.

В моето царство на вечни лета,
тънещо в тъжна забрава,
където някога живеех сама,
вече властваме двама.

Защото няма кратки дъждове

Душата ми беше градина,
събрала във своите цветя
всяка багра на пролет отминала,
всяка капка от облак отвян.

По небосклона ми слънце препускаше,
сред листата ми птиче ми пя
и на мястото на всяка въздишка
мигновенно глухарче цъфтя.

Всеки стрък мечтаеше лудо
за влюбени вечни лета,
но в долината тръпнеща друго
замени летния копнеж на цвета.

Сякаш буря пречупи върбите
и наказа земята ми с гръм,
подплаши малкото птиче,
прокле лятото със зимен сън.

Ден след ден едрите капки
изпиваха на зеленината дъха
и красивия палат на мечтите
дъждът обсипа с ръжда.

Днес в душата ми какво ще намериш?
Цветна пустиня на копнежи убити,
накъсани чашки, събиращи сълзи
и на дъжда отминал следите.