високосна година - вечният танц между слънцето и луната

Сиел е малко градче, потънало в спокоен сън насред една безкрайна долина.
едно от онези места, където времето сякаш е спряло и всеки път, когато ти се случи да попаднеш в него, те обзема за момент онова така преходно чувство, че всичко е наред. единственото събитие, което го разтърсва из основи, е един панаир, който се организира единствено на високосни години. тогава Сиел не прилича на себе си, обкичен с всички онези цветове, които продавачите и циркът донасят от места, които жителите на градчето надали някога ще посетят. омагьосваща е и панаирната глъчка до късно вечерта и този смях, който се свира в ъгълчетата на всяка, отрупана с павета, уличка.
Селена се събуди много рано сутринта. всеки атом от тялото й трептеше развълнувано, пробуден от онова прекрасно очакване да се случи нещо хубаво. но за разлика от повечето такива копнежи, които така и не се докосват до това, което желаят, мечтата на момичето щеше да бъде сбъдната едва след няколко часа. както ставаше на всяка високосна година.
ако помолите някой човек да опише Селена, независимо колко близък й е той, независимо от факта, че тя наистина беше от най – красивите момичета в града, първото, а понякога и последно нещо, което те биха ви обрисували са очите й – синьо, в което можеш да се удавиш, в което можеш да полетиш и в което можеш да видиш отражението на един по – различен, пречупен през зениците й, свят. съответно бихме могли да стигнем до заключението, че тя цялата беше очи. затова и родителите й й бяха дали името на гръцката богиня на луната. очите й бяха две изящни лунички, оцветени в синьо с водните боички на някое дете – мечтател.
няма нищо по – натрапчивото от часовете, предхождащи големи събития. сякаш всяка тяхна стотна се търкулва болезнено по цялото ви тяло и нарочно ви влиза под кожата, за да стигнете до точката на побъркване. но в крайна сметка така се случва, че винаги си заслужава мъченията. наградата на Селена е нейната любов, нейното персонално слънце, както тя го нарича. живели ли сте като в приказка за един – единствен ден ? един ден, който по някакъв странен начин е успял да побере в себе си всичко, което в този момент ви е било достатъчно, да ви постави в центъра на вихъра му, а вие да подгоните ветровете и после напълно да им се отдадете. защото Селена имаше два такива дни.
първият път, когато го срещна, бе едва на 13. първият път, когато я заведоха на цирк. там имаше едно момче, което поглъщаше огнени прътове и тя го посочи с пръст и извика “момчето – слънце !”.

- от коя планета си ? защото не може да си от тук. – я беше изненадал малко по – късно той, докато тя чакаше на опашката за захарен памук.
- името ми е селена. – гласът й смутено трепна.
той повтори посочването й с пръст от по – рано и закачливо извика:
- момичето – луна.

не мисля, че някой някога би могъл да даде обяснение на това явление – сърце в
замяна на една такава усмивка, която разцъфна на устните и на двамата. и така се роди една детска любов, една узряваща любов, една любов, държаща се в продължение на 3 години и 365 дни единствено на писма и картички и живееше в приказка, а на 366 – ия й се случваше чудо. той пътуваше с цирка из целия свят, помагаше на семейството си и й описваше невероятните си приключения. а тя гравираше всички дървета в градчето си с името му и си съчиняваше една паралелна вселена, в която той ежедневно да е до нея.
и ето го пак. панаирът. с палатките, които носят шарките на големи захарни близалки, с многото сергии, по които можеш да откриеш главно непотребни, но за сметка на това, заредени с голям емоционален заряд, предмети, с цялата палитра от хора и приятния им глъч.
някой хвана Селена за ръка и постави нещо на пръста й. пръстен на настроенията, така ги наричаха. сменящ цвета си според температурата на тялото на притежателя си.

- замини с мен. – каза слънчевото момче. и най – сетне прекъсна вечната
си гоненица с лунното момиче, за да не бъдат те никога повече самотни.

let's go get lost.

денят ми започва с тихо вибриране някъде в долния край на леглото, което веднага ме усмихва с желанието на някого да говори с мен. и първата ми мисъл са череши и онази книга, която все не ме оставя да спя.
озовавам се на главната поляна в борисовата пред mellow music festival с крака върху Янич и глава в облаците. аз пея, че обичам реге и правя онова толкова типично смешно мое движение с ръце, а тя крещи "акцио бира !". пищя, защото имам гъдел, а някакви хора по пейките се обръщат и ни се смеят. защото се обичаме твърде шумно. бирата идва с Дидко и солидно типично закъснение и за наказание бива изкифлен, изнакукуриган и насниман. прибирам се с познати, защото София непрестанно те среща с кого ли не, стига да не си го пожелаеш. не работи по поръчки.
на следващия ден с Лили сме под навеса на главния вход на старото ми училище и гледаме дъжда, попил и по нас самите, заради лудата надпревара с облаците по алеите. правим планове за 19 - ти юни, за лятото, за баловете ни, за сто години напред. защото в тези моменти всичко изглежда възможно и вечно. особено красивите отношения между хората. знаем, че ще пътуваме и в четвъртък трябва да си извадим карти за жп намаление. и ше се снимаме по гарите на онези машини, тип Амели Пулен. а саундтрак ще ни бъдат чушките, sara tavares и amos lee. след това една машина чрез отпечатъците от ръцете ни разбира колко си допадаме и стига до заключението, че с нас никога не се знае какво може да се случи. като с пчелите в Мечо Пух.
а после се прибирам по пролетните улици и се усмихвам.
усмихвам се на бохемския си живот.

carpe diem.

щом ти се пише, грабни лист и химикалка. майната й на клавиатурата, този страстоубиец.
щом ти се говори с някого, обади му се. изведи го. говори му с очи, с ръце, със сърце.
щом ти се пие, вдигай тостове. за хората, които обичаш и те обичат. за момчетата. за карлсон, който живее на покрива.
щом ти се ядат палачинки, сложи тигана на котлона. експериментирай. дели. пръскай със сметана нечий нос.
щом ти се прегръща, обвий ръцете си около някого. покажи на шейла, плюшеното мече, което ти купиха, когато беше на шест, че можеш да си позволиш една вечер от "живота ти на голям" и да го посветиш на него. посвети останалите на някого.
щом ти се пее, пей. крещи. танцувай. по средата на улицата, по средата на разговора, по средата на животът ти, който сякаш е излязъл от контрол.
щом ти се пътува, хвани следващия влак. остави се на съдбата. наблюдавай капките дъжд - вали само отляво. позволи на някой странник да ти разкаже историята си.
щом ти се мълчи, слушай. не е нужно да споделяш с някого, за да му позволиш със съществуването си да огласи мълчанието, което се е загнездило в гърдите ти.
щом ти се тича, избягай. движи се до изнемога, до спазми на краката, до без дъх. а после позволи на някой да те прибере обратно.
щом ти се целува, действай. опознавай устни, извивки и вкусове. целувай с душата си. целувай мигли в мигли и носле в носле.
щом ти се смее, позволи си го. в неподходящ момент и на неподходящо място. шумно, звънко, скандално. ще удължи живота ти. а смехът е заразен.
щом ти се обича, обичай. подарявай се. раздавай. изтръпвай. като в книгите, песните и филмите. както само ти си можеш. истински, лудо, дълбоко.
щом ти се живее, живей. сега. утре. вдругиден. без планове, с грешки, с падения и летежи, с хора и с пухкави топчици. научих, че Поривите правят от съществуването смисъл. слушай сърцето си. следвай сърцето си. не забравяй сърцето си.

~~~

щом искаш да бъдеш с мен, бъди.
oh, scratch that.

hundred minus one day.

не е достатъчно да си с някого, за да спреш да се чувстваш самотен.
смисълът е другаде.

смисълът е в това, че сладоледът е два пъти по - вкусен, когато има кой да ти се засмее на петънцето на върха на носа ти.
смисълът е в това, че шоколадът е два пъти повече, когато изчезва едва за секунди, начупен на парченца от два чифта ръце.
смисълът е в това, че падащите звезди са два пъти по - красиви, когато има на кого да посветиш своето желание.
смисълът е в това, че книгите са два пъти по - интригуващи, когато има при кого да изтичаш и да прочетеш на глас любимите си цитати.
смисълът е в това, че филмите са два пъти по - омагьосващи, когато има кого да стреснеш с избухващото вълнение "о, това е един от любимите ми моменти !".
смисълът е в това, че музиката е два пъти по - докосваща, когато още някой крещи с теб текстовете на песните. и кой понякога да ги бърка, за да му се усмихнеш по средата на припева.
смисълът е в това, че си два пъти по - смел, когато има кой да пъхне топка доверие в десния ти джоб.

смисълът е в това, че ... всичко е два пъти по - хубаво, когато е споделено.

пък аз все още търся.

nobody knows it but u've got a secret smile and u use it only for me.

пролет е.
пролет е в тихите уютни светли сутрини.
пролет е в топлите ветрове и внезапните дъждове.
пролет е в skittles - ите, които ям, говорейки с Яна по телефона, редувайки ги с хлипане.
пролет е в омекотителя ни за пране, който като че ли най - вече през март, април, май и юни е толкова натрапчиво цветен.
пролет е в маркера, с който Марти пише "мече" върху дясната ми ръка.
пролет е в Блуп, която се смее слънчогледово в телефонната слушалка.
пролет е в песента, която ми докарва пеперудки в корема.
пролет е в специалните разноцветни мартенички, които всички окачиха на лявата ми ръка.
пролет е в червено - бяло - кестенявата плитка, която Лили ми направи.
пролет е в мен. и в дните ми. и в малкия ми хаотичен свят.

p.s. разглези ме с присъствието си.

sometimes there's so much beauty in the world i feel like i can't take it.

беше тихо и коледно. парк, алеи, звезди, две момичета и един нежен приятелски разговор. темите се меняха, емоциите се редуваха, смехът звънтеше ... и беше приказка.
- и както в онова стихотворение, което ти бях пратила, "тинтява" ... хората просто в един момент се замислят защо изобщо да бъдат такива. какъв изобщо е смисълът да бъда добър човек ?
няколко тона, принадлежащи на един симпатичен sony ericsson разбутаха тишината и аз се усмихнах на себе си, защото знаех откъде идва съобщението.
- да. това наистина е добра причина.

... имах свое собствено слънчице в десния джоб на панталона си.

колко дълга е една минута ?

когато бях много малка и все още не познавах часа и нямах представа как точно се отброява времето, за мен една минута се равняваше на три изядени бонбона, разстоянието от нашия двор до този на най – добрата ми приятелка, петнайсет балончета от веро, едно нарисувано слънчице ... нямах никаква идея какво представлява тя, но знаех точно на колко е равна. и сега, години по – късно, се научих да запълвам моите минути с неща, които си струват отброяването.
всяка минута е от значение, винаги съм го знаела. сякаш несъзнателно бях направила онзи избор между живота без чудеса и този, в който приемаш всяко нещо за чудо, и в това превръщах моите шейсет секунди – шанс да ми се случи някое вълшебство.
минутите – вечности бяха точно преди да бие звънеца на последния ни час в училище, времето, което трябваше да мине преди да извадя термометъра, с който мама ми измерваше температурата, когато съм болна, чакането на автобуса през зимата или пък когато ме обхванеше меланхолията. сивите и дълги шейсет секунди, които ме деляха от нещо – от свобода, от човек, от цел. и колкото и упорито да се опитвах да препускам през тях, те пак се равняваха на наказанието да усещам как всяка стотна се търкулва по линията на търпението ми. време, което упорито трябва да пребориш и което услажда още повече това, което следва.
друг път тези сиви минути се равняваха на шейсет пъстроцветни секунди – първото потапяне в морската вода, първото блокче шоколад, първата целувка или пък когато някой си отиваше, точно преди влакът му да дойде. те са като един миг, изпълнен с усмивки, прегръдки и любов. миг, в който си се вкопчил с всички сили, защото той е като малка приказка, съчинена специално за теб, която не ти се ще да свършва никога. това бяха моите вълшебни минути – онези, които дори години след като са минали, аз все още преповтарях в главата си, стараейки да не забравям нищо и винаги ми се струваха ужасно недостатъчни за всички чувства и думи, с които исках да ги запълня. страдах, когато споменът за тях избледняваше и се чувствах като истинска късметлийка, когато успявах да прибавя към колекцията си по някоя такава, но в същото време всяка една беше специална и незаменима ... моите минутки, които съдържаха всички цветове, които познавах.
за мен най – голямата магия, на която съм способна, беше това да превръщам сивите минути в приказки, защото ако се замислиш, всичко зависи от теб. способен си ежеминутно да правиш себе си щастлив или околните, стига само да го поискаш. и за тези чудеса дори не се изискват някакви способности, магическата пръчка лесно може да бъде заменена с една усмивка, а пък заклинанията да бъдат опростени в няколко мили думи.
всеки знае, че една минута е равна на шейсет секунди ... но ако питаш мен, тя е точно толкова дълга, колкото ти сам я направиш.

u're loved.

нека ти издам една тайна ...
защото ме четеш и ме чувстваш, защото понякога ме разбираш, а друг път наистина ти се иска да ме разбереш, защото се натъжаваш от мъката ми и ми даваш да ти предам от щастието си, защото понякога наистина ти се иска всичко и при мен да се оправи, а друг път аз самата успявам да те усмихна, защото ме караш да вярвам и просто защото за момент си приятел, с когото споделям.
защото въпреки всичко, което си извършил, което правиш в момента или което планираш ... ти си като мен, като тях, като всички нас. и защото онова вляво има само едно име - "сърце".

ти си обичан/а.

always love.

защото животът ни е побран в онези малки моменти, ...
... онези безумни пориви, ...
... онези тихи усмивки, ...
... онези първи целувки, ...
... онези споделени мигове, ...
... онези среднощни разговори, ...
... онези пеперудки, влезли с взлом, ...
... онези думи, които ни е трудно да изречем и ...
... онези думи, които имаме нужда да повтаряме всеки ден, ...
... онази ръка в твоята, ...
... онези приказни дни, ...
... онези два погледа, ...

... когато всичко е любов.

i don't believe that anybody feels the way i do about u now.

идеална съм в ръцете му - тежа точно 21 грама, защото цялата съм душа.
чаках го толкова време, сънувах го, мечтаех го ...
винаги е бил в главата ми, дарявах го с всичко, което имах, молех го за всичко, което исках - един танц, една усмивка, един шепот. окрасявах го с мечтите си, спасявах го всекидневно, преоткривах го ежеминутно, изпращах го, молейки го да се върне и го връщах, опитвайки се да избягам, опитвах се да го променям, надявайки се да си остане същия и го обичах - трудно, болезнено, непостоянно, точно както можех ...
и после той дойде. и след цялото чакане, припознаване, липса - аз не знаех какво да направя. опитах с думи, но те отдавна кънтяха празно из наситения с лъжи въздух. опитах с усмивки, но те бяха увяхнали под напора на ноемврийските дъждове. опитах с действия, но ръцете ми неумело рисуваха неправилни овали по небето, които наричах пълнолуния.
какво можех да му дам ?
освен душата си.

no hero in her sky.

истината е, че косата ми никога не седи като хората и очите ми редовно се насълзяват от вятъра. ръцете ми винаги са студени и дори не съм си и мечтала някога да бъда "кралица на бала". истината е, че когато съм тъжна, съм много, много мълчалива, а когато съм щастлива, лакирам ноктите си. не мога да плача пред хора, но пък редовно ми се иска да поплача на нечие рамо. истината е, че съм зависима от околните и нищо не мога да върша сама, затова дори когато случайно ми се наложи да почакам някой автобус, карам някой да ми говори по телефона. и препрочитам редовно най - натъжаващите ме моменти от "Пяната на дните".
истината е, че съм едно най - обикновено момиче.
години мечтаех да бъда уникална за някого. да преобръщам светове. да спасявам. да променям. да вдъхвам живот. да влудявам.
и един ден, ей така, го осъзнах ... аз бях едно най - обикновено момиче, което изглежда по един най - обикновен начин и се интересува от своите най - обикновени неща.
и въпреки цялата ми посредственост, има един уличен музикант, който винаги ми обръща специално внимание.
обитава онази улица, която веднъж имах щастието да извървя, държейки ръката ти. всеки път, когато минавам покрай него, за да стигна до парка, той започва да свири на своята китара "Бягство" и на минутата печели онази моя специална усмивка и всички монети, които открия в задния джоб на панталона си.
един ден се престраших да го попитам защо за мен подбира точно тази песен, а той отвърна, че му приличам на момиче, с което или трябва истински да се сбогуваш или с което завинаги да останеш.
а аз помислих, че може би, някой ден, с малко повече късмет, някой щеше да ме направи необикновена. все пак грозните патенца стават лебеди, гъсениците - пеперуди, а жабите - принцове ... нали ?
и защо пък поне веднъж най - обикновеното момиче не срещне едно най - обикновено момче и те не направят от цялата тази обикновена реалност една необикновена приказка ?

believe in the small things.

искате ли да ви издам едно чудо ?
всяка вечер преди да заспя наум изброявам имената на хората, които наистина обичам.
след това и на тези, които наистина ме обичат.
винаги заспивам усмихната.

we were made to fit together.

сетих се за онзи момент в City of angels, когато Никълъс Кейдж питаше душите, които отвежда, какво най - много им е харесало от живота им на земята ...
когато някой ден попитат мен, ще кажа, че е усмивката ти.

u just have to have faith.

има приказки, принцове, принцеси, раци, пингвини, щастливи краища, филми, Съдба, знаци, ванилия, лято, щастие, приятели, любов, завинаги, лилаво, залези, Мечо Пух, цветни кламери, помагач - отварачки, понита, малкият принц, глухарчета, падащи звезди, сбъднати желания, мармозетки, слънчогледи, изгреви, зелено, луна, слънце, плюшени мечета, желирани мечета, грижовни мечета, захарен памук, поезия, хъскита, зайчета, съвпадения, море, сънища, тръпки, сърца, души, усмивки, смях, музика, изненади, хаос, градинки, пътешествия, сапунени балони, шоколад, хора, природа, красота, театър, гари, влакове, мрън, пък, буф, гъдел, целувки, прегръдки, виенски колела, вятърни мелници, зима, спрайт, улични музиканти, доброта, пеперуди, есенни листа, снимки, песни, люляци, възглавнички, думи, картини, маргаритки, Beatles, сладолед, котета, планина ...
има. разбира се, че има.
винаги ще има какво да върне усмивката ти.
и там някъде има някой, който да я сподели. единственото, което трябва да направиш ... е да имаш вяра.

казват, че във взаимоотношенията между хората винаги единият обича повече ...
нека бъдем различни.
нека се обичаме по равно.
моля те.

love is.

хубаво е всеки път, когато се връщаш от някъде, да има кой да те чака и да ти каже, че си му липсвал.

***

винаги съм била твърде зряла в отношенията си с хората и ужасно незряла в чувствата си към тях.
и ако това в корема ми са пеперуди, вероятно замахът на крилата им е виновен за силните ветрове в областта на сърцето и опустушителният ураган в главата ми, който често ме оставя безмълвна.

***

и тогава той се усмихна закачливо по онзи начин, който не знаеше, че ме оставя без дъх и прошепна:
- Опиши любовта с едно изречение.
аз се загледах в залеза и след секунда се сгуших в него:
- Любовта е моментът, в който осъзнавам, че колкото по - далеч съм, толкова по - ясно разбирам, че мястото ми е точно тук. - и се притиснах още по - силно към гърдите му.

ами ти как би описал любовта с едно - единствено изречение ?

друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи ...

бях забравила колко много обичам София през лятото.
може би именно тези топли три месеца са единственият период, през който се чувствам наистина привързана към този град.
и всяка година, когато юни приключи ... аз се влюбвам отново и отново.
първо се влюбвам във вечерите. когато въздухът ми мирише на захарен памук и ванилия и когато небето придобива онзи специфичен лилав оттенък, който шепне "лято". когато се прибирам във вкъщи, минавайки през онази вълшебна детска площадка, където редовно ме среща съдбата. когато хората се усмихват.
след това се влюбвам в мириса на въздуха. сутрин винаги е на кроасани. улиците са пусти, а на мен ми мирише на кроасани и мислено ги съчетавам с шоколад. по обяд мирише на сладолед с ягодов сироп. от машина. винаги когато усетя този аромат, на мен също ми се дояжда, но рядко си взимам. тъжно ми е да ям сладолед сама. а вечер - ванилията. тази ванилия, която предразполага към нежност и влюбване.
градинките. и най - вече Борисовата. с всяка скрита беседка, всяка пейка, за която хвърлям толкова усилия при преместването ... сухото езеро, което вече не е сухо и ми прилича на гората на Мечо Пух. слонът и онези люлки, на които веднъж Мечо ме завъртя и аз пищях и се смях едновременно, когато се разплитаха.
дните. всеки ден София е различна. веднъж - спокойна и сякаш забравена от останалия свят, всички са се изпокрили от жегата, магазините са затворили, защото са във ваканция, а ти обикаляш безцелно улиците и се надяваш да не срещнеш никого, защото ще развали момента. друг път - цели тълпи от хора. едни отиват на мач, други - на концерт, а трети са чули за онова изложение, на което случайно попаднахме. глъч. но от онзи, приятният ... когато имаш чувството, че сред тълпата има някой, за когото си струва да си изгубиш гласа от викане.
улиците в квартала ми. малките криволичещи улички, които задължително са излезли от някой любовен роман. спускат се нежно надолу и винаги ме отвеждат точно там, където искам да стигна. по тях няма как да се загубя ...
училището ми. 38 - мо. осъзнах, че съм влюбена в София именно когато за първи път прекрачих прага му вече като ученичка в 35 - то. сграда, която е способна да ме усмихва ... пожелавам на всеки да намери по една такава.
и просто всяка ... всяка част от София, която по някакъв начин носи в себе си един отдавна забравен приключенски дух.
бях забравила колко много обичам София през лятото. колко жалко, че то е към края си.

i have nothing but love for u.

колко глупаво, но ... замисляли ли сте се, че ако задате на някого въпроса какво би направил, ако това е последният му ден, той почти винаги отговаря, че би казал на някого, че го обича ?
кога хората ще се научат да казват "обичам те" не заради празник, лични облаги, тъжни поводи, благодарност, апокалипсиси ... а просто защото го чувстват ?
аз не искам да чакам края на света.
обичам те.

she loves u.

какво влагам в своето "обичам те." ?
в моето "обичам те." аз влагам себе си. влагам мечтите си, копнежите, желанията. влагам вярата си. влагам цветовете си. влагам добротата си. влагам ръбовете си. влагам ежедневието, дните, нощите. влагам същината и безсънието.
в тези думи вливам чувствата си с всичките им странности. влагам страховете и смелостта си. влагам миналото, настоящето и бъдещето си. влагам днес, утре, завинаги и никога.
в моето "обичам те." аз влагам всичко, което притежавам. нещо по - ценно от любимите ми вещи, нещо повече от материалното ... всичко, което е в мен. всеки свят и всяка вселена. всяка планета и всяко съзведие. всяка градина и всяко гробище. всяка пропаст. в тези думи преплитам всичките си роли, разпръсквам безумните сценарии, разливам репликите по чисто новите си струни и ги огласям с песните си.
съжалявам, че съм лош певец.
от моето "обичам те." аз чувствам, мисля и мечтая всяка дума. но не на глас.

а ти какво би вложил в своето "обичам те." ?

и всички птици и цветя за теб говорят.

не бих искала целият ми май да премине в стихове, защото ми липсва вдъхновение. извличам празни думи от разни спомени.
преди време си мислех, че една важна чувствена част от мен ме напуска. онази, която влагаше всичко каквото и да получава в замяна, защото тя винаги си повтаряше, че просто не е намерила човек като нея и затова хората са си отивали. но после, когато същата тази част се сблъска с друга като нея и тя също я изостави ... мислех, че ще я игубя. но не.
аз имам чувства. все още имам чувства. опитах се да мисля повече, отколкото да чувствам, но не мога. и имам много чувства. ежеминутно те се изменят, променят силата и посоката си, но съществуването им е константа. винаги ще ги имам, защото съм изтъкана от тях. оставам ги да ме владеят, да ме унищожават, да ме направляват, да ме мотивират ... и винаги ще се оставям на тях. затова ... не ме молете да мисля.
ако вярвам в нещо и ако това нещо е безумно, ако нещото не съществува и вие имате хилядите си доводи за липсата му ... запазете ги за себе си. защото имам, имам нужда да вярвам, имам нужда да гоня пухчета и в тях да вливам копнежите си.
имам нужда да съм глупава и да се качвам на автобуси, без да знам накъде ще ме заведат. имам нужда да съм смешна и да се спъвам дори седнала. имам нужда да се смея 15 минутни на най - глупавото нещо и когато спра, да се усмихвам, без да знам защо.
и имам нужда от теб.
мечтите ми са глухарчета, вдъхновението ми са люляци, любовта ми е маргаритка.
и в мен е пролет. всичко отново ще разцъфне, защото аз вярвам ...

усмихни се, има хора, които никога не се разделят.

добрите феи са самотници

някога някой беше казал, че в този свят на самотници твърде егоистично е да си самотен сам.
не е ли по - егоистично да си самотен с друг ?
никой не иска полета от въздишки. хората не търсят несигурност. метафорите не биват разбирани. а страховете не биват преборвани. ние сме различни с еднаквостта си и еднакви с различността си. и наистина, наистина е толкова тъжно, когато изгубиш поезията от своето уравнение.
някога някой беше казал, че хората непрестанно си отиват.
аз пък ги пазя в спомените си. защото е лесно да си тръгнеш, а колко трудно е да знаеш, че оставаш.
някога някой беше казал, че любовта никога не е достатъчна.
но когато живееш достатъчно време без нея, разбираш, че е. защото една сива минута се равнява на пропиляни 60 пъстроцветни секунди.
някога някой беше казал, че не си струва да имаш нещо само наполовина.
струва си да имаш дори само четвърт. заслепени от желанието да притежаваме всичко, не оценяваме как в един момент всъщност сме го притежавали. но не сме разбрали. а сега моментът го няма. "where enough is not the same it was before ..."
някога някой беше казал, че не може да ти липсва нещо, което никога не си притежавал.
но е възможно да го обичаш. възможно да го нямаш. съответно ... и възможно да ти липсва?
някога някой ми беше казал, че има глухарчета, в чиито пухчета все едно можеш да побереш всичките си желания.
и аз му повярвах.

не бях ли аз този някой?
бях.

единственото неегоистично нещо в този свят е да позволиш на някой да се настани в теб, така че никога повече да не си сам.
хората постоянно се завръщат.
любовта е повече от достатъчна, стига да й позволиш.
струва си и да нямаш нещо, ако знаеш, че по принцип го има.
липсва ми.
не ми трябват никакви златни рибки или феи, ако притежавам поне едно глухарче.

и някога някой ми беше казал, че ме обича.

не беше ли ти този някой?