Listen to your heart...

Вместо тебе

30.04.2008 г.

Заспивам, прегърнала възглавницата вместо тебе.

Сега тя попива моите сълзи.

Да се извинявам... Вече нямаш време.

Да ти се моля... Пак така боли.

Заспивам, прегърнала възглавницата вместо тебе.

Не знам сънувам ли или пък будна бдя.

Силуетът ти в сенките ме дебне...

Дали реалност е или само във съня?

Заспивам, прегърнала възглавницата вместо тебе.

Усещам как дъхът ти гали моя врат.

За секунда вярвам, че отново си до мене...

Спомените ме убиват. Моля се да спрат.

Заспивам, прегърнала възглавницата вместо тебе.

Не искам друг. Любовта си изживях.

Аз имах тебе. Със слънцето ли ти залезе?

Или, може би с луната аз изгрях...

ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА.

Все едно съм там, където бях преди шест месеца. Все едно не съм мръднала от времето, в което се скъсвах от рев на Listen to your heart. Все едно още треперя на Heaven.

Не е честно. Не може шест месеца да те няма и да се появиш просто така. Не можеш, не можеш... Не трябва... Не е честно. Не и ти. Не и сега.

Не е честно. Не е честно след това един приятел да ми прати всички песни, които свързвам с него. Без да знае... Не може. Вече не...

Не плача, не бягам, не чувствам, не обичам...

Вече не...

Него не...

Sunny, one so true, I love you...

Две седмици до рождения ми ден...

Станах сектантка, защото видях НЛО.
Сега сериозно. Ставам на 15. Когато бях на десет мислех, че на 15 ще имам сериозно гадже, хубава дълга коса до кръста [по възможност червена], че ще съм изнудила мама да имаме чао - чао или хъски, че ще съм една подредена и целенасочена ученичка...

Сега съм почти на 15. Не намерих момче, което да обикна повече от свободата си и рано или късно винаги късах гаджетата си, косата ми е къса и само краищата й са червени, куче наистина имам и то благодарение на майка ми, която една зимна вечер домъкна подуенския ни Казанова, което съвсем не е нито чао - чао, нито хъски. А подредена и целенасочена? Не дай, Боже. ^^
Е, не съм нищо от това, което очаквах да съм, но така е по - хубаво. Така съм Мини Мимс. ^^

Остават две седмици. Само две седмици и аз ще съм на възраст, която някога си мислех, че е някак непосилно да достигна. Толкова далече беше. Две седмици. И тъй като това беше една невероятна година. Годината, в която аз се превърнах в Слънчевко, в която намерих най - милото момче на света, в която бях приета в едно невероятно училище, в която затвърдих приятелството си с най - прекрасното същество на този свят... Това беше просто една незабравима година... И аз искам и да завърши така - тези две седмици ще бъда мила, добра и усмихната. Такава, каквото беше Съдбата към мен.


P.S. Обичам Блуп. ^^

You belong to me...

Слушам The Police и се чудя дали да плача или да бъда щастлива от това, което имам и дали мога да преглътна всичко, което съм изгубила по пътя. А аз, по офлюфите, изгубих много.
Още един месец и от година ще съм била влюбена в едно леко нисичко синеоко момче, което не може да казва "р", затова пък може да рисува вълци и да свири на пиано. Както и да разбива сърца. И... Предпочитам да се радвам в редките случаи, когато се появи, защото той непрестанно изчезва... Отколкото перманентно да съм нещастна, защото се самозалъгвам. Съжалявам, мили мои седем месеца терапия... А изтрих всичките си смс - и, изхвърлих рисунката, махнах хронологията... Но си чета дневниците от моите най - прекрасни четири месеца и плача от щастие. Моите най - щастливи четири месеца. Но... Просто не е честно. Не е честно седем месеца аз да градя, градя, градя, а той с едно "Хей С=" да разруши всичко. Не е, нали?.. Можех да си родя бебе, да напиша книга, да си изчистя стаята и да й направя основен ремонт, да сменя цвета на косата си поне два - три пъти... Но не. Вместо това изхвърлях рисунки и премествах смс-ите си в "Запазени", след което ги триех.
Но него не мога да изтрия.
Разбърквай струните ми. Единствен ти знаеш мелодията...

My one and only you...

Защо когато се разхождаш с усмивка по улицата, хората те приемат за душевно болен? Защо е странно да седиш в автобуса и да си пееш? Защо хората те гледат осъдително, когато избухнеш в смях в някое заведение?

Нима една усмивка не трябва да бъде споделяна? Аз, когато съм щастлива, бих искала да даря поне частичка от щастието си на някого. Бих искала да му покажа "Хеей, виж колко хубави неща могат да се случат на един човек.". Защо да не се усмихвам по улицата? Защото някой тесногръд песимист ще си каже, че не съм наред? Помня когато раздавах Free Hugs. Тъкмо излизахме по някаква малка пътечка от Борисовата с най - добрата ми приятелка, когато видях едно момиче с дълга рижава коса. Беше се загледало в земята, а в очите му се четешe ужасно много тъга. Докато минаваше покрай нас, аз застанах на пътя й и я гушнах, а тя се усмихна и ми каза "Благодаря.".

Защо да не слушам mp4-ката си в автобуса и не запея любимата ми песен? Ако го направя, или някой ще ми се скара, или ще ме помислят за пияна. А колко обичам да чуя как някоя шумна компания припява някоя от любимите ми песни. И каква усмивка докарва това на устните ми.

Помня как бях в селото на една приятелка и всяка вечер се събирахме момичешка компания на ъгъла на църквата. Бяхме весели и безгрижни... И се събирахме, за да си разказвам забавни истории и да споделяме много смях. Помня как една от вечерите едно момче дойде зад мен и тихо ми каза "Чувал съм, че хората, които се смеят, живеят по - дълго. Ти си безсмъртна.". Това докара още повече смях от моя страна... А не е ли по - хубаво вместо да се тъпчем със скъпа "здравословна" храна, да плащаме на фитнес - треньори и прочее, за да живеем по - дълго и по - хубаво... Не е ли по - добре просто да се смеем?

Suddenly I see...

Мразя да съм добре.

От месец и половина аз съм просто добре. Никой не пита "Защо си добре?". Но не с гаден злобен тон, а просто така... Никой никога не те пита поради какви причини си добре. Защото "просто добре" не предполага нова, прекрасна любов, нито хиляди проблеми. Не предполага супер як купон или незабравим ден. Тогава си щастлив, лигав, тъжен, зле... А не просто добре. Затова и мразя да съм просто добре. Човек, виждайки тази думичка приема живота на отсрещния за нещо, което в момента е бая скучно. Или просто там не се случва нищо.

А аз от месец и половина съм просто добре...

Не бих искала някой да ме разбере погрешно - не, не предпочитам адски мъки и много проблеми пред един спокоен живот. Просто съм отвикнала... Отвикнала съм да правя себе си щастлива. През последната година и половина в стремежа си да правя някого другиго щастлив, забравих как да радвам себе си...

Утре е последният ден, а след това - ваканция. Липсват ми ваканциите. Дните, в които мога безцелно да се мотая, които мога да прекарам с най - добрата ми приятелка. Тя също ми липсва... Но не онова уморено същество, което понякога ме чака след училище, а моето злату, което е готово да стане рано сутринта, за да ми направи палачинки. Палачинки, които никога не вкусих...

Хайде с мене и ти полети... Някъде надалеч, в моя свят от мечти... Тарарарам.