той ме обвива със пръсти
и аз леко потрепвам,
и аз тихо се свивам,
и аз бавно отпускам
мускулите на корема си
и силно, макар и само наум псувам
факта, че съм толкова негова.
той въздиша в ухото ми,
крадейки моето дихание,
което е секнал с присъствието си,
прерязал с погледа си,
застрелял с електричеството,
което минава на отчетливи импулси
по цялата му кожа.
той ме гледа и се усмихва
и аз всичко забравям,
и аз всичко прощавам,
и аз също отвръщам,
дори когато ми се ще да съм бясна
и да го удрям гневно и да му крещя,
че го мразя.
а всъщност, а всъщност, а всъщност
никак да не е така.
ах, как обичаме, любими мои хора,
да се лъжем, че сме силни,
да се лъжем, че не сме зависими,
да се лъжем, че можем да се справим с всичко сами,
да се лъжем, че не сме влюбени,
да се лъжем, че не ни боли,
да се лъжем, че не ни пука
и да създаваме цял свят, изграден
върху гредата
БЕЗРАЗЛИЧНОСТ.
аз не искам така,
защото имам нужда,
защото обичам,
защото съм влюбена,
защото ме е грижа
и защото най - малко от всички неща на тази земя,
се чувствам безразлична.
и нищо, и нищо, и нищо,
че това би ви накарало да ме сметнете за глупава.
глупаво е да имате толкова много хора за прегръщане
и да не го правите.
глупаво е да обичате толкова много
и да не си го показвате.
глупаво е да си липсвате
и да не си го казвате.
глупаво е да не благодарите, когато му е времето.
да не целувате, когато му е времето.
да не оценявате, когато му е времето.
да я отричате и хабите всичката тази любов.
и после повече от всичко да съжалявате задето сте били толкова умни.
Показват се публикациите с етикет chocolate theatre. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет chocolate theatre. Показване на всички публикации
петък, 16 септември 2011 г.
неделя, 19 декември 2010 г.
споделена самотност.
всичко започна с целувка - една от моите припряни, избързващи, необмислени постъпки.
некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.
но е късно.
дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.
докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.
отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...
отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.
леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.
когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.
и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.
некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.
но е късно.
дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.
докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.
отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...
отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.
леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.
когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.
и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.
понеделник, 21 юни 2010 г.
and i'm running to him ... that's where i belong.
напоследък забравям да си те спомня.
лежа на поляната и гледам светулките. искам да си хвана в някой буркан, но не искам да умират. ще ми се да са персоналните ми звезди, когато егоистичните летни бури с облаците си са оковали онези, истинските, само за себе си. тревата е дъждовна и мирише на безгрижие. листата на дърветата потрепват в такт с музиката и на по - тъжните песни сякаш проронват по някоя сълза. остатъци дъжд, ще ми се изсмееш. но аз ги виждам сякаш извират от кората, от корените, от жилките.
леко се въртя. мислите ми са много разпиляни, а устните ми непрестанно бъркат текстовете, които разни знайни и незнайни хора крещят от колоните. какво значение има ? тук никой не ме чува. на никого не му пука. важното е, че мога всеки момент да стана и да подскачам в ритъм, да избухна като нова и да ги заслепя с непринуденост.
чашата ми пада и се разлива. някой я вдига и ме пита за какво си мисля. "не мисля.", засмивам се. а той си няма на представа колко е хубаво. и как кошмарите намаляват. и как мога да дишам с пълни бели дробове без пронизващата болка, просто защото.
лежа в прегръдките на зеленото. съчетавам го с потника си, а за контраст разпервам ръцете с цветните ми гривни. заиграва се с тях, иска да му подаря някоя, но те всичките са спомени. пиянската, на приятелството, половинката, турската и онова шареното, когато слънчицето ми беше в софия. даже гривните ми си имат истории. сякаш ако не вложа във всяко нещо живот, не мога да го притежавам.
по - късно се усмихвам в тъмното. на пердетата, на изгрева, на свободата, на старите детски от онова време, когато знаех всички отговори. тъжно е, че след определена възраст не можеш да си обясниш целия свят с феи и чудовища. хората понякога казват, че децата гледат света през разни цветни очила. аз мисля, че го виждат черно - бял. такъв, какъвто е. простичък и изящен.
и после бум. и после сиво. и после черно. и после няма после.
ти си едно много тъжно момиче, защото непрестанно се опитваш да спасяваш.
и насред тишината като гръм ме прониза името ти.
забравих.
лежа на поляната и гледам светулките. искам да си хвана в някой буркан, но не искам да умират. ще ми се да са персоналните ми звезди, когато егоистичните летни бури с облаците си са оковали онези, истинските, само за себе си. тревата е дъждовна и мирише на безгрижие. листата на дърветата потрепват в такт с музиката и на по - тъжните песни сякаш проронват по някоя сълза. остатъци дъжд, ще ми се изсмееш. но аз ги виждам сякаш извират от кората, от корените, от жилките.
леко се въртя. мислите ми са много разпиляни, а устните ми непрестанно бъркат текстовете, които разни знайни и незнайни хора крещят от колоните. какво значение има ? тук никой не ме чува. на никого не му пука. важното е, че мога всеки момент да стана и да подскачам в ритъм, да избухна като нова и да ги заслепя с непринуденост.
чашата ми пада и се разлива. някой я вдига и ме пита за какво си мисля. "не мисля.", засмивам се. а той си няма на представа колко е хубаво. и как кошмарите намаляват. и как мога да дишам с пълни бели дробове без пронизващата болка, просто защото.
лежа в прегръдките на зеленото. съчетавам го с потника си, а за контраст разпервам ръцете с цветните ми гривни. заиграва се с тях, иска да му подаря някоя, но те всичките са спомени. пиянската, на приятелството, половинката, турската и онова шареното, когато слънчицето ми беше в софия. даже гривните ми си имат истории. сякаш ако не вложа във всяко нещо живот, не мога да го притежавам.
по - късно се усмихвам в тъмното. на пердетата, на изгрева, на свободата, на старите детски от онова време, когато знаех всички отговори. тъжно е, че след определена възраст не можеш да си обясниш целия свят с феи и чудовища. хората понякога казват, че децата гледат света през разни цветни очила. аз мисля, че го виждат черно - бял. такъв, какъвто е. простичък и изящен.
и после бум. и после сиво. и после черно. и после няма после.
ти си едно много тъжно момиче, защото непрестанно се опитваш да спасяваш.
и насред тишината като гръм ме прониза името ти.
забравих.
вторник, 20 април 2010 г.
да, да, да, ДА.
изведнъж ми стана безразлично, че не маструбирам.
изведнъж ми стана безразлично, че не се друсам.
изведнъж ми стана безразлично, че не съм Мик Джагър.
изведнъж ми стана безразлично, че не знам наизуст либретото на Бохеми.
изведнъж ми стана безразлично, че не си гриза ноктите.
изведнъж ми стана безразлично, че не съм спал с Ролан Барт.
изведнъж ми стана безразлично, че не свалям.
изведнъж ми стана безразлично, че вестниците не публикуват снимката ми.
изведнъж ми стана безразлично, че не ходя да се подстригвам.
изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.
изведнъж Ан.
~ бегбеде
***
изведнъж ти.
четвъртък, 1 април 2010 г.
i can't remember our last kiss.
dr. Meredith Grey: i can't, i can't remember our last kiss. all i could think about was, "i'm going to die today and i can't remember our last kiss," which is pathetic. but the last time we were together and happy, i ... want to be able remember that, and i can't, Derek. i can't remember.
dr. Derek Shepherd: i'm glad u didn't die today.
*starts to leave but stops*
dr. Derek Shepherd: it was a thursday morning, u were wearing that ratty little "dartmouth" t - shirt u look so good in, the one with the hole in the back of the neck. u'd just washed ur hair and u smelled like some kind of ... flower. i was running late for surgery. u said u were going to see me later, and u leaned to me, u put ur hand on my chest and u kissed me. soft. it was quick. kind of like a habit. u know, like we'd do it everyday for the rest of our lives. and u went back to reading the newspaper and i went to work. that was the last time we kissed.
*Derek starts to leave*
dr. Meredith Grey: lavender. my hair smelled like lavender ... from my conditioner.
dr. Derek Shepherd: lavender. huh.
*smiles then leaves*
***
i can't remember our last kiss.
dr. Derek Shepherd: i'm glad u didn't die today.
*starts to leave but stops*
dr. Derek Shepherd: it was a thursday morning, u were wearing that ratty little "dartmouth" t - shirt u look so good in, the one with the hole in the back of the neck. u'd just washed ur hair and u smelled like some kind of ... flower. i was running late for surgery. u said u were going to see me later, and u leaned to me, u put ur hand on my chest and u kissed me. soft. it was quick. kind of like a habit. u know, like we'd do it everyday for the rest of our lives. and u went back to reading the newspaper and i went to work. that was the last time we kissed.
*Derek starts to leave*
dr. Meredith Grey: lavender. my hair smelled like lavender ... from my conditioner.
dr. Derek Shepherd: lavender. huh.
*smiles then leaves*
***
i can't remember our last kiss.
четвъртък, 18 февруари 2010 г.
всичко си имам
лежеше на гърдите му и чуваше една прекрасна мелодия от ритъма на две сърца и тихите въздишки на две слели се дихания.
прашинките спокойно се носеха надолу. сякаш имаха цялото време на света. сякаш това падане са чакали цял живот и искат да му се насладят до последния момент. сякаш танцуваха една с друга. сякаш правеха някакъв свой си ритуал с надеждата да привлекат дъжд. сякаш не искаха да нарушават спокойствието им. сякаш, сякаш, сякаш ...
сякаш светът беше спрял. имаха си само едно легло, няколко лъча светлина, пробили си път през лилавите завеси, едната прашинка, кацнала на бузата й и другите две, наместили се в косите му. сякаш се имаха само един друг - имаха ръцете си, една в друга, брадичката му, зарината в косите й, бузата й, допряна до гърдите му. сякаш имаха само този момент и звънкото мълчание на устните й, приказният пламък в очите му.
сякаш за миг ...
си имаха всичко.
прашинките спокойно се носеха надолу. сякаш имаха цялото време на света. сякаш това падане са чакали цял живот и искат да му се насладят до последния момент. сякаш танцуваха една с друга. сякаш правеха някакъв свой си ритуал с надеждата да привлекат дъжд. сякаш не искаха да нарушават спокойствието им. сякаш, сякаш, сякаш ...
сякаш светът беше спрял. имаха си само едно легло, няколко лъча светлина, пробили си път през лилавите завеси, едната прашинка, кацнала на бузата й и другите две, наместили се в косите му. сякаш се имаха само един друг - имаха ръцете си, една в друга, брадичката му, зарината в косите й, бузата й, допряна до гърдите му. сякаш имаха само този момент и звънкото мълчание на устните й, приказният пламък в очите му.
сякаш за миг ...
си имаха всичко.
вторник, 9 февруари 2010 г.
the most i can do for my friend is simply be his friend.
днес ми се случи нещо вълшебно. както когато преди две седмици направих на моето най - близко същество книжка, посветена на причините, поради които я обичам ... днес получих моя собствена в отговор. и тъй като нали го водят месец на любовта ... и нищо, че не вярвам във февруари. и нищо, че за мен 14 - ти е просто рожденият ден на котарака ми ... ще ви подаря късче любов. пък нека ви усмихне. и поради липса на чернови ще ви прочета на глас [или поне би ми се искало] парченцето обич, посветено на мен.
и в разгара на всичките тези цветя и сърчица се замислих колко рядко хората изброяват най - простите причини да обичат някого. най - личните. най техни си.
i dare u to do the same.
а този пост - to be continued ...
"Обичам те, защото ...
* Винаги можеш да ме накараш да се усмихна.
* Ми говориш несвързани неща в час по френски, и дори да ти казвам да млъкнеш, се смея наум.
* Винаги ти се ходи с мен в Борисовата.
* Можем да сме заедно постоянно и темите ни за разговор няма да свършат.
* Знаеш повече реплики от филми, дори от самите актьори.
* Своге с лешници е нашият шоколад.
* Винаги пиеш Queen's с вишна, а аз със зелена ябълка и си четем капачките на глас и се смееш. [както винаги]
* ВИНАГИ ме подкрепяш.
* С теб прекарах едно незабравимо лято.
* Си сладка и мъничка.
* Натали Портмън само може да ти завижда на големите кафяви очи.
* Винаги казваш каквото мислиш.
* Си единственият човек, чието есе Къцева е чела на глас без ирония.
* Си Мими.
* Само с едно споглеждане се разбираме. ;d
* Ме накара да вървя от Плиска до Орлов и ни заваля на половината път и щях да те убия, все пак ми остана страхотен спомен.
* Зеленото е твоят цвят.
* Излизаше на студа в голямото с мен, само за да видя Някого.
* Си прекрасна когато си усмихната.
* Пишеш страхотно и един ден ще ни даваш ВИП билети за постановките ти.
* На теб мога да кажа всичко и знам, че ще ме разбереш и подкрепиш.
Защото ти си най - яката най - добра приятелка и искам всеки път като си тъжна да препрочиташ какво съм ти написала и да знаеш, че ще съм до теб каквото и да стане.
ОБИЧАМ ТЕ!"
и в разгара на всичките тези цветя и сърчица се замислих колко рядко хората изброяват най - простите причини да обичат някого. най - личните. най техни си.
i dare u to do the same.
а този пост - to be continued ...
неделя, 7 февруари 2010 г.
and just for the record.
искам си Миговете.
когато тя хареса моята Преходност и събуди наново страстта ми към писането.
когато тя ме накара да не отида на класното по литература и вместо това бяхме на ледената пързалка, за да снима хората.
когато тя каза, че съм като изкарана от някоя песен или филм и постоянно се чуди това прекрасно ли е или, всъщност, ужасно.
когато той ми каза, че полудявам, а аз отвърнах, че отдавна съм луда.
когато освен всичко останало, имаше и Мечо Пух.
когато той ме спаси, питайки ме от коя планета съм.
когато и той мен.
когато те ми се караха по телефона само защото не съм отишла с тях.
когато чудото ми не траеше само девет дни.
когато изчетох онзи блог, познавайки го.
когато тя ми писа цели шест sms - а пожелание за рождения ден и позна, че бях в автобуса.
когато гледахме изгрева над езерото и като че ли никой не искаше нищо да каже, за да не развали момента.
когато той слезе от влака, а аз се качих.
когато тя ми обясняваше за онази своя ужасна среща, но аз не можех да се нарадвам, че беше първият път, когато ме нарече своя най - добра приятелка.
когато за първи път след повече от половин година се разплаках на онази пейка, а тя знаеше
точно какво да ми каже.
когато ходехме пеша спирка след спирка и тя ме накара да осъзная колко много значат постовете ми за нея.
когато не исках да ме чуе да плача, но това сбогом звучеше твърде истинско.
когато той ми каза, че ме харесва в три сутринта.
когато той ми изчете онази приказка на глас.
когато той ми пя. само за мен.
когато мислех, че и то ще ме изостави и в този момент то ме погледна и въздъхна върху коремчето ми.
когато той ми обясняваше късно вечерта по телефона защо точно аз.
когато тя ме гушна пред изхода на метрото, остави ме да плача, а след това ми каза, че изглеждам ужасно.
макар повечето неща вече да не значат нищо или пък никога да не са значели ...
... искам си Миговете. да ги вкусвам, да ги вдишвам, да ги преживявам, да ги обичам, да ги помня, да ги чувствам.
да живея.
сряда, 20 януари 2010 г.
we had made a wish that we would be missed if one or another just did not exist
свивам се на топка,
притихнала, неспокойна,
с включен защитен механизъм
като малко таралежче
на дъното на чувствителността си.
~~~
пак започна да пише писма
и да ги пуска в кутията.
"неизпратени", гласи капакът.
пак всяка нощ ляга да спи
и се надява сами да стигнат до теб,
съдбата да не ви е забравила.
а на сутринта ...
... да я събуди отговор.
~~~
отидох до банята, за да проверя как е косата ми.
рошаво ми е.
~~~
любовта й не е само един цвят. тя е гама. тя е дъга. тя е смесица от водни боички. от темперни боички. от crayons. от кохинор.
любовта й няма посока. юг я кара да си припомня, изток - напомня й за морето, запад - дом, север - завършеци.
любовта й не притежава никакви физични характеристики - не тежи на никого, няма плътност и не може да бъде видяна [същественото е невидимо за очите], не е разтворима във вода.
любовта й притежава безброй много вкусове. има си захарен памук. и ванилия, белгийска ванилия с бисквити и шоколад. а когато навън всичко е заспало напомня на топла мусака, направо от тавата.
любовта й мирише на желирани бонбони. или пък беше на лилиум. защо не и на самотност.
любовта й се лута между непостоянство, непреходност, вятърничество и вечност.
единствената константа на любовта й е, че е твоя.
~~~
Кати каза: ти си нещотърсач.
просто търся някого. понякога.
притихнала, неспокойна,
с включен защитен механизъм
като малко таралежче
на дъното на чувствителността си.
~~~
пак започна да пише писма
и да ги пуска в кутията.
"неизпратени", гласи капакът.
пак всяка нощ ляга да спи
и се надява сами да стигнат до теб,
съдбата да не ви е забравила.
а на сутринта ...
... да я събуди отговор.
~~~
отидох до банята, за да проверя как е косата ми.
рошаво ми е.
~~~
любовта й не е само един цвят. тя е гама. тя е дъга. тя е смесица от водни боички. от темперни боички. от crayons. от кохинор.
любовта й няма посока. юг я кара да си припомня, изток - напомня й за морето, запад - дом, север - завършеци.
любовта й не притежава никакви физични характеристики - не тежи на никого, няма плътност и не може да бъде видяна [същественото е невидимо за очите], не е разтворима във вода.
любовта й притежава безброй много вкусове. има си захарен памук. и ванилия, белгийска ванилия с бисквити и шоколад. а когато навън всичко е заспало напомня на топла мусака, направо от тавата.
любовта й мирише на желирани бонбони. или пък беше на лилиум. защо не и на самотност.
любовта й се лута между непостоянство, непреходност, вятърничество и вечност.
единствената константа на любовта й е, че е твоя.
~~~
Кати каза: ти си нещотърсач.
просто търся някого. понякога.
вторник, 29 декември 2009 г.
2010 will be awesome ! just because i say so.
2009 беше една от най годините във всяко отношение. и, да, равносметка. и то за втори път в този блог. остаряваме бавно ?
~ януари 2009 ~
както всяко начало, януари беше един преход. преход между несигурната мен и онази, която предпочита да действа. между онази, която постоянно задава въпроси и тази, която не я е страх да даде отговорите.
запознанство с Дидо. доказа ми, че въпреки, че съм независима, може би всяка луничка си има нужда от слънчице. и спорове, спорове, спорове относно съдбата. най - хубавите. (:
осми януари - регистрирането ми в едно23. нещо, което по ирония на съдбата май преоъбрна доста неща, хм ? Стеф, гледай виновно, в ъгъла. (:
януари беше месецът, през който ме накараха малко да порасна. през който ми разкриха още по - тъмните кътчета на поезията. през който ме накараха да пиша, да мисля и да анализирам.
януари беше първото ми бягство, от идеалното, съдържащо всичко в себе си.
нима едно същество, което никога не е достатъчно добро, е достойно да държи в ръцете си самото съвършенство ?
знам, че няма нищо перфектно. но определено имаше частичка от перфектната комбинация недостатъци.
през януари косата ми все още беше дълга, а грешките - същите.
януари в звуци.
януари в картини.
~ февруари 2009 ~
първи реални стъпки в поезията. отрязах косата си и се отдадох на театър - на театралните постановки на силно осветената сцена и на играта зад кулисите - в истинския живот.
аз му показах себе си и той си отиде. а когато най - после започнах да се събирам, се върна, за да обърне всичко отново. и аз пак да падна.
в любовните триъгълници всички ъгли биват наранени. проблемът е, че накрая една от страните бива напълно изтрита, за да се получи просто ъгъл. една изгубена Мимс. а любовта не може да бъде просто ъгъл. те са остри, могат да нараняват. те са недовършени. любовта е кръг - завършеност и безкрайност. две осакатени любовни истории - една позакъсняла и една новородена. две любови на вятъра.
гледах closer и разбрах, че моят изход винаги е бил и винаги ще бъде "i don't love u anymore. so goodbye.".
февруари в звуци.
февруари в картини.
*
~ март 2009 ~
hello, stranger.
бях на ръба и ти ме върна.
един от най - светлите месеци, макар и напълно подчинен на илюзии. но и месецът на истините.
за мен. за маските. за хората.
последните дни на моето чмо в 35 - то. и вече нямаше с кого да се крия от 11 - токласниците и да се правим на стена.
и също така ...
защото аз все пак се влюбих, нали ? да. мисля, че аз все пак се влюбих. и ме беше страх. много. от силата на всичко, което се случваше в мен.
март в звуци.
март в картини.
*
~ април 2009 ~
месецът на очакването и навитачеството. всичко беше притихнало, като пред буря. и, всъщност, дочака.
още помня онова "Никъде няма да се местиш, ще учиш в 35 - то, докато не преповтаряш 9 - ти клас за 19 - ти път !". имах възможността да променя коренно живота и средата си, но благодарение на най - близкото ми чудовище направих правилния избор. да остана. може би все пак обичам София ?
първото ми ходене в зоологическата градина от наистина много време ... но въпреки всичко беше тъжен ден.
r.i.p., пухкава топчице ... знам, че си в заешкия рай и ядеш морковчета до насита.
помня и многоточието.
...
поезия, поезия и вяра.
вяра, че има нещо ... нещо, отвъд видимото ... видимо само за сърцето.
някой си тръгна, друг се завърна и запълни празнината.
април в звуци.
април в картини.
*
~ май 2009 ~
моят месец. от началото до края - незабравим.
добре дошъл отново, страннико.
всичко започна с първото ни парти. под претекст, че ще спя на вила - четвърти километър, illmate. неописуемо ! а после и изгревът над панчаревското езеро ... нищо, че беше хладно и тъмно. нищо, че гримът ми беше размазан.
след това девети май - слънчицето ми кацна в софия. и ми подари най - хубаво миришещата кутия на този свят. и цветни кламери. и картата. <3
потретът, който Блуп ми беше направила. за първи път някой ме беше нарисувал. и също така онова нейно писмо, което ме разплака.
рожденият ми ден. sweet 16 ? глупости. аз съм на тли и половина ! но пък наистина се получи три дни яли, пили и се веселили. и надали имам по - пренаситен с най - разнообразни пожелания рожден ден. само Стеф на колко места ми честити, хм ? ;d
сложих очила. голям шок, колко мрънках за тези две и половина далекогледство и на двете.
второто парти, което всъщност се провали, защото сме мъници и така и не ни пуснаха. и аз, две от най - близките ми чудовища и един полунепознат цяла нощ обикаляхме София. чувствах я с всяка фибра на тялото си. от "дъжда" в онази тоалетна на Петък до търченето за училище и час по руски при класната.
и майските лунички по лицето ми.
и един 30 - ти май. и един дъжд. и една усмивка, нарисувана с маркер, на врата ми.
и много поезия.
май в звуци.
май в картини.
*
*
*
*
~ юни 2009 ~
месецът, през който най - силно усещах липсата на разни хора. разни хора, които само емоционално бяха далеч и такива, за които ми се щеше да разцепя земята на две в стремежа си уж да спестя километрите.
ще запомня месеца най - вече с две пътувания.
едното - Банско. когато танцувах и пях. много. за пъри път ми изправиха косата. и скъсах последната наследница на Късметлийските гривни. когато имах обаждания по телефона до среднощ, защото, може би, липсвах.
и онова уж - бягство, състоящо се в "би трябвало да съм в Елин Пелин, обаче отидох в Пловдив". и усмивки. за първи път от много време отново пътувах с влак. и беше хубаво и сънливо. отляво валеше, а отдясно - не. и Ел и Блуп ми звъняха, за да не пропусна гара Подуене.
юни в звуци.
юни в картини.
~ юли 2009 ~
юли започна с обикаляне на улиците с Денис, който за пореден път злорадстваше, че съм, може би, единственото същество по - дребно от него.
летните рокли и Борисовата. от а до я.
юли, когато накарах Лили да ходим пеша от Плиска до Борисовата и всички ни подвикваха.
юли, когато ми подариха цяла кофа с шоколад, която с Янч, всъщност, не успяхме да изядем. но пък открих единствения човек, който би отреагирал наистина на "хайде да се видим, но си носи лъжица.".
юли, когато тръгнах отново на английски и открих, че винаги съм го обичала и дори любовта ми към френския не е способна напълно да го измести.
юли, когато се роди розовата русалка, която има нужда от целувка, за да й пораснат крака.
юли, когато пишех със замах, думите се лееха и си играех по детски на "обича ме, много ме обича.".
юли, когато ти започна да изстудяваш, а аз да те чакам да си тръгнеш.
юли - първият месец на лятото. или пък началото на края.
toujours cap.
юли в звуци.
юли в картини.
*
~ август 2009 ~
рожденият ден на сестра ми. <3
Али беше в София и аз моментално се превърнах в "пародия на човек" и знаех, че "пътят е натам, но просто не е редно да е натам".
два часа и половина, прекарани на гарата с Янч, в чакане на Стеф. но пък после няколко вълшебни часа с моя Питър Пан и търчене след разни автобуси.
ходенето до Мало Бучино и онази толкова далечна беседка, където се състоя най - забавната игра на "филми".
зоологическата градина. и захарния памук. и мармозетката.
за първи път напуснах границите на България. морето в Гърция с най - невероятното същество на света. и незабравимите спомени за хора, кланящи се в морето, разни двойници и, разбира се, губенето по пътя Олимпик бийч - Паралия - Катерини, когато българското "не" оплете конците. най - хубавото ми море досега.
отново пишех без усилие и нещата станаха изключително Пух Мечо - вски. бялата поезия за първи път.
и жестокото осъзнаване на това, че времето наистина е крадец на емоции.
август в звуци.
август в картини.
*
*
~ септември 2009 ~
последни дни лято, прекарани по възможно най - хубавия начин. с най - усмихнатите чудовища. с надписите по корема ми, относно патенца и обич. със съобщението "моля ви, не ми взимайте Мимито, ей сега се връщам." и отново блясък слънчице.
първото ми лятно кино, макар и в София.
началото на 10 - ти клас и заменянето на лятната летаргия с напоената с животворен дъжд есен.
сбогом, страннико.
септември в звуци.
септември в картини.
~ октомври 2009 ~
месец любов. съжалявам, че никога няма да се науча да бъда спокойна, сигурна и сдържана.
рожденият ден на моето извънземно и идеята с табелките на Янч.
и буф, Тедо.
последното писмо от 64 - те. кутията беше затворена, защото единствените писма, струващи си писането, са онези, струващи си и изпращането.
октомври в звуци.
октомври в картини.
*
*
~ ноември 2009 ~
ноември ? тъп месец. край ! няма да има ноември.
винаги съм била на този принцип. през ноември и февруари винаги губех посоката си.
но през този ноември луната беше посетена от един малък принц, който опитоми лисицата без да взима най - голямата й тайна.
и Кати, която ми подари шарено пони, хербаризира ми глухарче и беше причината за първото публикуване на нещо, за което съм допринесла.
също така един незабравим ден с Али и Кал. и аз в ролята на Джон Ленън. и онези многобройни снимки, които не исках, но, признавам, харесах.
всеки един ден беше красив.
ноември в звуци.
ноември в картини.
*
*
~ декември 2009 ~
и ако ме питате кое е най - голямото богатство, отговорът е лесен.
съществуването ти.
и три незабравими подаръка.
значката "everybody loves me. deal with it." от Янч.
китарата Моугън от майка ми, сестра ми и приятелят й.
и ключето - детелинка от Влади.
декември в звуци.
декември в картини.
2010
и сега ... на прага на новото, непознатото, изпълнетото с шансове и възможности, чаканата глъдка още по - различен въздух, аз съм щастлива.
щастлива с това, което имам и щастлива с това, което ме очаква.
защото това, което най - много искам от предстоящата година е съвсем простичко ...
... нека всичко бъде наред. (:
специално посветено на всички, които правят живота ми приказка.
~ януари 2009 ~
както всяко начало, януари беше един преход. преход между несигурната мен и онази, която предпочита да действа. между онази, която постоянно задава въпроси и тази, която не я е страх да даде отговорите.
запознанство с Дидо. доказа ми, че въпреки, че съм независима, може би всяка луничка си има нужда от слънчице. и спорове, спорове, спорове относно съдбата. най - хубавите. (:
осми януари - регистрирането ми в едно23. нещо, което по ирония на съдбата май преоъбрна доста неща, хм ? Стеф, гледай виновно, в ъгъла. (:
януари беше месецът, през който ме накараха малко да порасна. през който ми разкриха още по - тъмните кътчета на поезията. през който ме накараха да пиша, да мисля и да анализирам.
януари беше първото ми бягство, от идеалното, съдържащо всичко в себе си.
нима едно същество, което никога не е достатъчно добро, е достойно да държи в ръцете си самото съвършенство ?
знам, че няма нищо перфектно. но определено имаше частичка от перфектната комбинация недостатъци.
през януари косата ми все още беше дълга, а грешките - същите.
януари в звуци.
януари в картини.
~ февруари 2009 ~
първи реални стъпки в поезията. отрязах косата си и се отдадох на театър - на театралните постановки на силно осветената сцена и на играта зад кулисите - в истинския живот.
аз му показах себе си и той си отиде. а когато най - после започнах да се събирам, се върна, за да обърне всичко отново. и аз пак да падна.
в любовните триъгълници всички ъгли биват наранени. проблемът е, че накрая една от страните бива напълно изтрита, за да се получи просто ъгъл. една изгубена Мимс. а любовта не може да бъде просто ъгъл. те са остри, могат да нараняват. те са недовършени. любовта е кръг - завършеност и безкрайност. две осакатени любовни истории - една позакъсняла и една новородена. две любови на вятъра.
гледах closer и разбрах, че моят изход винаги е бил и винаги ще бъде "i don't love u anymore. so goodbye.".
февруари в звуци.
февруари в картини.
*
~ март 2009 ~
hello, stranger.
бях на ръба и ти ме върна.
един от най - светлите месеци, макар и напълно подчинен на илюзии. но и месецът на истините.
за мен. за маските. за хората.
- наранявам хората, които ме обикнат.
- как?
- оставям ги.
- защо?
- защото ме е страх.
- от какво?
- да не ме изоставят те.
последните дни на моето чмо в 35 - то. и вече нямаше с кого да се крия от 11 - токласниците и да се правим на стена.
и също така ...
но не да чувствам през призмата на страховете си. да чувствам така както само аз мога да си чувствам - с всяка глътка въздух. и сега напук на това, че в София се редуват студено слънце и сняг - в мен е лято. събрах късчетата от себе си и гордо ги държа в кутията, готова, когато положението наистина се закрепи, да наредя всичко наново.
защото аз все пак се влюбих, нали ? да. мисля, че аз все пак се влюбих. и ме беше страх. много. от силата на всичко, което се случваше в мен.
март в звуци.
март в картини.
*
~ април 2009 ~
месецът на очакването и навитачеството. всичко беше притихнало, като пред буря. и, всъщност, дочака.
още помня онова "Никъде няма да се местиш, ще учиш в 35 - то, докато не преповтаряш 9 - ти клас за 19 - ти път !". имах възможността да променя коренно живота и средата си, но благодарение на най - близкото ми чудовище направих правилния избор. да остана. може би все пак обичам София ?
първото ми ходене в зоологическата градина от наистина много време ... но въпреки всичко беше тъжен ден.
r.i.p., пухкава топчице ... знам, че си в заешкия рай и ядеш морковчета до насита.
помня и многоточието.
...
поезия, поезия и вяра.
вяра, че има нещо ... нещо, отвъд видимото ... видимо само за сърцето.
някой си тръгна, друг се завърна и запълни празнината.
април в звуци.
април в картини.
*
~ май 2009 ~
моят месец. от началото до края - незабравим.
добре дошъл отново, страннико.
всичко започна с първото ни парти. под претекст, че ще спя на вила - четвърти километър, illmate. неописуемо ! а после и изгревът над панчаревското езеро ... нищо, че беше хладно и тъмно. нищо, че гримът ми беше размазан.
след това девети май - слънчицето ми кацна в софия. и ми подари най - хубаво миришещата кутия на този свят. и цветни кламери. и картата. <3
потретът, който Блуп ми беше направила. за първи път някой ме беше нарисувал. и също така онова нейно писмо, което ме разплака.
рожденият ми ден. sweet 16 ? глупости. аз съм на тли и половина ! но пък наистина се получи три дни яли, пили и се веселили. и надали имам по - пренаситен с най - разнообразни пожелания рожден ден. само Стеф на колко места ми честити, хм ? ;d
сложих очила. голям шок, колко мрънках за тези две и половина далекогледство и на двете.
второто парти, което всъщност се провали, защото сме мъници и така и не ни пуснаха. и аз, две от най - близките ми чудовища и един полунепознат цяла нощ обикаляхме София. чувствах я с всяка фибра на тялото си. от "дъжда" в онази тоалетна на Петък до търченето за училище и час по руски при класната.
и майските лунички по лицето ми.
и един 30 - ти май. и един дъжд. и една усмивка, нарисувана с маркер, на врата ми.
и много поезия.
май в звуци.
май в картини.
*
*
*
*
~ юни 2009 ~
месецът, през който най - силно усещах липсата на разни хора. разни хора, които само емоционално бяха далеч и такива, за които ми се щеше да разцепя земята на две в стремежа си уж да спестя километрите.
ще запомня месеца най - вече с две пътувания.
едното - Банско. когато танцувах и пях. много. за пъри път ми изправиха косата. и скъсах последната наследница на Късметлийските гривни. когато имах обаждания по телефона до среднощ, защото, може би, липсвах.
и онова уж - бягство, състоящо се в "би трябвало да съм в Елин Пелин, обаче отидох в Пловдив". и усмивки. за първи път от много време отново пътувах с влак. и беше хубаво и сънливо. отляво валеше, а отдясно - не. и Ел и Блуп ми звъняха, за да не пропусна гара Подуене.
юни в звуци.
юни в картини.
~ юли 2009 ~
юли започна с обикаляне на улиците с Денис, който за пореден път злорадстваше, че съм, може би, единственото същество по - дребно от него.
летните рокли и Борисовата. от а до я.
юли, когато накарах Лили да ходим пеша от Плиска до Борисовата и всички ни подвикваха.
юли, когато ми подариха цяла кофа с шоколад, която с Янч, всъщност, не успяхме да изядем. но пък открих единствения човек, който би отреагирал наистина на "хайде да се видим, но си носи лъжица.".
юли, когато тръгнах отново на английски и открих, че винаги съм го обичала и дори любовта ми към френския не е способна напълно да го измести.
юли, когато се роди розовата русалка, която има нужда от целувка, за да й пораснат крака.
юли, когато пишех със замах, думите се лееха и си играех по детски на "обича ме, много ме обича.".
юли, когато ти започна да изстудяваш, а аз да те чакам да си тръгнеш.
юли - първият месец на лятото. или пък началото на края.
toujours cap.
юли в звуци.
юли в картини.
*
~ август 2009 ~
рожденият ден на сестра ми. <3
Али беше в София и аз моментално се превърнах в "пародия на човек" и знаех, че "пътят е натам, но просто не е редно да е натам".
два часа и половина, прекарани на гарата с Янч, в чакане на Стеф. но пък после няколко вълшебни часа с моя Питър Пан и търчене след разни автобуси.
ходенето до Мало Бучино и онази толкова далечна беседка, където се състоя най - забавната игра на "филми".
зоологическата градина. и захарния памук. и мармозетката.
за първи път напуснах границите на България. морето в Гърция с най - невероятното същество на света. и незабравимите спомени за хора, кланящи се в морето, разни двойници и, разбира се, губенето по пътя Олимпик бийч - Паралия - Катерини, когато българското "не" оплете конците. най - хубавото ми море досега.
отново пишех без усилие и нещата станаха изключително Пух Мечо - вски. бялата поезия за първи път.
и жестокото осъзнаване на това, че времето наистина е крадец на емоции.
август в звуци.
август в картини.
*
*
~ септември 2009 ~
последни дни лято, прекарани по възможно най - хубавия начин. с най - усмихнатите чудовища. с надписите по корема ми, относно патенца и обич. със съобщението "моля ви, не ми взимайте Мимито, ей сега се връщам." и отново блясък слънчице.
първото ми лятно кино, макар и в София.
началото на 10 - ти клас и заменянето на лятната летаргия с напоената с животворен дъжд есен.
сбогом, страннико.
септември в звуци.
септември в картини.
~ октомври 2009 ~
месец любов. съжалявам, че никога няма да се науча да бъда спокойна, сигурна и сдържана.
рожденият ден на моето извънземно и идеята с табелките на Янч.
и буф, Тедо.
последното писмо от 64 - те. кутията беше затворена, защото единствените писма, струващи си писането, са онези, струващи си и изпращането.
октомври в звуци.
октомври в картини.
*
*
~ ноември 2009 ~
ноември ? тъп месец. край ! няма да има ноември.
винаги съм била на този принцип. през ноември и февруари винаги губех посоката си.
но през този ноември луната беше посетена от един малък принц, който опитоми лисицата без да взима най - голямата й тайна.
и Кати, която ми подари шарено пони, хербаризира ми глухарче и беше причината за първото публикуване на нещо, за което съм допринесла.
също така един незабравим ден с Али и Кал. и аз в ролята на Джон Ленън. и онези многобройни снимки, които не исках, но, признавам, харесах.
всеки един ден беше красив.
ноември в звуци.
ноември в картини.
*
*
~ декември 2009 ~
и ако ме питате кое е най - голямото богатство, отговорът е лесен.
съществуването ти.
и три незабравими подаръка.
значката "everybody loves me. deal with it." от Янч.
китарата Моугън от майка ми, сестра ми и приятелят й.
и ключето - детелинка от Влади.
декември в звуци.
декември в картини.
2010
и сега ... на прага на новото, непознатото, изпълнетото с шансове и възможности, чаканата глъдка още по - различен въздух, аз съм щастлива.
щастлива с това, което имам и щастлива с това, което ме очаква.
защото това, което най - много искам от предстоящата година е съвсем простичко ...
... нека всичко бъде наред. (:
специално посветено на всички, които правят живота ми приказка.
неделя, 20 декември 2009 г.
освен тихото желание да се раздам до последния атом ...
... защото аз все още съм момичето, което иска да спука гумите на някой влак
и да боядиса тавана на лятното кино.
вторник, 1 декември 2009 г.
je ne te quitterai pas.
"тъкмо тогава се появи лисицата.
- добър ден - каза лисицата.
- добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- тук съм, под ябълковото дърво ...
- коя си ти ? - каза малкият принц. - много си хубава ...
- аз съм лисица - рече лисицата.
- ела да поиграем - предложи й малкият принц. - толкова съм тъжен ...
- не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - не съм опитомена.
- ах, извинявай - каза малкият принц.
но след като помисли, добави:
- какво значи "да опитомиш" ?
- ти не си оттук - рече лисицата. - какво търсиш ?
- търся хората - каза малкият принц. - какво значи "да опитомиш" ?
- хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. много е неприятно ! те също така отглеждат кокошки. това е единственият им интерес. ти кокошки ли търсиш ?
- не - каза малкият принц. - търся приятели. какво значи "да опитомиш" ?
- това е нещо отдавна забравено. - каза лисицата. - означава "да се обвържеш".
- да се обвържеш ?
- разбира се - потвърди лисицата.- за мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. и нямам необходимост от теб. а и ти нямаш необходимост от мен. за теб аз съм само лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. за мен ти ще бъдеш единствен на света. за теб аз ще бъда единствена на света ...
- започвам да разбирам - каза малкият принц. - има едно цвете ..., мисля, че ме е опитомило.
- възможно е - каза лисицата. - на земята могат да се видят всякакви неща ...
- о, не е на земята - каза малкият принц.
лисицата бе много озадачена:
- на друга планета ?
- да.
- има ли ловци на тази планета ?
- не.
- това е интересно. а кокошки ?
- не.
- нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
но пак се върна към мисълта си:
- животът ми е еднообразен. аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. малко е досадно. но ако ме опитомиш, живота ми ще бъде огрян от светлина. ще разпознавам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. стъпките на другите ме прогонват под земята. твоите стъпки като музика ще ме викат да изляза от дупката. освен това погледни ! виждаш ли житните ниви ей там ? аз не ям хляб. за мен житото е безполезно. житните ниви не ми напомнят нищо. и това е толкова тъжно ! но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно ! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обикна шума на вятъра в житата ...
лисицата замълча и дълго гледа малкия принц:
- моля те ... опитоми ме ! - каза тя.
- на драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - хората вече нямат време да опознаят нищо. купуват от търговците напълно готови неща. но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. ако искаш приятел, опитоми ме !
- какво трябва да направя ? - попита малкият принц.
- трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - първоначално ще седнеш малко по - далеч от мен, ето така, в тревата. ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. езикът е извор на недоразумения. но всеки ден ще можеш да сядаш малко по - близо ...
на другия ден малкият принц се върна.
- по - добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - ако дойдеш в четири следобед, например, аз ще започна да се чувствам щастлива още от три часа. колкото повече наближава часът, толкова по - щастлива ще бъда. в четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието ! но ако идваш без определен час никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си ... необходими са ритуали.
- какво е ритуал ? - попита малкият принц.
- и това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - именно то прави един ден различен от другите дни, един час, различен от другите часове. моите ловци, например, имат един ритуал. в четвъртък танцуват с момичетата от селото. затова четвъртък е един прекрасен ден ! аз ходя на разходка чак до лозята. ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг почивка.
така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах ! - каза лисицата. - ще заплача.
- това е твоя грешка - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш ! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо !
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
[...]
и се върна при лисицата.
- сбогом ... - каза той.
- сбогом - каза лисицата. - ето моята тайна. много е проста: истински се вижда само със сърцето. същественото е невидимо за очите.
- същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- времето, което съм изгубил за моята роза ... - каза малкият принц, за да го запомни.
- хората са забравили тази истина - рече лисицата. - но ти не трябва да я забравяш. ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. ти си отговорен за твоята роза ...
- аз съм отговорен за моята роза ... - повтори малкият принц, за да го запомни ..."
***
s'il te plaît ... apprivoise - moi.
- добър ден - каза лисицата.
- добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- тук съм, под ябълковото дърво ...
- коя си ти ? - каза малкият принц. - много си хубава ...
- аз съм лисица - рече лисицата.
- ела да поиграем - предложи й малкият принц. - толкова съм тъжен ...
- не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - не съм опитомена.
- ах, извинявай - каза малкият принц.
но след като помисли, добави:
- какво значи "да опитомиш" ?
- ти не си оттук - рече лисицата. - какво търсиш ?
- търся хората - каза малкият принц. - какво значи "да опитомиш" ?
- хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. много е неприятно ! те също така отглеждат кокошки. това е единственият им интерес. ти кокошки ли търсиш ?
- не - каза малкият принц. - търся приятели. какво значи "да опитомиш" ?
- това е нещо отдавна забравено. - каза лисицата. - означава "да се обвържеш".
- да се обвържеш ?
- разбира се - потвърди лисицата.- за мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. и нямам необходимост от теб. а и ти нямаш необходимост от мен. за теб аз съм само лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. за мен ти ще бъдеш единствен на света. за теб аз ще бъда единствена на света ...
- започвам да разбирам - каза малкият принц. - има едно цвете ..., мисля, че ме е опитомило.
- възможно е - каза лисицата. - на земята могат да се видят всякакви неща ...
- о, не е на земята - каза малкият принц.
лисицата бе много озадачена:
- на друга планета ?
- да.
- има ли ловци на тази планета ?
- не.
- това е интересно. а кокошки ?
- не.
- нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
но пак се върна към мисълта си:
- животът ми е еднообразен. аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. малко е досадно. но ако ме опитомиш, живота ми ще бъде огрян от светлина. ще разпознавам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. стъпките на другите ме прогонват под земята. твоите стъпки като музика ще ме викат да изляза от дупката. освен това погледни ! виждаш ли житните ниви ей там ? аз не ям хляб. за мен житото е безполезно. житните ниви не ми напомнят нищо. и това е толкова тъжно ! но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно ! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обикна шума на вятъра в житата ...
лисицата замълча и дълго гледа малкия принц:
- моля те ... опитоми ме ! - каза тя.
- на драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - хората вече нямат време да опознаят нищо. купуват от търговците напълно готови неща. но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. ако искаш приятел, опитоми ме !
- какво трябва да направя ? - попита малкият принц.
- трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - първоначално ще седнеш малко по - далеч от мен, ето така, в тревата. ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. езикът е извор на недоразумения. но всеки ден ще можеш да сядаш малко по - близо ...
на другия ден малкият принц се върна.
- по - добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - ако дойдеш в четири следобед, например, аз ще започна да се чувствам щастлива още от три часа. колкото повече наближава часът, толкова по - щастлива ще бъда. в четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието ! но ако идваш без определен час никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си ... необходими са ритуали.
- какво е ритуал ? - попита малкият принц.
- и това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - именно то прави един ден различен от другите дни, един час, различен от другите часове. моите ловци, например, имат един ритуал. в четвъртък танцуват с момичетата от селото. затова четвъртък е един прекрасен ден ! аз ходя на разходка чак до лозята. ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг почивка.
така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах ! - каза лисицата. - ще заплача.
- това е твоя грешка - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш ! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо !
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
[...]
и се върна при лисицата.
- сбогом ... - каза той.
- сбогом - каза лисицата. - ето моята тайна. много е проста: истински се вижда само със сърцето. същественото е невидимо за очите.
- същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- времето, което съм изгубил за моята роза ... - каза малкият принц, за да го запомни.
- хората са забравили тази истина - рече лисицата. - но ти не трябва да я забравяш. ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. ти си отговорен за твоята роза ...
- аз съм отговорен за моята роза ... - повтори малкият принц, за да го запомни ..."
***
s'il te plaît ... apprivoise - moi.
четвъртък, 5 ноември 2009 г.
неделя, 20 септември 2009 г.
we're chained.
хващам химикалката и мигновенно усещам колко нелепо седи тя в ръката ми. някога беше като нейно протежение, а сега безжизнено лежи в дланта ми и ми напомня, че вече не я притежавам.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.
понеделник, 14 септември 2009 г.
she acts like summer and walks like rain.
имам нужда да давам. имам толкова много идеи, толкова много истории, имам неща, които все още не съм споделяла с никого, има емоции, които искам да почувствам и имам любов ... имам толкова много любов.
имам нужда да се раздам до последния си атом, да разкривам вселени и да оцветявам светове. нека те накарам да се усмихваш, да се смееш и да вярваш. нека всичко бъде на игра с едно - единствено правило "Никого да не го боли.". нека нашата криеница всеки път да ни разкрива по нещо ново за другия. нека нашата гоненица никога да не прекрачва границите на забавлението. позволи ми да се науча на търпение, докато играя с теб на пръчки и ми покажи как да не се цупя когато ме победиш на "Не се сърди човече". знам, че съм много непохватна, но нека винаги сме в един отбор, когато играем на топка, а аз обещавам да се науча да правя палачинки в знак на благодарност, че при поредната ни загуба просто си ме целунал по челото.
позволи ми да съм плюшено мече и да заспивам в ръцете ти, ако трябва по цяла нощ ще ти разказвам приказки и ще се изправя срещу всяко чудовище, изскочило от под леглото.
позволи ми да се грижа за теб все едно си най - крехкото създание на света. знам, че и сам ще се справиш и знам, че нямаш нужда от помощ, но аз изпитвам необходимостта да те спасявам.
позволи ми да имам една любима приказка, в която ние сме главните герои. ще я запиша на някоя салфетка и ще ни нарисувам някак смешни отстрани. аз не мога да рисувам, а и ти си прекалено хубав, за да бъдеш пресъздаден, но искам да ни има някъде, заедно.
позволи ми да бъда глупава, досадна, ядосана, щастлива, нежна, топла, объркана, вярваща.
позволи ми да те направя моят Юг.
и ръцете ми винаги са толкова студени ...
подръж ги поне за няколко минути в своите.
тъжно е, че имам толкова много за даване, но може би просто не си заслужава взимането.
имам нужда да се раздам до последния си атом, да разкривам вселени и да оцветявам светове. нека те накарам да се усмихваш, да се смееш и да вярваш. нека всичко бъде на игра с едно - единствено правило "Никого да не го боли.". нека нашата криеница всеки път да ни разкрива по нещо ново за другия. нека нашата гоненица никога да не прекрачва границите на забавлението. позволи ми да се науча на търпение, докато играя с теб на пръчки и ми покажи как да не се цупя когато ме победиш на "Не се сърди човече". знам, че съм много непохватна, но нека винаги сме в един отбор, когато играем на топка, а аз обещавам да се науча да правя палачинки в знак на благодарност, че при поредната ни загуба просто си ме целунал по челото.
позволи ми да съм плюшено мече и да заспивам в ръцете ти, ако трябва по цяла нощ ще ти разказвам приказки и ще се изправя срещу всяко чудовище, изскочило от под леглото.
позволи ми да се грижа за теб все едно си най - крехкото създание на света. знам, че и сам ще се справиш и знам, че нямаш нужда от помощ, но аз изпитвам необходимостта да те спасявам.
позволи ми да имам една любима приказка, в която ние сме главните герои. ще я запиша на някоя салфетка и ще ни нарисувам някак смешни отстрани. аз не мога да рисувам, а и ти си прекалено хубав, за да бъдеш пресъздаден, но искам да ни има някъде, заедно.
позволи ми да бъда глупава, досадна, ядосана, щастлива, нежна, топла, объркана, вярваща.
позволи ми да те направя моят Юг.
и ръцете ми винаги са толкова студени ...
подръж ги поне за няколко минути в своите.
тъжно е, че имам толкова много за даване, но може би просто не си заслужава взимането.
сряда, 9 септември 2009 г.
and they lived happily ever after.
- нека ти разкажа някоя приказка. - погалих нежно златните й къдрици, които все едно извираха от зелената възглавничка като водна лилия. - знам толкова много, а и обожавам тази за седемте лебеда ... или пък за Нал и Дамайанти ?
- преди няколко месеца с мама се прибирахме от пазар. купи ми най - хубавите червени обувки, които да си отиват с новата ми рокля. по пътя на една тиха уличка беше премазано малко котенце. ако беше живо, щеше да се побере в едната ми ръка ! до него седеше малкото му братче и плачеше с цял глас. тогава разбрах, че не всяка приказка завършва щастливо и спрях да вярвам.
взех я в обятията си, беше толкова крехка, едва шестгодишна. какво можех да й кажа ? та и аз бях просто хлапе. все още вярвах в силата на вярата си, смятах, че когато приема нещо за моето собствено чудо, то ще бъде такова. смятах, че си имам хора, които ме съпътстват в живота и огряват тъмнината, от която ме беше страх, като слънчица. аз исках да правя фър и да ям захарен памук до насита. вярвах, че някой ден ще летя, независимо по какъв начин и карах колелото си изправена и със затворени очи по притихналите нощни улици на квартала ми. смятах, че любовта е въздишки, пеперуди и нечий напевен глас, който тихо ми рисуваше несъществуващи светове, докато се топях в невидимите му прегръдки. бях просто хлапе, което щеше да спаси света с армията си от гумени патета, с невероятната си суперсила да усмихва хората и с непобедимата си вяра в доброто. хлапе, което щеше да докаже на всички, че мечтите са там и единственото, което трябва да направиш е да притвориш очи и да се заслужаш в ритъма на нечие сърце, нечие сърце, което чака да стане център на вселената ти и по чиято орбита да подредиш всичките си спомени, желания и усмивки.
та аз бях просто хлапе ...
и един ден, ей така, по детски, те обикнах.
и в онзи момент, пред това толкова зряло шестгодишно момиченце, на мен ми се идеше да се разплача с глас и да изкрещя, че ми се ще да не бях губила тази игра.
май въпреки всичко все пак се промених ...
- преди няколко месеца с мама се прибирахме от пазар. купи ми най - хубавите червени обувки, които да си отиват с новата ми рокля. по пътя на една тиха уличка беше премазано малко котенце. ако беше живо, щеше да се побере в едната ми ръка ! до него седеше малкото му братче и плачеше с цял глас. тогава разбрах, че не всяка приказка завършва щастливо и спрях да вярвам.
взех я в обятията си, беше толкова крехка, едва шестгодишна. какво можех да й кажа ? та и аз бях просто хлапе. все още вярвах в силата на вярата си, смятах, че когато приема нещо за моето собствено чудо, то ще бъде такова. смятах, че си имам хора, които ме съпътстват в живота и огряват тъмнината, от която ме беше страх, като слънчица. аз исках да правя фър и да ям захарен памук до насита. вярвах, че някой ден ще летя, независимо по какъв начин и карах колелото си изправена и със затворени очи по притихналите нощни улици на квартала ми. смятах, че любовта е въздишки, пеперуди и нечий напевен глас, който тихо ми рисуваше несъществуващи светове, докато се топях в невидимите му прегръдки. бях просто хлапе, което щеше да спаси света с армията си от гумени патета, с невероятната си суперсила да усмихва хората и с непобедимата си вяра в доброто. хлапе, което щеше да докаже на всички, че мечтите са там и единственото, което трябва да направиш е да притвориш очи и да се заслужаш в ритъма на нечие сърце, нечие сърце, което чака да стане център на вселената ти и по чиято орбита да подредиш всичките си спомени, желания и усмивки.
та аз бях просто хлапе ...
и един ден, ей така, по детски, те обикнах.
и в онзи момент, пред това толкова зряло шестгодишно момиченце, на мен ми се идеше да се разплача с глас и да изкрещя, че ми се ще да не бях губила тази игра.
май въпреки всичко все пак се промених ...
but if u fall asleep in the snow, u don't feel death coming.
- гарите винаги са ме натъжавали, смятам, че са места, където хората се разделят. - започнах неуверено, а той като че ли все още не беше сигурен дали говоря на него. - виждаш ли онова момиче ето там ? - проследи ръката ми с поглед и кимна. - плаче, защото приятелят й се е преместил в друг град. цяло лято са се кълняли един на друг как ще се виждат често, ще си пишат и никога няма да се забравят, но ето, че в момента тя е сама на гарата, стиска медальона си от него и дави забравата си в сълзи.
- не можеш да си сигурна. - усмихна ми се.
- така е, но винаги съм обичала наум да изграждам историите на непознати хора.
- и какво измисли за мен ?
- имаш хубави тръпчинки, но рядко се усмихваш. всъщност не четеше книгата си, а слушаше песента по радиото, която ти напомни за нещо. пътуваш много, привикнал си с гарите и единственото, което напоследък искаш от хората, е да те оставят на мира. е ? - погледнах го самодоволно.
- печелиш шоколадче. - бръкна в джоба си и извади малко Своге от онези, които някога баща ми ми купуваше след работа, и ми го подхвърли.
без да се усетя започнах да му говоря за себе си. колко обичам числото 9 и как имам страх от тъмното още от малка. разказвах му за многобройните си приключения, продукт на ужасния ми късмет и как когато през лятото се прибирам късно вкъщи, минавам улицата ни със затворени очи. тръпчинките му съпровождаха всичките ми истории, дори онези, скучните, за любовта ми към зеленото, глухарчетата и самата любов.
той не вярваше в Съдбата, което ме накара да го прекъсна и да му разкажа една от смахнатите ми случки с безброй знаци в себе си. смяташе, че когато хората умрат, се превръщат в звезди и светят някъде горе, а аз бях доста нещастна, тъй като дори и през земния си живот, имах наглостта да се изживявам като луна. любимият му цвят беше синьото, защото някога е обичал момиче с небесни очи. а ако питате мен, все още го обичаше. песента по радиото е била първата, на която са танцували. били се скарали на път за вкъщи и тя му се сърдела, когато той я взел в обятията си и започнал да й я тананика.
неговият влак дойде и той бавно прибра книгата си и разроши косата ми за чао.
- виждаш ли ? казах ти, че гарите са места, където хората се разделят.
***
а аз винаги сънувам непознати.
вторник, 11 август 2009 г.
someday, somehow.
някой ден ще те забравя.
тази мисъл ме ужасява, но така е устроен светът ни.
има някои хора, които просто не може да напускат живота ни. а пиесата се върти ... една и съща. първоначално е отричането. мисля, че има някакво количество болка, което сърцето ни е способно да изтърпи наведнъж. и като че ли мозъкът ни сам решава какво да блокира. избирателна пропускливост ? първо е усещането за свобода. най - лъжливото усещане за свобода. когато по някакъв начин се привържеш към даден човек, ти му даряваш част от света си, от душата си, от денонощието си. и когато той си тръгне, се чувстваш като птица. с малката подробност, че си в кафеза на собствената си болка. а дори не го осъзнаваш. после идват моментните избухвания. о, тази песен колко напомня ... а пък тази снимка ... и точно това изречениe ... от свободна птичка се превръщаш в приземяващ се самолет, който от време на време попада в турболенция. от време на време сърцето ти ще се свива. и ще си спомняш. а последен, както обикновено, е моментът на пълното осъзнаване. винаги идва в някой най - обикновен ден, в който няма знаци, нито спомени, нито нищо особено. и там е проблемът ... в този ден вече го няма. усещането го няма. човекът го няма. болка, празнота, сивота, яд, разочарование, съжаление, ненавист ... чувства. палитра от чувства, а след тях - нищо. сякаш всичките ти усещания са притъпени. този миг от живота ти е приключил, човекът си е тръгнал, приказката е свършила, а ти още чакаш началните надписи ... колко глупаво.
а после другите хора. и другите случки. и другият Ти, когато минаваш през всичко това.
и онази болка си стои заключена някъде в лабиринта на спомените ти и само от време на време все по - вяло напомня, че е било там. и че е било истинско.
някой ден ще те забравя.
тъжно, но факт.
понеделник, 3 август 2009 г.
(без)крайност
"И всички срещи изплачи навън,
по - хубаво - завинаги раздяла,
отколкото един измамен сън,
отколкото сълза, на камък спряла.
Веднъж добър, отново после лош,
веднъж: смирение, веднъж: жарава,
о, изплачи ме ти през тая нощ,
о, изплачи ме ти като забрава.
След капките на твойте сълзи
жестоко многоточие остава ...
Евтим Евтимов"
нещо старо ...
... аз в проза и в мъжки род ...
видях я много преди тя самата да ме забележи. когато все пак го направи, тръгна към мен с такава предпазливост, все едно очакваше всеки момент да й сторя нещо. а аз определено вече имах нещо наум - исках да я държа в прегръдките си, което ме предизвика несъзнателно да направя няколко нетърпеливи крачки, и, по - важното, исках да ни разкарам от тази проклета гара. беше тъжно, че се срещахме на място, предназначено за раздели.
очите й говореха. трагичната трескавост, с която ме търсеха, вече се стопяваше в облекчение. когато плахо застана пред мен все едно с поглед ме попита „Красива ли съм ?”, а аз просто стоях и я гледах. тя помръкна, тълкувайки грешно езика на тялото ми и беше силно изненадана, когато я прегърнах и прошепнах в косата й „Остави ме без дъх.”. хванах ръката й и я поведох нанякъде. нямах идея накъде отиваме. не познавах този град, дори не го харесвах, но копнеех да останем сами и до край да се насладя на присъствието й.
тя не спираше да говори. беше загрижена дали съм пътувал добре и как вървят нещата при мен, разказваше ми със завиден ентусиазъм какво е преживяла през малкото часове, които бяха изминали от началото на деня. аз просто се наслаждавах на гласа й, който звучеше още по – сладък, ненарушаван от пращенето на телефонната слушалка.
разсмя се. спрях на място. сякаш всички стихии се събираха в смеха й и без да се усетя към него прибавих и моя. „Къде ме водиш ?” попита накрая. как можех да й обясня ? знам, че със сигурност исках да я заведа някъде. някъде, където можех да бъда себе си, където тя можеше да бъде себе и където, най – вече, можехме да бъдем заедно. където нямаше време, нямаше разстояния и нямаше край. нищо нямаше край.
„Някъде.” усмихнах се загадъчно. „Глупчо !” каза тя и смехът й отново ме обгърна. от този момент се оставих тя да води – посока, разговори, мисли. исках да запомня всичко. точно как вятърът развяваше косите й, колко сладка беше когато се нацупи и колко красива, когато широко отваряше очи от изненада и ме питаше „Ти май наистина ме обичаш ?”. а аз мълчах. парфюмът й миришеше на цветя. беше букет от всички сезони и растения, които познавах, а косите й миришеха на кокос. но по – сладък от всичко бе дъхът й, на когото, ако можех, щях да посветя цяла една вечност.
докосна леко бузата ми и прошепна в ухото ми „Мисля, че е време да тръгваш.”. „Гониш ли ме ?” попитах засегнато. тя се нацупи „Знаеш, че ако можех, бих целувала глупавата ти муцунка вечно.”.
изпрати ме, потънала в мълчание, но дори то по някакъв начин беше вълшебно. в него нямаше напрежение или очакване, а едно неизречено „Ще ми липсваш.”, което знаеше, че не трябва да ми казва, защото ще ме заболи.
разроших косата й и си помислих „И ти ще ми липсваш.”.
както всяко сбогуване и това беше наситено с тъга. очите й можеха и да плачат, но тя се усмихваше.
с усилие се качих в сивия влак, знаейки, че той пак ще ме отдели от нея. ще ме отведе някъде, където нямаше да мога да усещам аромата й или да търся себе си в чувствените й очи, в които отражението ми за първи път изглеждаше завършено.
„Обичам те !” изкрещях през прозореца, но стоновете на тъжните железници заглушиха думите ми.
някой ден щях да й го кажа. някой ден щях да бъда там. но този път – без сбогувания.
неделя, 26 юли 2009 г.
cap ou pas cap ?
хайде да играем на една игра.
аз ще те чувствам с цялото си сърце, тъй като никога не съм можела да разбирам хората, а ти ще влагаш цялото си сърце в това да ме разбереш, докато аз те поправям кой всъщност е любимият ми цвят и кое е любимото ми цвете.
когато се скараме, аз ще те разсмивам, карайки те да забравяш всичко, а ти ще ме целуваш докато все още съм ти ядосана, докарвайки на лицето ми несъзнателна усмивка.
аз ще се вслушвам в дишането ти преди да заспиш, а ти винаги ще ми пожелаваш лека нощ.
аз ще говоря, когато ми се говори, а ти ще мълчиш, когато ти се мълчи.
аз ще помня всичко, а ти ще се стремиш да не забравяш нищо.
аз ще те прегръщам, когато си тъжен, а ти ще ме държиш в ръцете си през цялото останало време.
аз ще ти разказвам по цяла нощ безкрайните си истории, а ти ще променяш сюжета на твоите все едно че винаги по някакъв начин съм била част от живота ти.
аз ще те карам да вярваш, а ти ще ме предизвикваш да побеждавам страховете си.
аз от време на време ще бягам, за да ми показваш, че искаш да се върна.
аз ще си пея тихо любимите ми балади, а ти ще ме каниш на танц под съпровода на собствения ми глас.
аз всеки ден ще съм нова, а ти нито един ден няма да си същия като предишния.
аз ще загубя играта, а ти няма да я спечелиш.
навит ли си или не ?
***
хайде да играем на една игра.
обичай ме.
навит ли си или не ?
аз ще те чувствам с цялото си сърце, тъй като никога не съм можела да разбирам хората, а ти ще влагаш цялото си сърце в това да ме разбереш, докато аз те поправям кой всъщност е любимият ми цвят и кое е любимото ми цвете.
когато се скараме, аз ще те разсмивам, карайки те да забравяш всичко, а ти ще ме целуваш докато все още съм ти ядосана, докарвайки на лицето ми несъзнателна усмивка.
аз ще се вслушвам в дишането ти преди да заспиш, а ти винаги ще ми пожелаваш лека нощ.
аз ще говоря, когато ми се говори, а ти ще мълчиш, когато ти се мълчи.
аз ще помня всичко, а ти ще се стремиш да не забравяш нищо.
аз ще те прегръщам, когато си тъжен, а ти ще ме държиш в ръцете си през цялото останало време.
аз ще ти разказвам по цяла нощ безкрайните си истории, а ти ще променяш сюжета на твоите все едно че винаги по някакъв начин съм била част от живота ти.
аз ще те карам да вярваш, а ти ще ме предизвикваш да побеждавам страховете си.
аз от време на време ще бягам, за да ми показваш, че искаш да се върна.
аз ще си пея тихо любимите ми балади, а ти ще ме каниш на танц под съпровода на собствения ми глас.
аз всеки ден ще съм нова, а ти нито един ден няма да си същия като предишния.
аз ще загубя играта, а ти няма да я спечелиш.
навит ли си или не ?
***
хайде да играем на една игра.
обичай ме.
навит ли си или не ?
Абонамент за:
Публикации (Atom)