сигурно и за мен някой ден хората така ще питат, с онзи страх в очите ... "а чувал ли си се наскоро с мими ? как е тя ?" и с онова притеснение да не вземат да им отговарят "ама ти не знаеш ли ?" нищо, че вече не си говорите. нищо, че, всъщност, от години дори не сте се чували. едно време като е учела в 35-то и сте си имали уникалните луди спомени. и ще седнете на по чаша кафе и ще ме съживяте с всичките тия истории. и само хубавото ще се казва. защото след толкова години, изпълнени с интриги, говорене зад гърба, целене на слаби места ... идва един момент, в който хората започват да казват само хубавото за теб. и само се чудя - защо този момент винаги трябва да е толкова късно ?
може би да порастнеш означава да знаеш какво се прави когато някой почине. на кого се обаждаш да вземат тялото ? как си избираш погребална агенция, в смисъл, надали си имаш точно определена на speed dial ? и как казваш на хората ? как побираш любовта си към даден човек в едно стихче, което обикновено е съставено по точно определена схема, което да бъде сложено под черно - бяла снимка и да бъдe разлепено по дървета и стълбове ? защото на хората и за това им плащат. като изгубиш някого и се чувстваш възможно най - празен, там са онези хора, които копаят мястото, където ще изгние, за пари. ония хора, които хвърлят ези - тура какво да пише на точно тоя некролог. и какво като съвпада с още дузина други. то, любовта, е една и съща при всички. да, любовта в сърцевината си, в дълбините си, е една и съща. но всеки има по едно свое различно нейно копие. и не можеш да дублираш. не искам, не искам на некролога ми да звучат нечий чужди мисли от разни хора, които дори не са ми чували смеха. нека завърша с цитат от мечо пух, например. за това как понякога най - малките неща заемат най - голяма част в сърцата ни. като следобедите в люлин с теб, бабо.
как се отива на погребение ? имам толкова много цветни дрехи. толкова много. и тази сутрин прерових целия си гардероб, извадих сигурно единствените чисто черни, разпрострях ги върху леглото и легнах върху тях. защо трябва да е черно ? искам да изпращаме с хубаво. искам да изпращаме с лилаво и зелено. искам на сбогуване да съм си себе си. аз не нося черно.
как избираш между ковчега и урната ? аз смятам да подпиша, че искам да раздадат органите след смъртта ми, тъй че предполагам, че урната би ми отивала повече. и пише ли нещо там, на гроба ? дали хората ще минат покрай него и незнайно защо името ще им направи впечатление и те ще се заемат да пресмятат колко време съм живяла ? кой месец е хубав, за да си отидеш ?
и в крайна сметка ... как се продължава, хм ?
как се продължава, когато хората започнат така да си отиват ?
Показват се публикациите с етикет heart - shaped candy. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет heart - shaped candy. Показване на всички публикации
неделя, 20 февруари 2011 г.
четвъртък, 23 декември 2010 г.
all i want for christmas is us.
след прекрасния коледен списък на SaTaSi, който можете да намерите тук, реших да поема щафетата и да ви кажа какво аз искам за тази коледа.
***
скъпи дядо коледа,
тази година не бях изключително добро дете, защото обстоятелствата го изискваха.
не, не бях лошо. минах фазата "дете" просто.
моето желание е непостижимо, тъй като съм убедена, че дори ти имаш определен бюджет, в който трябва да свреш детските мечти. дали като получаваш писмата не им слагаш отдолу едни етикетчета ? "три долара", "пет евро", "принципно 100 000 лева, но ако го вземем от илиянци, ще минем и с 40" ? том иска истинско кученце, обаче техните смятат това за ненужен разход. тъй че нека донесем на том плюшено такова, пък дано му затвори устата до следващата година. а когато том порасне и синът му поиска лабрадорче, той ще му купи плюшено хъски. плюшения лабрадор е струвал 3 цента повече.
аз пък искам ново сърце. може да го откраднеш от някой камион, който разнася откраднати органи из мексико. нищо, че ще е малко потънало в прах ... нека, о, нека бъде цяло. нека никой никога не го е изоставял. нека никой никога не го е моделирал нехайно. нека никога никой не го е изпразвал от смисъл. нека никой никога не го е разграбвал безхаберно.
искам моето ново сърчице да не познава смъртта, разводите, скандалите, думичката "сбогом", разочарованията от най - милото и близкото, липсата.
нека моето ново сърчице не се страхува да вярва, тъй като най - накрая би излязло глупаво. нека не се страхува от прекалената привързаност и изказването й, тъй като в този странен, странен свят колкото по - малко изглежда, че ти пука, толкова повече се изкачваш в социалната йерархия.
нека новото ми сърчице е избрало печелившата страна в любовта. и, моля те, нека няма никакъв цинизъм у него. и нека познава какво е доброта.
панделката може и да е цикламена и изобщо да не му отива.
ще се справя и без упътване, аз съм упорито теле и обичам да достигам до крайни резултати, най - често без чужда помощ.
моля те, скъпи дядо коледа,
този път обещавам да го пазя.
с обич, мимс.
***
а сега предизвиквам ...
любовта на живота ми.
"не бъдете сами"
и всеки друг, който въпреки всичко продължава да таи някакви желания.
***
скъпи дядо коледа,
тази година не бях изключително добро дете, защото обстоятелствата го изискваха.
не, не бях лошо. минах фазата "дете" просто.
моето желание е непостижимо, тъй като съм убедена, че дори ти имаш определен бюджет, в който трябва да свреш детските мечти. дали като получаваш писмата не им слагаш отдолу едни етикетчета ? "три долара", "пет евро", "принципно 100 000 лева, но ако го вземем от илиянци, ще минем и с 40" ? том иска истинско кученце, обаче техните смятат това за ненужен разход. тъй че нека донесем на том плюшено такова, пък дано му затвори устата до следващата година. а когато том порасне и синът му поиска лабрадорче, той ще му купи плюшено хъски. плюшения лабрадор е струвал 3 цента повече.
аз пък искам ново сърце. може да го откраднеш от някой камион, който разнася откраднати органи из мексико. нищо, че ще е малко потънало в прах ... нека, о, нека бъде цяло. нека никой никога не го е изоставял. нека никой никога не го е моделирал нехайно. нека никога никой не го е изпразвал от смисъл. нека никой никога не го е разграбвал безхаберно.
искам моето ново сърчице да не познава смъртта, разводите, скандалите, думичката "сбогом", разочарованията от най - милото и близкото, липсата.
нека моето ново сърчице не се страхува да вярва, тъй като най - накрая би излязло глупаво. нека не се страхува от прекалената привързаност и изказването й, тъй като в този странен, странен свят колкото по - малко изглежда, че ти пука, толкова повече се изкачваш в социалната йерархия.
нека новото ми сърчице е избрало печелившата страна в любовта. и, моля те, нека няма никакъв цинизъм у него. и нека познава какво е доброта.
панделката може и да е цикламена и изобщо да не му отива.
ще се справя и без упътване, аз съм упорито теле и обичам да достигам до крайни резултати, най - често без чужда помощ.
моля те, скъпи дядо коледа,
този път обещавам да го пазя.
с обич, мимс.
***
а сега предизвиквам ...
любовта на живота ми.
"не бъдете сами"
и всеки друг, който въпреки всичко продължава да таи някакви желания.
четвъртък, 22 юли 2010 г.
нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд.
и имаме свободата да излезем и да се изкъпем с дрехите в летните порои,
а след това да намерим уюта на една топла избеляла хипарска риза.
а след това да намерим уюта на една топла избеляла хипарска риза.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
... and in the middle u see the blue center light pop and everybody goes "awww".
направи от неизползваемото ми сърце летен увеселителен парк.
емоциите ми се въртят със скоростта на излязла от контрол въртележка,
а ти си се наместил в онова мое състояние на духа,
което най - много харесваш,
и огласяваш атракционите ми със смеха си.
~~~
винаги съм вярвала, че човек може да се удави в юли.
той зашеметява с промени,
плаши с необятност
и ти предоставя твърде много време -
да мислиш и да умираш.
най - лесно е човек да се изгуби в лабиринта на лятото.
казваш си, че всичко е на шега. или пък, че всичко е за малко.
усещаш шепите си пълни с пясък. нищо, че той ти се изплъзва.
и сякаш си господар. на времето.
нека всичко лошо оставим за "после".
и "после" винаги идва. и даже е малко засегнато.
от факта, че си го отложил, че си го оставил в онова тъй далечно бъдеще.
което все те изненадва. зад ъгъла.
и те спъва с искреността си,
когато заявява, че всичко е преходно.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен нищо не се случва
и сякаш е пресъхнало от незадоволена жажда за приключения
или пък просто се е отказало на деветото стъпало,
защото пъдят надолу винаги изглежда по - лесен.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен всичко гори. като фойерверк следвам пътя си,
право нагоре. и изгорих всичко зад себе си.
а сега избухвам в любимите си цветове
от щастие.
~~~
всъщност, нямах нищо за казване.
и просто ви се усмихвам.
емоциите ми се въртят със скоростта на излязла от контрол въртележка,
а ти си се наместил в онова мое състояние на духа,
което най - много харесваш,
и огласяваш атракционите ми със смеха си.
~~~
винаги съм вярвала, че човек може да се удави в юли.
той зашеметява с промени,
плаши с необятност
и ти предоставя твърде много време -
да мислиш и да умираш.
най - лесно е човек да се изгуби в лабиринта на лятото.
казваш си, че всичко е на шега. или пък, че всичко е за малко.
усещаш шепите си пълни с пясък. нищо, че той ти се изплъзва.
и сякаш си господар. на времето.
нека всичко лошо оставим за "после".
и "после" винаги идва. и даже е малко засегнато.
от факта, че си го отложил, че си го оставил в онова тъй далечно бъдеще.
което все те изненадва. зад ъгъла.
и те спъва с искреността си,
когато заявява, че всичко е преходно.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен нищо не се случва
и сякаш е пресъхнало от незадоволена жажда за приключения
или пък просто се е отказало на деветото стъпало,
защото пъдят надолу винаги изглежда по - лесен.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен всичко гори. като фойерверк следвам пътя си,
право нагоре. и изгорих всичко зад себе си.
а сега избухвам в любимите си цветове
от щастие.
~~~
всъщност, нямах нищо за казване.
и просто ви се усмихвам.
четвъртък, 17 юни 2010 г.
... i dare u to move.
когато любовта ти се превърне
в несъразмерно хартиено корабче,
плод на нервните ти ръце,
изпратено с последните ти сили,
побрало детинските ти надежди,
украсено с чувствените ти думи
и със сърцето ти за послепис ...
... ако го пуснеш по реката,
и не получиш отговор ...
... забрави.
в несъразмерно хартиено корабче,
плод на нервните ти ръце,
изпратено с последните ти сили,
побрало детинските ти надежди,
украсено с чувствените ти думи
и със сърцето ти за послепис ...
... ако го пуснеш по реката,
и не получиш отговор ...
... забрави.
сряда, 2 юни 2010 г.
"с тази разлика, че тук някой друг режисираше мен."
никога не съм се оправяла добре с карти. интересът ми към тях винаги се е състоял единствено в това да открия къде съм аз самата и да чета имената на градовете, свързвайки ги с хора, филми или книги. не съм никак добре с посоките, а пък дезориентираността ми е пословична. губя се в мебелни магизини и съм твърде вглъбена в минувачите, за да запомням имена на улици.
затова пък днес, търсейки къде съм оставила книгата си, намерих една карта на София. за първи път впечатление ми направиха и други неща освен собствената ми улица. вгледах се в преплитащите се линии на старите ни хубави трамваи, които звучат като влакове. помня онзи път, когато едвам открих спирката на девятката, мисля. първата й спирка. нямах идея точно откъде идвам и просто се молех това чудо да стига до Попа или до Строителния. и докато с обикнавената тиха истерия за пореден път пътувах из места, които не познавам, и отивах натам, накъдето ме отвее вятърът, минахме през една горичка. спирка по средата на горичката. с една пейчица. и момче и момиче на пейката. тя му четеше на глас '18% сиво' и това беше моментът, в който реших да я взема. а самата тя направо ми влезе под кожата. мисълта ми се връща към картата и всички улици, които като реки се вливат и разливат по цялата й площ. толкова много имена. виждам хора, велики хора, хора, които са напривили нещо толкова важно, че останалите да споменават името им всеки ден, дори без да му отдават значение. и дори без да осъзнават, че целият този асфалт е кръстен на някого, защото е бил повече от просто човек. и нищо, че рядко осъзнаваме как всъщност Попа е Патриарх Евтимий. в един друг край на града видях улици с имена на цветя, на долини, на всякакъв вид растения. сетих се за онази история на Еви и улицата "Постоянство", мисля, че се казвала ? чието име веднага ме откара към романтичните дебри на ума ми, когато, всъщност, се оказало, че улицата се казвала така, защото постоянно имало проблеми с тръбите й и тя течала. бяха отбелязани училища, музеи, църкви, площади, стадиони ... всичко. всяка моя стъпка прозираше под цветовете й. места на срещи, места на раздели. места, където съм била щастлива и места, на които откровено съм мислела, че ще умра - било емоционално или физически. осъзнах, че ако се постарая, с една химикалка бих могла да изпиша цялата си биография върху тази карта с няколко кръгчета и стрелки и разни ключови думи като "дом". а това, което най - много ме порази в парчето хартия ... беше неизвестността. всичките скрити кътчета на моя град. за които не подозирах и нехаех. които бях изоставила. всички приключения, които ме дебнеха зад хваналите прах от липсата ми на присъствие там ъгли. колко много неща можех да открия. или да срещна ?
и тогава се замислих за една малка експедиция. да опозная града и да събера парченцата си, да прибавя нови или пък да се разпръсна цялата. и да остана завинаги в моя град.
остава ми само едно нещо, което да направя преди да приготвя раницата си за това мое малко приключение и да отпраша с карта в ръка, но без никаква определена посока.
нека те попитам ...
... ще дойдеш ли с мен ?
затова пък днес, търсейки къде съм оставила книгата си, намерих една карта на София. за първи път впечатление ми направиха и други неща освен собствената ми улица. вгледах се в преплитащите се линии на старите ни хубави трамваи, които звучат като влакове. помня онзи път, когато едвам открих спирката на девятката, мисля. първата й спирка. нямах идея точно откъде идвам и просто се молех това чудо да стига до Попа или до Строителния. и докато с обикнавената тиха истерия за пореден път пътувах из места, които не познавам, и отивах натам, накъдето ме отвее вятърът, минахме през една горичка. спирка по средата на горичката. с една пейчица. и момче и момиче на пейката. тя му четеше на глас '18% сиво' и това беше моментът, в който реших да я взема. а самата тя направо ми влезе под кожата. мисълта ми се връща към картата и всички улици, които като реки се вливат и разливат по цялата й площ. толкова много имена. виждам хора, велики хора, хора, които са напривили нещо толкова важно, че останалите да споменават името им всеки ден, дори без да му отдават значение. и дори без да осъзнават, че целият този асфалт е кръстен на някого, защото е бил повече от просто човек. и нищо, че рядко осъзнаваме как всъщност Попа е Патриарх Евтимий. в един друг край на града видях улици с имена на цветя, на долини, на всякакъв вид растения. сетих се за онази история на Еви и улицата "Постоянство", мисля, че се казвала ? чието име веднага ме откара към романтичните дебри на ума ми, когато, всъщност, се оказало, че улицата се казвала така, защото постоянно имало проблеми с тръбите й и тя течала. бяха отбелязани училища, музеи, църкви, площади, стадиони ... всичко. всяка моя стъпка прозираше под цветовете й. места на срещи, места на раздели. места, където съм била щастлива и места, на които откровено съм мислела, че ще умра - било емоционално или физически. осъзнах, че ако се постарая, с една химикалка бих могла да изпиша цялата си биография върху тази карта с няколко кръгчета и стрелки и разни ключови думи като "дом". а това, което най - много ме порази в парчето хартия ... беше неизвестността. всичките скрити кътчета на моя град. за които не подозирах и нехаех. които бях изоставила. всички приключения, които ме дебнеха зад хваналите прах от липсата ми на присъствие там ъгли. колко много неща можех да открия. или да срещна ?
и тогава се замислих за една малка експедиция. да опозная града и да събера парченцата си, да прибавя нови или пък да се разпръсна цялата. и да остана завинаги в моя град.
остава ми само едно нещо, което да направя преди да приготвя раницата си за това мое малко приключение и да отпраша с карта в ръка, но без никаква определена посока.
нека те попитам ...
... ще дойдеш ли с мен ?
понеделник, 31 май 2010 г.
... от ветрове и облаци разкъсани, от гари, разписания и линии.
ламинатът в стаята ми е лилав и студен. когато сложа онова мое толкова любимо карирано пухкаво одеало с огромна дупка, прогорена в долния му ляв край, температурата му става приятна. ненатрапчиво ти напомня за реалността със своя събуждащ повей хладнина, но пък удобството на миришещият на омекотител плат ти дава няколко секунди. да избягаш.
играя си на гоненица с времето. препускам през минутите и дните, запълвам всяка негова стотна с каквото мога и се моля, моля се да не ме настигне. имал ли си наскоро време да помислиш ? когато, например, лежиш на ръждивия под на някой забравен вагон и припяваш с радиото, а пък един самолет сякаш е кацнал върху жиците на влака. или пък докато гледаш дъжда, който измива любимия ти град, изпразва го от тълпите и те оставя напълно самотен там, където принципно изглежда невъзможно да останеш сам.
сядам на предната седалка на автобуса и чакам с нетърпение моментът, когато превозното средство завие към "оборище". такава носталгия ме е хванала към стария ни апартамент и към вратата, която се вижда през прозорчето на входната и която, всъщност вече не съществува. входът към детството ми сега е само една отблъскващо сива стена. надничам през витрината на магазина и разчертавам с ръце къде е била стаята на мен и сестра ми, къде спалнята на мама и тати и къде задния двор с цялото семейство котки. а улицата е все така зелена. с приведените от двете страни дървета, с малките си сладкарнички и с безистена, където прекарах последните дни от лято 2008. тогава тръпнех в очакване.
липсва ми неподправеното любопитство в очите ми. нищо, че няма по - освобождаващо чувство от това най - после, след толкова много време, да не чакаш никого. но някак ми липсва нежното опознаване, страстната ненаситност и трепетното очакване. да искаш още и още, да си жаден за разговорите, гладен за докосванията, а дневникът ти да е пълен с билети от концерти и влакове и писма.
а сега с разкривения си почерк изписвам многократно думата "липса".
и просто се чудя ...
... способна ли съм все още да омагьосвам живота ?
играя си на гоненица с времето. препускам през минутите и дните, запълвам всяка негова стотна с каквото мога и се моля, моля се да не ме настигне. имал ли си наскоро време да помислиш ? когато, например, лежиш на ръждивия под на някой забравен вагон и припяваш с радиото, а пък един самолет сякаш е кацнал върху жиците на влака. или пък докато гледаш дъжда, който измива любимия ти град, изпразва го от тълпите и те оставя напълно самотен там, където принципно изглежда невъзможно да останеш сам.
сядам на предната седалка на автобуса и чакам с нетърпение моментът, когато превозното средство завие към "оборище". такава носталгия ме е хванала към стария ни апартамент и към вратата, която се вижда през прозорчето на входната и която, всъщност вече не съществува. входът към детството ми сега е само една отблъскващо сива стена. надничам през витрината на магазина и разчертавам с ръце къде е била стаята на мен и сестра ми, къде спалнята на мама и тати и къде задния двор с цялото семейство котки. а улицата е все така зелена. с приведените от двете страни дървета, с малките си сладкарнички и с безистена, където прекарах последните дни от лято 2008. тогава тръпнех в очакване.
липсва ми неподправеното любопитство в очите ми. нищо, че няма по - освобождаващо чувство от това най - после, след толкова много време, да не чакаш никого. но някак ми липсва нежното опознаване, страстната ненаситност и трепетното очакване. да искаш още и още, да си жаден за разговорите, гладен за докосванията, а дневникът ти да е пълен с билети от концерти и влакове и писма.
а сега с разкривения си почерк изписвам многократно думата "липса".
и просто се чудя ...
... способна ли съм все още да омагьосвам живота ?
сряда, 26 май 2010 г.
i do not exist.
не мога да отворя и една книга, между чиито корици да не се криеш.
душата ми е болна, от отсъствието ти. измисля си те всекидневно. грижливо те прибира в предметите ми. подхвърля те из сцените, из нотите, из строфите, из мислите, из хората. спъвам се в парфюма ти, докато пресичам улицата и цял влак от безнадеждност ме пронизва право в гърдите.
душевно болна съм от завръщанията ти. счупих зъбите си в опити да прегриза оковите. счупих китките си, за се измъкна. счупих краката си от бягане. устата ми пресъхна от отричане. сърцето ми пресъхна от кървене. душата ми пресъхна от думи.
и няма 'той' и никога не е имало. защото съм твърде непостоянна, за да има той. защото съм твърде неподходяща за това. и ме кара да се чувствам ограничена и непрестанно грешаща. и не достатъчно добра. защото хора си имат функции. и моята е да бъда предястие. а след това следва нещо толкова хубаво, нещо толкова по - хубаво.
имам желание да изчезна. аз съм хаос.
краката ми треперят от решителност. да изтрия това място. да изгоря дневниците. да се скрия от хората. да си нямам нито телефон, нито банално име, нито постоянен адрес. да се мотая по гарите и да пиша за неща, които никога не съм изпитвала. да сънувам събития от минали животи. да не виждам познати лица и да не правя и от тях хаос.
и може би кошмарите не грешат. може би наистина всичко би било наред така.
аз съм призрак.
душата ми е болна, от отсъствието ти. измисля си те всекидневно. грижливо те прибира в предметите ми. подхвърля те из сцените, из нотите, из строфите, из мислите, из хората. спъвам се в парфюма ти, докато пресичам улицата и цял влак от безнадеждност ме пронизва право в гърдите.
душевно болна съм от завръщанията ти. счупих зъбите си в опити да прегриза оковите. счупих китките си, за се измъкна. счупих краката си от бягане. устата ми пресъхна от отричане. сърцето ми пресъхна от кървене. душата ми пресъхна от думи.
и няма 'той' и никога не е имало. защото съм твърде непостоянна, за да има той. защото съм твърде неподходяща за това. и ме кара да се чувствам ограничена и непрестанно грешаща. и не достатъчно добра. защото хора си имат функции. и моята е да бъда предястие. а след това следва нещо толкова хубаво, нещо толкова по - хубаво.
имам желание да изчезна. аз съм хаос.
краката ми треперят от решителност. да изтрия това място. да изгоря дневниците. да се скрия от хората. да си нямам нито телефон, нито банално име, нито постоянен адрес. да се мотая по гарите и да пиша за неща, които никога не съм изпитвала. да сънувам събития от минали животи. да не виждам познати лица и да не правя и от тях хаос.
и може би кошмарите не грешат. може би наистина всичко би било наред така.
аз съм призрак.
събота, 22 май 2010 г.
love is a temporary madness.
* LOVE IS NOT LIVING IN THE PAST.
* love is always looking on the bright side of life.
* love is making sure u know where the kids are all the time.
* love is hoping the good times are just around the corner.
* love is knowing when he needs a little space.
* love is a song in ur heart.
* love is cooking the paste while he makes the sauce.
* love is when he only wants to dance with u.
* love is knowing that u're the most beautiful girl in the world, to him.
* love is when there's no place like home.
* love is living in hope.
* love is phoning when u're running late.
* love is sharing cool treats with warm hearts.
* love is driving with the top on to save her hairstyle.
* love is playing the game, when u already know the score.
* love is someone to carry ur skis.
* love is never having to worry about facing a new day alone.
* love is watching ur language in front of the children.
* love is pulling together when things get rough.
* love is feeling like kids, again.
* love is when he likes being pinned down.
* love is giving him a few subtle hints.
* love is paying him a compliment each day.
* love is taking and interest in their efforts.
* love is not unloading ur problems late at night.
* love is being valentines for twenty - five years.
* love is a dream for the taking.
* love is finishing the laundry for her.
* love is helping to bring up baby.
* love is a shaky but determined step.
* love is making a bit.
* love is sharing the homework.
* love is home cooking.
* LOVE IS WORTH SAVING.
докато чистех стаята си попаднах на скромната си колекция от листчетата от онези дъвки 'love is ...', с които се скъсвах да правя балони като малка.
и реших да споделя усмивките.
* love is always looking on the bright side of life.
* love is making sure u know where the kids are all the time.
* love is hoping the good times are just around the corner.
* love is knowing when he needs a little space.
* love is a song in ur heart.
* love is cooking the paste while he makes the sauce.
* love is when he only wants to dance with u.
* love is knowing that u're the most beautiful girl in the world, to him.
* love is when there's no place like home.
* love is living in hope.
* love is phoning when u're running late.
* love is sharing cool treats with warm hearts.
* love is driving with the top on to save her hairstyle.
* love is playing the game, when u already know the score.
* love is someone to carry ur skis.
* love is never having to worry about facing a new day alone.
* love is watching ur language in front of the children.
* love is pulling together when things get rough.
* love is feeling like kids, again.
* love is when he likes being pinned down.
* love is giving him a few subtle hints.
* love is paying him a compliment each day.
* love is taking and interest in their efforts.
* love is not unloading ur problems late at night.
* love is being valentines for twenty - five years.
* love is a dream for the taking.
* love is finishing the laundry for her.
* love is helping to bring up baby.
* love is a shaky but determined step.
* love is making a bit.
* love is sharing the homework.
* love is home cooking.
* LOVE IS WORTH SAVING.
докато чистех стаята си попаднах на скромната си колекция от листчетата от онези дъвки 'love is ...', с които се скъсвах да правя балони като малка.
и реших да споделя усмивките.
четвъртък, 20 май 2010 г.
changes.
революция.
ще се изгоря на кладата на грешките си.
ще се обеся на веригите, с които възспирах поривите си.
ще се удавя в неказаното.
ще прережа вените си с остротата на последните погледи.
ще изпия всички хапчета горчилка от шкафчетата на душата си.
ще се погреба жива под безсилието и апатията си.
ще натисна спусъка на себе/тебеотрицанието.
ще се оттегля в кошмара си, че всичко е наред, стига да не обърквам сценариите.
ще се убия - ще забравя.
ще бъдеш най - дългото ми самоубийство.
защото отказвам повече да губя.
отдавна научих какво е липса.
ще се изгоря на кладата на грешките си.
ще се обеся на веригите, с които възспирах поривите си.
ще се удавя в неказаното.
ще прережа вените си с остротата на последните погледи.
ще изпия всички хапчета горчилка от шкафчетата на душата си.
ще се погреба жива под безсилието и апатията си.
ще натисна спусъка на себе/тебеотрицанието.
ще се оттегля в кошмара си, че всичко е наред, стига да не обърквам сценариите.
ще се убия - ще забравя.
ще бъдеш най - дългото ми самоубийство.
защото отказвам повече да губя.
отдавна научих какво е липса.
сряда, 5 май 2010 г.
девет.
научила съм си думите. и граматиката. чета достатъчно. обогатявам се. и всичко в този ред на мисли.
но комуникацията ... ъх.
напоследък метафорите ми са в повече. и хаосът в словореда - също. и пиша на разни хора, и пиша за разни хора, и пиша заради разни хора ... а сякаш се опитвам така да кодирам нещата, че никой да не разбере.
затова този пост ще е простичък.
остават девет дни до моите 17. давам си ново начало. защото имаме нужда от повечко вятър.
на 17 аз ще мога да свиря на китара, да правя палачинки, да мога да казвам "не" и да не приемам нищо за даденост.
на 17 аз ще нося най - накрая Роклята, ще отида на джулай, ще се науча да правя коремни преси и ще си събера пари за заместител на сънчо.
на 17 аз ще спра да се страхувам да се привържа дори към новото ми коте, ще пиша повече писма, ще изпращам тези повече писма и ще си улавям миговете.
на 17 аз ще съм по - здравословна, отколкото вредна, ще заместя гневните изблици с лунички, нищо, че не ми отиват, ще нося една идея повече на алкохол и ще помня повече от синята рибка дори.
на 17 аз ще бъда. ще обичам. ще имам. ще давам. ще се боря. ще летя.
пък и шекспир влюби и уби ромео и жулиета за девет сонетни дни.
аз пък имам 24 - часови.
и май беше прав за времето.
отне му девет месеца, за да те открадне от мен.
за миг.
но комуникацията ... ъх.
напоследък метафорите ми са в повече. и хаосът в словореда - също. и пиша на разни хора, и пиша за разни хора, и пиша заради разни хора ... а сякаш се опитвам така да кодирам нещата, че никой да не разбере.
затова този пост ще е простичък.
остават девет дни до моите 17. давам си ново начало. защото имаме нужда от повечко вятър.
на 17 аз ще мога да свиря на китара, да правя палачинки, да мога да казвам "не" и да не приемам нищо за даденост.
на 17 аз ще нося най - накрая Роклята, ще отида на джулай, ще се науча да правя коремни преси и ще си събера пари за заместител на сънчо.
на 17 аз ще спра да се страхувам да се привържа дори към новото ми коте, ще пиша повече писма, ще изпращам тези повече писма и ще си улавям миговете.
на 17 аз ще съм по - здравословна, отколкото вредна, ще заместя гневните изблици с лунички, нищо, че не ми отиват, ще нося една идея повече на алкохол и ще помня повече от синята рибка дори.
на 17 аз ще бъда. ще обичам. ще имам. ще давам. ще се боря. ще летя.
пък и шекспир влюби и уби ромео и жулиета за девет сонетни дни.
аз пък имам 24 - часови.
и май беше прав за времето.
отне му девет месеца, за да те открадне от мен.
за миг.
понеделник, 3 май 2010 г.
this is the thing.
опознавам града през очите ти.
учиш ме да виждам отражението на луната по стъклата на прозорците и да откривам таралежи под мостовете. преоткриваш ми един нов свят на скрити сред сивото лилави камъчета и безкрайни влакови линии.
опознавам града през ушите ти.
учиш ме да пея с радиото в автобуса и да имитирам смеха ти, след което да го слея с моя. преоткриваш ми един нов свят на авторски песни, когато потропваш нервно по гишето, а продавачката подпечатва билетите без фиксирана дата за връщане.
опознавам града през стъпките ти.
учиш ме да престъпвам линиите на плочките и да бягам към местата на срещите ни. преоткриваш ми един нов свят на скривалища - от тълпите, от рекламните брошури, от резките спирачки и внезапните дупки. и там, под един остър камък сме изкопали място за страховете си, а предразсъдъците закачихме на клона до мартеничката с делфинче.
опознавам града през чувствата ти.
учиш ме да поздравявам непознатия накуцващ дядо, който е някак в такт с неразделния си спътник - едно осакатено куче. и понякога, ако си в настроение, отново ми разказваш историята им. преоткриваш ми един нов свят на преплетени човешки съдби и ме учудваш с готовността си да дадеш на всеки непознат по нещичко от себе си. а вечер, преди да заспим, до късно дращиш в тефтера си всички техни разкази ... че някога и те са имали града в ръцете си.
опознавам града през любовта ти.
учиш ме да идвам навреме и да се оглеждам нервно във витрините. преоткриваш ми един нов свят на поляни с глухарчета, на които си пожелаваш да сме тук и сега и на стълби, които спъват танците ни и издигат целувките.
опознавам света през съществуването ти.
учиш ме да вярвам и да чувствам.
преоткриваш ми един нов свят ... в период.
учиш ме да виждам отражението на луната по стъклата на прозорците и да откривам таралежи под мостовете. преоткриваш ми един нов свят на скрити сред сивото лилави камъчета и безкрайни влакови линии.
опознавам града през ушите ти.
учиш ме да пея с радиото в автобуса и да имитирам смеха ти, след което да го слея с моя. преоткриваш ми един нов свят на авторски песни, когато потропваш нервно по гишето, а продавачката подпечатва билетите без фиксирана дата за връщане.
опознавам града през стъпките ти.
учиш ме да престъпвам линиите на плочките и да бягам към местата на срещите ни. преоткриваш ми един нов свят на скривалища - от тълпите, от рекламните брошури, от резките спирачки и внезапните дупки. и там, под един остър камък сме изкопали място за страховете си, а предразсъдъците закачихме на клона до мартеничката с делфинче.
опознавам града през чувствата ти.
учиш ме да поздравявам непознатия накуцващ дядо, който е някак в такт с неразделния си спътник - едно осакатено куче. и понякога, ако си в настроение, отново ми разказваш историята им. преоткриваш ми един нов свят на преплетени човешки съдби и ме учудваш с готовността си да дадеш на всеки непознат по нещичко от себе си. а вечер, преди да заспим, до късно дращиш в тефтера си всички техни разкази ... че някога и те са имали града в ръцете си.
опознавам града през любовта ти.
учиш ме да идвам навреме и да се оглеждам нервно във витрините. преоткриваш ми един нов свят на поляни с глухарчета, на които си пожелаваш да сме тук и сега и на стълби, които спъват танците ни и издигат целувките.
опознавам света през съществуването ти.
учиш ме да вярвам и да чувствам.
преоткриваш ми един нов свят ... в период.
неделя, 25 април 2010 г.
yes girl.
имам си един цял скрин, пълен догоре с играчки. държа го в онази половина на мозъка, която хората казват, че е посветена на чувствата ни. ще ми се да кажа, че съм ги подредила грижовно, в хронологичен ред, че от страх да не ги разваля по някакъв начин, съм ги прибрала в цветни пликчета, всеки надписан четливо, но както във всяка част от мислите, душата и живота ми – там цари пълен хаос. опасен е този мой стар красиво гравиран с инициалите ми скрин. от време на време сам отваря тежкия си капак, под влияние на разбудени духове или просто, за да не ми даде да забравя съществуването им. оттам започват да се сипят хилядите ми съкровища – спомени, песни, картини, истории, хора, дни, аромати. всяко нещо запечатано по своему, което е било толкова важно за мен, че съм се опитала да го забутам някъде, откъдето не може да избяга.
капсулирала съм всеки един човек, настанявал се в живота ми, така, както винаги бих желала да го виждам - някои преобръщат палачинки по средата на разхвърляна кухня, а други се завръщат на някоя гара.
в този мой скрин всяко нещо е вечност, траеща един кратък миг. играчките ми тънат в безвремие и безпосочност.
понякога ... понякога затварям скрина, заключвам го, залоствам го, премествам го някъде по - надалеч, изгубвам го, забравям къде съм го оставила, забравям, че изобщо го има. понякога ... понякога крещя на скрина, наричам го как ли не и го проклинам. понякога ... понякога мразя скрина и го удрям, и го ритам, и хапя. понякога ... понякога оплаквам скрина и падам на колене, и съм безпомощна, и също така безсмислена. понякога ... понякога не знам какво да го правя и защо изобщо го държа при себе си.
след това бавно се помиряваме. оставям го на лъчите и на ветровете си. отварям го със сърцето си, със заклинанията си. защото той е най - личното ми. защото единственото, което всяко събитие и всеки човек ми оставят накрая ... е той.
много хора са приближавали скрина, оглеждали са го критично, подритвали са го с надежда да познаят по звуците какви ли тайни крие той. пробвали са нежно с ръце да отворят капака му, после са ми се ядосвали и са ме карали насила да го отварям, а накрая, разочаровани от отговора ми, са си тръгвали.
но днес съм готова да кажа да.
капсулирала съм всеки един човек, настанявал се в живота ми, така, както винаги бих желала да го виждам - някои преобръщат палачинки по средата на разхвърляна кухня, а други се завръщат на някоя гара.
в този мой скрин всяко нещо е вечност, траеща един кратък миг. играчките ми тънат в безвремие и безпосочност.
понякога ... понякога затварям скрина, заключвам го, залоствам го, премествам го някъде по - надалеч, изгубвам го, забравям къде съм го оставила, забравям, че изобщо го има. понякога ... понякога крещя на скрина, наричам го как ли не и го проклинам. понякога ... понякога мразя скрина и го удрям, и го ритам, и хапя. понякога ... понякога оплаквам скрина и падам на колене, и съм безпомощна, и също така безсмислена. понякога ... понякога не знам какво да го правя и защо изобщо го държа при себе си.
след това бавно се помиряваме. оставям го на лъчите и на ветровете си. отварям го със сърцето си, със заклинанията си. защото той е най - личното ми. защото единственото, което всяко събитие и всеки човек ми оставят накрая ... е той.
много хора са приближавали скрина, оглеждали са го критично, подритвали са го с надежда да познаят по звуците какви ли тайни крие той. пробвали са нежно с ръце да отворят капака му, после са ми се ядосвали и са ме карали насила да го отварям, а накрая, разочаровани от отговора ми, са си тръгвали.
но днес съм готова да кажа да.
петък, 23 април 2010 г.
train spotting.
moi: нямаш ли чувството, че светът е наш ?
янч: да, точно.
moi: все едно владеем всички тези пътища.
четвъртък, 15 април 2010 г.
недей да търсиш вече моите кафеви очи.
отраснах с идеал.
беше някъде между небрежните целувки на мама и тати и сцената с Бен Афлек и Лив Тейлър от "Армагедон", когато той пропътува тялото й.
отраснах с идеал за сродните души.
за пингвините, които отказват да живеят, когато половинката им загине.
за раците, които си се хващат за щипките. и за Рос, който е ракът на Рейчъл.
за Тя и Той.
за Ние.
за вечната надежда, че тя, любовТА, е ей там, зад ъгъла.
за шунката и омлета.
но всъщност може би нещата изобщо не стоят така.
всъщност всеки един от тези идеали може да е напълно истински, но с една малка разлика в сценария.
може Тя да избере Той. а Той да избере Нея.
кой е казал, че идеалите винаги водят до щастлив край ?
беше някъде между небрежните целувки на мама и тати и сцената с Бен Афлек и Лив Тейлър от "Армагедон", когато той пропътува тялото й.
отраснах с идеал за сродните души.
за пингвините, които отказват да живеят, когато половинката им загине.
за раците, които си се хващат за щипките. и за Рос, който е ракът на Рейчъл.
за Тя и Той.
за Ние.
за вечната надежда, че тя, любовТА, е ей там, зад ъгъла.
за шунката и омлета.
но всъщност може би нещата изобщо не стоят така.
всъщност всеки един от тези идеали може да е напълно истински, но с една малка разлика в сценария.
може Тя да избере Той. а Той да избере Нея.
кой е казал, че идеалите винаги водят до щастлив край ?
неделя, 7 март 2010 г.
the way that we feel might have to be sacrificed.
затворих вратата, за да не чувам какво се случва в съседните стаи.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.
загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.
сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.
оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.
хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.
когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.
загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.
сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.
оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.
хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.
когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.
понеделник, 22 февруари 2010 г.
от носталгия към забравеното.
или иначе казано - из архивите.
***
понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.
***
препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.
***
думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.
***
харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.
***
понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.
***
препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.
***
думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.
***
харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.
понеделник, 25 януари 2010 г.
никога не съм аз.
обичам да ми въздишаш на коремчето.
не спирай,
моля.
~~~
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
понякога ми се иска да беше останала. ти също.
понякога си представям, че тази приказка е посветена на мен. че на гърба на корицата на онзи роман пише нещо, което само аз бих разбрала. че моите реплики в пиесата са най - важните. че се крия някъде между редовете.
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
и някой да оставаше след края на серията.
уви.
не спирай,
моля.
~~~
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
понякога ми се иска да беше останала. ти също.
понякога си представям, че тази приказка е посветена на мен. че на гърба на корицата на онзи роман пише нещо, което само аз бих разбрала. че моите реплики в пиесата са най - важните. че се крия някъде между редовете.
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
и някой да оставаше след края на серията.
уви.
сряда, 13 януари 2010 г.
понеделник, 11 януари 2010 г.
hello, stranger.
винаги ми се е струвало интригуващо да наблюдавам непознати хора. мимиките им, жестовете, погледите, думите. съчинявам си миналото им, предполагам за настоящето и силно се надявам бъдещето да им поднесе нещо, което да ги направи щастливи.
и докато се прибирахме в петък с Янч, пеейки, хилейки се и замервайки едно момче с билетчета, наблюдавах един мъж, който просто искаше да говори. да покаже една снимка и да обясни какво значи тя за него. и, ей така, за миг, ми се прищя просто да седна до него и да го изслушам, да го питам кои са останалите хора на снимката. защо вече не се разбира с брат си. хубавото момиче дъщеря му ли е. наистина ли любимият му цвят е синьо. и както с всички непознати, аз просто запечатах един поглед и интонацията на глас, който най - вероятно никога повече няма да чуя. и си тръгнах.
и, ей така, за миг ми се прииска да беше там. просто за да кажа всичко това на някого.
[може би там е проблемът. говоря твърде много и неразбираемо дори за себе си. но имам толкова за казване.]
и докато се прибирахме в петък с Янч, пеейки, хилейки се и замервайки едно момче с билетчета, наблюдавах един мъж, който просто искаше да говори. да покаже една снимка и да обясни какво значи тя за него. и, ей така, за миг, ми се прищя просто да седна до него и да го изслушам, да го питам кои са останалите хора на снимката. защо вече не се разбира с брат си. хубавото момиче дъщеря му ли е. наистина ли любимият му цвят е синьо. и както с всички непознати, аз просто запечатах един поглед и интонацията на глас, който най - вероятно никога повече няма да чуя. и си тръгнах.
и, ей така, за миг ми се прииска да беше там. просто за да кажа всичко това на някого.
[може би там е проблемът. говоря твърде много и неразбираемо дори за себе си. но имам толкова за казване.]
Абонамент за:
Публикации (Atom)