дълго време се чудех дали изобщо да се появявам тук и дали изобщо това има значение, докато една сутрин се събудих и осъзнах, че има достатъчно голямо значение за мен (:
изчиствам си трите имейла, събиращи спам от три години ... но открих, че са събрали много повече спомени отколкото безсмислени съобщения. и те ми липсват. липсват ми и хората, които ми писаха тези писма. защо животът трябва да ни разделя непрестанно? и защо винаги някой се уморява ... и спира да се бори с препятствията? и защо колкото и голямо желание да имаш, колкото и да се стараеш, молиш и бориш ... ако един човек се променя, дори с цялата любов на света, не можеш да го спреш. защото я няма моята стара Анджи? и онзи не толкова обсебен от работата си мъж, който имаше време да ми изпраща картички? и защо вече толкова малко хора изразяват чувствата си в писма? та те са нещо толова хубаво, мило и лично. и няма нищо позьорско. защото нищо демонстративно не е истинско ...
нека ако поне някой чете това и е обичал истински, да вдигне ръка и да осъзнае колко е хубаво ... и как най - нараняващото в това да обичаш истински е не болката, а това, че колкото повече болка поемаме, толкова по - силно се привързваме ... и ако след време трябва да изживеем всичко това наново, бихме го направили. с цялото му болка и разочарование. защото един кратък миг любов може да потуши болката в хиляди на мъка
казват, че да обичаш истински означава да можеш да прощаваш повече отколкото хората заслужават. но понякога просто е толкова трудно. и нещата те заблуждават ... песните с техните съсипващи текстове. или сериалите с техните, преизпълнени с мъдрости серии. или просто животът ... който си няма друга работа освен да разделя хората. които дори намерили своя път, понякога се усъмняват в него. и това боли
