винаги ми се е струвало интригуващо да наблюдавам непознати хора. мимиките им, жестовете, погледите, думите. съчинявам си миналото им, предполагам за настоящето и силно се надявам бъдещето да им поднесе нещо, което да ги направи щастливи.
и докато се прибирахме в петък с Янч, пеейки, хилейки се и замервайки едно момче с билетчета, наблюдавах един мъж, който просто искаше да говори. да покаже една снимка и да обясни какво значи тя за него. и, ей така, за миг, ми се прищя просто да седна до него и да го изслушам, да го питам кои са останалите хора на снимката. защо вече не се разбира с брат си. хубавото момиче дъщеря му ли е. наистина ли любимият му цвят е синьо. и както с всички непознати, аз просто запечатах един поглед и интонацията на глас, който най - вероятно никога повече няма да чуя. и си тръгнах.
и, ей така, за миг ми се прииска да беше там. просто за да кажа всичко това на някого.
[може би там е проблемът. говоря твърде много и неразбираемо дори за себе си. но имам толкова за казване.]
