понякога лежа, гледам тавана и си спомням.
и не че лампата изведнъж започва да дразни зрението ми, и не че въздухът изведнъж бива засмукан от невидим вакуум ... но и задушаването и сълзите са на лице.
спомням си как някога можехме да си говорим, да се откриваме един друг и да обикваме това, което виждаме.
някога имаше значение дали съм там и някога не пропускаше възможност да ми кажеш, че ти липсвам.
някога можех да ти кажа, че те обичам.
някога щеше да ми отвърнеш със същото.
понякога лежа, гледам тавана и се чудя ... дали и ти понякога лежиш, гледаш тавана и мислиш за мен ?
и сега какво ? да подпиша ли с целувка смъртната си присъда ?
