срещни ме там, където светлина
целува космическото небитие,
където макове цъфтят
от раните,
където дъжд измива
първородната ни кал,
където язовирите не са отровни,
а утоляват жаждата на търсенето,
където планината
е премеждие,
където сетива затихват,
унесени във люлка от безвремие,
където никога не ще
остареят мечтите ни,
посивеят очите ни,
загубят опора краката ни.
срещни ме където
гората грижливо с шума
завива светулките сутрин,
срещни ме там, където
аз и ти разтваряме се в ние.
срещни ме там, където
вече
съм.
вторник, 25 август 2020 г.
петък, 21 август 2020 г.
Екзекуция за закуска
- Добрия палач можеш да го познаеш по три неща – винаги е с подрязани нокти, та да не закачи случайно последния дъх на грешника. Няма той околоустни бръчици, поради туй че се не усмихва, и винаги е закусил, та да не претупа процедурата. - започна историята си Изографил Шейтанов, палач от старата школа, и благичко топна комат хляб в чая си.
Бях студент трети курс, журналистика, и за да ме пуснат метър, дето се вика, по „Политически разубеждения” ми дадоха за задача да направя интервю на човек с необичайна професия. „Направи материала на живота си, Стояне”, така ми заръчаха, а аз седях в бараката на бай Изографил, поглъщах с поглед окървавената му шуба и се чудех с колко солиден лебед мен пък ще ме изколят в университета заради тоя опустял старец. Ама нали вече бях там, дай поне да завържем разговор:
- Винаги ли сте желали да станете екзекутор? - започнах.
- Дай го по-простичко, момче, нека на „ти“ да си говорим, че ме изчервяваш инак, ще взема да си забравя мястото и да се почувствам като от свитата на английската кралица. Па после, като приключи разговора и надена пак работния елек, ще ми стане тъжно. Не за друго, ама от мечти и лапнимухи полза няма. Иначе не, като по-млад исках да стана свещеник. Майка ми и баща ми още като ме кръщавали така ме нарекли – дали ми близост с Бога. Ама с годините видях, че много хрантутници през пръсти работят вярата. Пък аз исках да хвана греха за рогата. Милосърдници колко щеш, ама трябва и наказание да има, инак как ще разбереш, че бъркаш? Нали трябва да ти е обица на ухото. Малко трудно като си нямаш глава, де, хе-хе, ама нали е такъв изразът.
Изуми ме как без да помръдва устни, без дори да премине пламъче радост през очите му, бай Изографил издаде тези звуци на смях – по-скоро като стихотворение, което е научил наизуст, отколкото като собствено чувство.
- И какво, ако сега взема да ти разкажа някой много добър виц, дори няма да извикам усмивка на лицето ти? – не отстъпвах аз.
- Няма смисъл в смеха, хлапе. Хората изглеждат глупаво като си изкривяват по тоя начин устните. - сбръчка той с погнуса ястребовия си нос - Нашият Бог е страдал за нас и ние сега сме тук, за да страдаме, не разбираш ли? Никакво пиршество на тяло и мисъл не сме заслужили, скромно трябва да я караме – да ставаме по изгрев слънце, да закусваме набърже, да служим на Бога, да мачкаме греха, и с чисто сърце да си лягаме вечер. Това е пътят към Него. А всяко хубаво нещо, дето се търкулне по пътя, на него да Го даваме, само той е заслужил да познава красивото. Та за твоя виц, аз не бих го взел за мене си, ще оставя Бога да му се порадва, пък аз ще се посмея като ме вземе горе на небето. Като ми се открие например чудно прелестна гледка, притварям очи и оставям Божиите да я прегърнат със своя взор. Като се случи някой добра дума да иска да ми каже – викам му вземи си я тая дума, върви в черквата, кажи я на Господа. На Него всичко ще дам, само накрая да си ме вземе.
Той направи пауза, дали за да ми даде време да осмисля, дали защото той се размисли, не знам.
- Никой не иска да ходи в пъкъла, момче – продължи, - туй правя за хората, показвам им правия път, да пребъдат, да Го хванат за ръка... Туй, дето ни се случва тук, то всичкото е преходно. Но ако искаш да има файда задето въобще си се пръкнал, дадени са ни отгоре всички указания.
И не усетих как след този необичаен разговор с този съвсем обичаен човек, като излязохме в двора, аз сам положих глава на гилотината му. И чух страшния звук от замахването на брадва и пропукването на жилките, които свързваха тялото с командния център. И когато главата ми се претърколи, не изпитах и капка ужас. Защото на нейно място изникна друга, по-няма и сляпа, като рапан, в който вече не живее морето. За миг обеднях, а после, внезапно, там, където зееше липса, едничка пулсираща мисъл полегна - тази за Бога.
Бях студент трети курс, журналистика, и за да ме пуснат метър, дето се вика, по „Политически разубеждения” ми дадоха за задача да направя интервю на човек с необичайна професия. „Направи материала на живота си, Стояне”, така ми заръчаха, а аз седях в бараката на бай Изографил, поглъщах с поглед окървавената му шуба и се чудех с колко солиден лебед мен пък ще ме изколят в университета заради тоя опустял старец. Ама нали вече бях там, дай поне да завържем разговор:
- Винаги ли сте желали да станете екзекутор? - започнах.
- Дай го по-простичко, момче, нека на „ти“ да си говорим, че ме изчервяваш инак, ще взема да си забравя мястото и да се почувствам като от свитата на английската кралица. Па после, като приключи разговора и надена пак работния елек, ще ми стане тъжно. Не за друго, ама от мечти и лапнимухи полза няма. Иначе не, като по-млад исках да стана свещеник. Майка ми и баща ми още като ме кръщавали така ме нарекли – дали ми близост с Бога. Ама с годините видях, че много хрантутници през пръсти работят вярата. Пък аз исках да хвана греха за рогата. Милосърдници колко щеш, ама трябва и наказание да има, инак как ще разбереш, че бъркаш? Нали трябва да ти е обица на ухото. Малко трудно като си нямаш глава, де, хе-хе, ама нали е такъв изразът.
Изуми ме как без да помръдва устни, без дори да премине пламъче радост през очите му, бай Изографил издаде тези звуци на смях – по-скоро като стихотворение, което е научил наизуст, отколкото като собствено чувство.
- И какво, ако сега взема да ти разкажа някой много добър виц, дори няма да извикам усмивка на лицето ти? – не отстъпвах аз.
- Няма смисъл в смеха, хлапе. Хората изглеждат глупаво като си изкривяват по тоя начин устните. - сбръчка той с погнуса ястребовия си нос - Нашият Бог е страдал за нас и ние сега сме тук, за да страдаме, не разбираш ли? Никакво пиршество на тяло и мисъл не сме заслужили, скромно трябва да я караме – да ставаме по изгрев слънце, да закусваме набърже, да служим на Бога, да мачкаме греха, и с чисто сърце да си лягаме вечер. Това е пътят към Него. А всяко хубаво нещо, дето се търкулне по пътя, на него да Го даваме, само той е заслужил да познава красивото. Та за твоя виц, аз не бих го взел за мене си, ще оставя Бога да му се порадва, пък аз ще се посмея като ме вземе горе на небето. Като ми се открие например чудно прелестна гледка, притварям очи и оставям Божиите да я прегърнат със своя взор. Като се случи някой добра дума да иска да ми каже – викам му вземи си я тая дума, върви в черквата, кажи я на Господа. На Него всичко ще дам, само накрая да си ме вземе.
Той направи пауза, дали за да ми даде време да осмисля, дали защото той се размисли, не знам.
- Никой не иска да ходи в пъкъла, момче – продължи, - туй правя за хората, показвам им правия път, да пребъдат, да Го хванат за ръка... Туй, дето ни се случва тук, то всичкото е преходно. Но ако искаш да има файда задето въобще си се пръкнал, дадени са ни отгоре всички указания.
И не усетих как след този необичаен разговор с този съвсем обичаен човек, като излязохме в двора, аз сам положих глава на гилотината му. И чух страшния звук от замахването на брадва и пропукването на жилките, които свързваха тялото с командния център. И когато главата ми се претърколи, не изпитах и капка ужас. Защото на нейно място изникна друга, по-няма и сляпа, като рапан, в който вече не живее морето. За миг обеднях, а после, внезапно, там, където зееше липса, едничка пулсираща мисъл полегна - тази за Бога.
вторник, 18 август 2020 г.
латентно
защото няма кратки дъждове
и ако в нечия черупка ти осъмнеш,
независимо е после накъде
ще ви разсипят лекомислени фъртуни
защото няма допир без бразда,
издялкани сме всички от човешката,
макар и мъчна за признаване вина
да търсим вечно някого във тъмното
и да намираме се нас си всеки път
и да ни души като че юли за гърлата
едничък залък тежък като сън
по изгрев и разсечени в асфалта
са стъпките, с които се следим,
необратимо безусловно закъснели
щом още свята е в гърди да приютим
в нашто светло чувство вярата
събота, 13 юни 2020 г.
synergy
Светът, светът ни кухо се задъха,
а сетне се оттегли в тишина...
Гледам как вечерята приготвя мама
и струва ми се толкоз крехка тя.
Като дълго да не гостуваш на родител
и после страшно да ти се привиди побелял.
Човек когато силно се страхува,
посреща бурята със смях.
Във гънките на своята усмивка
имам малко смисъл съхранен –
когато близостта ни не е допир,
просторно се открива между нас
безумната безмерната възможност
пак да се обичаме със глас
когато ни поставят на дистанция
е сякаш втренчване в среднощното небе –
най-божествената анотация
на кой какво защо къде
когато хванеш да претегляш колко имаш
в срещуположната чиния на своята везна
почни да трупаш колко имаш и да даваш,
балансирайки двете си блюда.
когато врагът ни се изправи с общо име
и върху исполинските си рамене
далеко отнесе какво делиме
все нещо има, дето да ни събере
Светът, светът ни кухо се задъха,
светът ни,
не свят мой и твой.
А сетне, сетне се оттегли сякаш
е скършен във зенита
ням прибой.
а сетне се оттегли в тишина...
Гледам как вечерята приготвя мама
и струва ми се толкоз крехка тя.
Като дълго да не гостуваш на родител
и после страшно да ти се привиди побелял.
Човек когато силно се страхува,
посреща бурята със смях.
Във гънките на своята усмивка
имам малко смисъл съхранен –
когато близостта ни не е допир,
просторно се открива между нас
безумната безмерната възможност
пак да се обичаме със глас
когато ни поставят на дистанция
е сякаш втренчване в среднощното небе –
най-божествената анотация
на кой какво защо къде
когато хванеш да претегляш колко имаш
в срещуположната чиния на своята везна
почни да трупаш колко имаш и да даваш,
балансирайки двете си блюда.
когато врагът ни се изправи с общо име
и върху исполинските си рамене
далеко отнесе какво делиме
все нещо има, дето да ни събере
Светът, светът ни кухо се задъха,
светът ни,
не свят мой и твой.
А сетне, сетне се оттегли сякаш
е скършен във зенита
ням прибой.
несподелено 01
отиваш си бавно и душно и пусто
отиваш си рано
отиваш си тихо
а нишката, дето с все сила ни свързваше,
тетивата на лък е, прежулен от свирене,
и песента ти е друга, за друга отнася се
прозявка в саксия
нашата пролет оказа се
гърбът ти следа е от чужда намеса
стъкло във окото на Кай е претекста
но виновна съм аз, и по род, и по име,
кармично те губя,
безучастно боли ме
вече нищо не ще е фатално и нужно,
напразно звездите ни пиха до дъно
неволна била е вселенската грешка,
само смъртните считат го
за съдбовна намеса
отиваш си бавно и душно и пусто
неотложно и кротко
лесно и чуждо
отиваш си рано
отиваш си тихо
а нишката, дето с все сила ни свързваше,
тетивата на лък е, прежулен от свирене,
и песента ти е друга, за друга отнася се
прозявка в саксия
нашата пролет оказа се
гърбът ти следа е от чужда намеса
стъкло във окото на Кай е претекста
но виновна съм аз, и по род, и по име,
кармично те губя,
безучастно боли ме
вече нищо не ще е фатално и нужно,
напразно звездите ни пиха до дъно
неволна била е вселенската грешка,
само смъртните считат го
за съдбовна намеса
отиваш си бавно и душно и пусто
неотложно и кротко
лесно и чуждо
петък, 21 юни 2019 г.
and now i pray for rain cause it's been so long since i let myself cry
посветено на човека, който счупи вратата на моята непокътнатост
чувствам релефа на зениците ти, когато докосна с пръсти земните си притежания. страхувам се от отзвука на всяко свое действие. стремя се да бъда сред хората, да се слея с цветовете им, да се обезлича и да замълча до степен на пълна белезникава еднообразност. не желая да бъда гледана, чувствам вина и погнуса от физическата си обвивка. нещатапоподанещатапопода, всички в чували, като някакви трупове. препълвам пералнята и натискам копчето отново и отново и отново. докато те измият. простирам и ги наблюдавам. чуждо ми е. опитвам се да пренеса спомените и кутиите се разпадат и аз нямам достатъчно ръце, за да обгърна всичко, да задържа неговата цялост, да го преведа по пътя към дома. какво е дом? чувствам се захвърлена на произвола на огромен билборд с последната колекция продуктово позициониране. и целият този гняв? къде да го дяна? когато гневът е писмо без адресат, рязко се обръща навътре. седя в районното. всичко е така овехтяло. прилича на най-голямата неудачница сред всички държавни администрации. диктуват ми какво да пиша. и аз пиша. разследващият дъвче дъвка. и диктува. и аз пиша. най-важната част идва - освобождавам ли МВР от отговорност? разбира се. отговорността си е само моя, подписвам се. 'знаете ли как да направите така, че повече да нямате подобни случки?' 'да, да не живея сама' 'ха, и това. но не живейте на първи етаж' 'живея на втори етаж' 'амбициозно' а м б и ц и о з н о . стоя на тревата зад блока. всичко изглежда непокътнато. помня, когато ходих няколко пъти на катерене и мислех, че ще съм тотален провал, но се оказа тъкмо обратното. 'но аз имам супер кекави ръце' 'да, ама то цялата работа идва от краката' сигурно имаш страшно здрави крака. и амбициозна пъргавост. взе красивото на летните нощи. взе красивото от лицата на хората. взе съня ми. взе апетита. така поне се смалявам. докато не стана мечтано прозрачна. и най-сетне невъзможна за откриване и достигане.
чувствам релефа на зениците ти, когато докосна с пръсти земните си притежания. страхувам се от отзвука на всяко свое действие. стремя се да бъда сред хората, да се слея с цветовете им, да се обезлича и да замълча до степен на пълна белезникава еднообразност. не желая да бъда гледана, чувствам вина и погнуса от физическата си обвивка. нещатапоподанещатапопода, всички в чували, като някакви трупове. препълвам пералнята и натискам копчето отново и отново и отново. докато те измият. простирам и ги наблюдавам. чуждо ми е. опитвам се да пренеса спомените и кутиите се разпадат и аз нямам достатъчно ръце, за да обгърна всичко, да задържа неговата цялост, да го преведа по пътя към дома. какво е дом? чувствам се захвърлена на произвола на огромен билборд с последната колекция продуктово позициониране. и целият този гняв? къде да го дяна? когато гневът е писмо без адресат, рязко се обръща навътре. седя в районното. всичко е така овехтяло. прилича на най-голямата неудачница сред всички държавни администрации. диктуват ми какво да пиша. и аз пиша. разследващият дъвче дъвка. и диктува. и аз пиша. най-важната част идва - освобождавам ли МВР от отговорност? разбира се. отговорността си е само моя, подписвам се. 'знаете ли как да направите така, че повече да нямате подобни случки?' 'да, да не живея сама' 'ха, и това. но не живейте на първи етаж' 'живея на втори етаж' 'амбициозно' а м б и ц и о з н о . стоя на тревата зад блока. всичко изглежда непокътнато. помня, когато ходих няколко пъти на катерене и мислех, че ще съм тотален провал, но се оказа тъкмо обратното. 'но аз имам супер кекави ръце' 'да, ама то цялата работа идва от краката' сигурно имаш страшно здрави крака. и амбициозна пъргавост. взе красивото на летните нощи. взе красивото от лицата на хората. взе съня ми. взе апетита. така поне се смалявам. докато не стана мечтано прозрачна. и най-сетне невъзможна за откриване и достигане.
понеделник, 30 октомври 2017 г.
where all ends and all begins
Може би едно от най-големите ми разкаяния е че не познавам инструмент, който може да съхранява най-първото преживяване на нещо, без да бъде замърсено от всичко, произлязло в последствие.
Но не е ли така с хубавите неща? В момента им на раждане научилата се на страх човешка душа просто ги грабва и се разтваря в тях до пълното им изгубване. Когато нещо е тук за първи път някак си никога нямаме времето и дори знанието, че ще ни бъде необходимо да си припомним някога присъствието му. Остротата, с която прогаря сетивата ни не ни изглежда като нещо, което би могло да се изтърка или измени с времето. В най-материалната и преходна от всички вселени как глупаво човешкият род винаги си позволява вярата, че има неща, които никога не могат да бъдат променени или забравени.
Обичам когато намеря нещо стойностно да открия начин да го предам нататък, да го подаря на някой, който има съзнанието също да го оцени и да изживея отчасти егоистичния оргазъм на това как той ще го открие за първи път.
Откриваш, изживяваш, пускаш.
Вечната формула.
Най-близкото до това да съхраниш първия досег завинаги.
Истинска загуба е че това някак не може да бъде постигнато и с хората.
Не знам формулата за съхраняване на този най-пръв момент, когато без дори да осъзнава и иска, друго човешко същество някак си те пуска отвъд. някъде там, във вътрешността, някъде, където може да се влезе само много много тихо и много внимателно и с много обич и грижа. Някъде, където дори не си целил да влезеш, защото ако е мишена, най-счупеното става най-здравото място, залостено завинаги. Трябва да танцуваш валс около него, да му хвърляш тайни и ненатрапчиви погледи и да го топлиш с усмивка. И ако имаш късмета, ще дойдат и моментите, в които биваш озарен от светлината на пропукалата се обвивка. И всички тези прекрасни магични разноцветни неща, с които всяка чужда вселена е изпълнена, започват да се изливат оттам, да се разбиват в теб и да те понасят нанякъде. Нечие някъде в твоето никъде.
Този момент, в който нищо няма особено значение и всичко дълбоко вълнува.
Искам да си построя къща в такъв момент и да живея там завинаги.
Но никога не се случва така. След това започват големите притоци на информация, на причини и следствия, на обяснения и обвинения, на междуличностна игра на тронове, на съмнение и страх, на обида и недоразбиране, на моето слабо място срещу твоята слаба страна, на моята слаба страна срещу твоята отворена рана, на планове и очакване и упражняване контрол върху абсолютно незавището от нас.
Понякога наистина ми се иска повече неща да зависеха от мен.
Имам този понякога убийствено силен стремеж да съхранявам у себе си истории през призмата на онзи първи момент, в онази тъмна и безкрайно разхвърляна стая, в онази неосъзната и безпрецедентна уязвимост когато едвам-едвам с върха на показалеца си съм се докосвала до потенциала на тяхната красота.
Там, където всичко е обич и нищо не боли.
Всичко е истина и нищо не плаши.
Всичко е възможно и желано.
Искам вечно да ви гледам все така.
четвъртък, 23 февруари 2017 г.
истина
истината винаги излиза наяве, Вятъре.
тя е по-опустошителна от смрачаващия се огън, по-притегляща от океанския бунт и по-заземяваща от покълналата пролет.
жонглирах с идеи, концепции, презумпции, съмнения, теории, знаци, заключения
денонощно.
и в една слънчева стая, в най-примамливото от всичките безвремия, осъзнах как зная всичко, което имам необходимостта да зная, и не откривам повече нито една причина или очакване да се застоявам тук.
известна съм с лекотата на пътуванията си. нося малко багаж, но истината е, че е всичкият ми. аранжирам чисто нова вселена с помощта му, поставям ни в центъра и ако плочата прескочи, танцът се спъне или някой колабира изнемощял от умора - знам как с достойнство да притичам в здрача, когато удари полунощ.
защото не нося нищо със себе си, освен всичко.
и защото никога в последствие не изпитвам страх, отегчение, неприязън или нежелание отново да се върна на дансинга.
това е моята суперсила. това е единственият самонадеян момент, в който се чувствам някак близка до боговете.
когато с наслада преоткривам, че винаги когато има зов любов, който резонира със сърцето ми, ще бъда прилив.
със същия замах, с който ще бъда отлив.
само глупаците остават в проскърцващата лодка на брега.
предпочитам да възпея забравата с русалките.
тя е по-опустошителна от смрачаващия се огън, по-притегляща от океанския бунт и по-заземяваща от покълналата пролет.
жонглирах с идеи, концепции, презумпции, съмнения, теории, знаци, заключения
денонощно.
и в една слънчева стая, в най-примамливото от всичките безвремия, осъзнах как зная всичко, което имам необходимостта да зная, и не откривам повече нито една причина или очакване да се застоявам тук.
известна съм с лекотата на пътуванията си. нося малко багаж, но истината е, че е всичкият ми. аранжирам чисто нова вселена с помощта му, поставям ни в центъра и ако плочата прескочи, танцът се спъне или някой колабира изнемощял от умора - знам как с достойнство да притичам в здрача, когато удари полунощ.
защото не нося нищо със себе си, освен всичко.
и защото никога в последствие не изпитвам страх, отегчение, неприязън или нежелание отново да се върна на дансинга.
това е моята суперсила. това е единственият самонадеян момент, в който се чувствам някак близка до боговете.
когато с наслада преоткривам, че винаги когато има зов любов, който резонира със сърцето ми, ще бъда прилив.
със същия замах, с който ще бъда отлив.
само глупаците остават в проскърцващата лодка на брега.
предпочитам да възпея забравата с русалките.
петък, 10 февруари 2017 г.
Моите чувства
"12 септември 2003
Скъпи Оскар,
Пиша ти това от летището.
Имам да ти казвам толкова неща. Искам да започна от самото начало, защото го заслужаваш. Искам да ти разкажа всичко, без да пропусна нито една подробност. Но къде е началото? И какво означава всичко?
Сега съм старица, но някога бях момиче. Истина е. Бях момиче така, както ти си момче. Едно от задълженията ми бе да донасям пощата. Един ден имаше бележка, адресирана до нашата къща. Върху нея нямаше име. Помислих си, че колкото е моя, толкова е и на всички. Отворих я. Цензорът бе заличил много думи от текста.
14 януари 1921
Който И Да Получи Това Писмо
Казвам се ХХХХХХХ ХХХХХХХХХ и съм ХХХХХХХХ в турския трудов лагер ХХХХХ, блок ХХ. Разбирам, че към късметлия ХХ Х ХХХХХХХ, че изобщо съм жив. Реших да ти пиша, без изобщо да знам кой си. Моите родители ХХХХХХХ ХХХ. Братята и сестрите ми ХХХХХ ХХХХ, главното ХХХХХХ ХХ ХХХХХХХХ!
Пиша ХХХ ХХ ХХХХ ХХХХХХХ всеки ден, откакто съм тук. Разменям хляб за поща, но все още не съм получил отговор. Понякога ме утешава да мисля, че не изпращат писмата, които пишем.
ХХХ ХХ ХХХХХХ или поне ХХХ ХХХХХХХХ?
ХХ ХХХХХ Х ХХ през цялото ХХХХ ХХ.
ХХХ ХХХ ХХ ХХХХХ и ХХХХХ ХХ ХХХХХ ХХ ХХХ, без веднъж да ХХХ ХХ ХХХХХ, ХХХ ХХХХХХХ ХХХ ХХХХХ кошмар?
ХХХ ХХХ, ХХ ХХХХХ ХХ ХХХХХ ХХ! ХХХХ ХХ ХХХ ХХ ХХХ ХХ ХХХХХ да ми напише няколко думи, бих бил толкова благодарен, колкото изобщо не бихте могли да си представите. Някои от ХХХХХ ХХХХ получиха поща, затова знам, че ХХ ХХ ХХХХХХХ.
Моля, изпратете ми своя снимка, както и името си. Пишете за всичко.
С огромна надежда,
искрено ваш,
ХХХХХХХ ХХХХХХХХХ
Занесох писмото направо в стаята си. Сложих го под дюшека. Никога не споменах пред баща ми и майка ми за него. Седмици наред по цяла нощ лежах и се питах: защо този човек е бил изпратен в турси трудов лагер? Защо писмото пристигна петнайсет години след като е било написано? Къде е било през всичките тези години? Защо никой не му е отговорил? Другите са получавали писма, казва той. Защо е изпратил писмо до нашия дом? Откъде е знаел името на моята улица? Откъде е научил за Дрезден? Къде е научил немски? Какво е станало с него?
От писмото се опитах да науча възможно повече за човека. Думите бяха съвсем прости. Хляб означава единствено хлюб. Поща си е поща. Големи надежди са големи надежди. Остана ми почеркът.
Затова помолих баща ми, твоя прадядо, когото считах за най-добрия, най-милия човек, когото познавах, да ми напише писмо. Обясних му, че няма значение какво ще ми пише. Просто ми пиши, казах му. Напиши каквото и да е.
Мила моя,
Помоли ме да ти напиша писмо и затова ти пиша писмо. Не знам защо пиша това писмо или за какво ти е това писмо, но въпреки това го пиша, защото много те обичам и вярвам, че имаш основателна причина да ме караш да пиша това писмо. Надявам се един ден да ти се случи да направиш нещо, което не разбираш за някого, когото обичаш.
Баща ти
Това писмо е единственото, което ми остана от него. Нямам дори снимка.
После отидох в затвора. Чичо ми бе надзирател там. Получих образец от почерка на убиец. Чичо го накара да напише прошение за помилване. Изиграхме ужасен номер на този човек.
До управата на затвора:
Казвам се Курт Шлутер. Аз съм затворник 24 922. Бях изпратен тук, в затвора, преди няколко години. Не знам вече откога. Нямаме календари. Отбелязвам с тебешир черти по стената. Но когато вали, дъждът влиза през прозореца, докато спя. И когато се събудя, чертите ги няма. Така че не знам откога съм тук.
Убих брат си. Смазах главата му с лопата. После със същата лопата го зарових на двора. Почвата бе червена. Сред тревата, която покриваше тялото му, прораснаха бурени. Понякога, през нощта, падах на колене и ги скубех, та никой да не разбере.
Направих ужасно нещо. Вярвам в живота след смъртта. Знам, че нищо не може да се върне. Иска ми се дните ми да бъдат отмити като тебеширените черти на дните ми.
Опитвах се да стана добър човек. Помагах на другите затворници в задълженията им. Вече съм търпелив.
За вас това може да няма значение, но брат ми въртеше любов с жена ми. Не убих жена си. Искам да се върна при нея, защото й прощавам.
Ако ме пуснете, ще бъда добър човек, тих, незабележим.
Моля да разгледате молбата ми.
Курт Шлутер, затворник 24 922
По-късно чичо ми каза, че този затворник лежи повече от четирийсет години. Беше влязъл като млад мъж. Когато написа писмото до мен, беше стар и съсипан. Жена му се бе омъжила повторно. Имаше деца и внуци. Макар никога да не го спомена, разбрах, че чичо се е сприятелил със затворника. Той също бе загубил съпруга и също беше в затвора. Никога не го изрече, но по гласа му разбрах, че е загрижен за затворника. Пазеха се един друг. И когато няколко години по-късно попитах чичо какво е станало със затворника, каза, че още е там. Продължаваше да пише писма до управата. Продължаваше да се самообвинява и да прощава на жена си, без да знае, че от другата страна няма никой. Чичо вземаше писмата и обещаваше на затворника, че ще бъдат доставени. Но вместо това ги събираше. Изпълваха всички чекмеджета на скрина му. Спомням си как мислех, че това е достатъчно да докара човек до самоубийство. Оказах се права. Чичо, твоят прачичо, се самоуби. Напълно възможно е, разбира се, затворникът да не е имал нищо общо с това.
С тези три образеца правех сравнения. Поне установих, че почеркът на човека, осъден на принудителен труд, прилича повече на поберка на баща ми, отколкото на убиеца. Но ми трябваха още писма. Колкото може повече.
Затова отидох при учителя си по пиано. Винаги ми се бе искало да го целуна, но се боях, че ще ми се смее. Помолих го да напише писмо.
После помолих сестрата на майка ми. Тя харесваше танците, но не обичаше да танцува.
Помолих съученичката ми Мери да ми напише писмо. Беше забавна и кипеше от живот. Обичаше да тича из празната къща без никакви дрехи върху себе си, дори и когато вече стана твърде голяма за това. Нищо не я притесняваше. Толкова й се възхищавах, защото мен всичко ме притесняваше, а от това ми ставаше мъчно.
Тя обичаше да скача върху леглото. Скача върху него толкова години наред, че един следобед, докато я гледах как скача, шевовете на завивката се пръснаха. Пера изпълниха малката стая. Нашият смях не позволяваше на перата да паднат на пода. Мислех си за птиците. Щяха ли да могат да летят, ако някой някъде не се смееше?
Отидох при баба ми, твоята прапрабаба, и я помолих да ми напише писмо. Майката на майка ми. Майката на майката на майката на баща ти. Почти не я познавах. Не проявявах никакъв интерес да я познавам. Не се нуждаех от миналото, така мислех като дете. Не ми беше идвало наум, че миналото може да се нуждае от мен.
Какво писмо?, попита баба.
Казах й да напише каквото пожелае.
Искаш писмо от мен?, попита тя.
Да, отвърнах й.
О, Бог да те благослови, каза тя.
Даде ми писмо, дълго шейсет и седем страници. Историята на живота й. Бе превърнала молбата ми в своя молба. Чуй ме. Научих толкова много. На младини обичала да пее. Като момиче ходила в Америка. Не го знаех. Влюбвала се безброй пъти и вече започнала да подозира, че изобщо не се влюбва, а прави нещо далеч по-прозаично. Научих, че никога не се научила да плува и по тази причина винаги обичала реки и езера. Молила баща си, моя прадядо, твоя прапрапрадядо, да й купи гълъб. Вместо това той й купил копринен шал. Затова тя мислела за шала като за гълъб. Дори убедила себе си, че той може, но не лети, защото не иска да разкрие на никого истинската си същност. Ето колко обичала баща си.
Писмото бе унищожено, но последният му абзац е вътре в мен.
Тя пишеше: ...иска ми се пак да съм момиче с възможността да изживея живота си отново. Страдала съм много повече от необходимото. И радостите, които съм изпитвала, невинаги а били радости. Можех да живея по друг начин. Когато бях на твоята възраст, дядо ми купи рубинена гривна. Беше почти като огърлица. По-късно той сподели, че е помолил бижутера да я направи така. Смяташе размера й за символ на любовта си. Повече рубини, повече любов. Но аз не можех да я нося удобно. Изобщо не можех да я нося. Това е смисълът на всичко, което се опитвах да кажа. Ако сега трябва да ти подаря гривна, щях да премеря китката ти два пъти.
С обич,
баба
Имах писма от всички, които познавах. Разстилах ги по пода на спалнята и ги подреждах според това, което споделяха. Сто писма. Винаги ги размествах, опитвах се да намеря връзката. Исках да разбера.
Седем години по-късно един приятел от детинството се появи точно в момента, когато имах най-голяма нужда от него. Бях в Америка едва от два месеца. Издържаше ме една агенция, но скоро трябваше да започна да се издържам сама. Четях вестници и списания по цял ден. Исках да уча идиоми. Исках да стана истинска американка.
Празни приказки. Да изпуснеш парата. Прескачам трапа. От мухата слон. Трябва да съм звучала абсурдно. А само се стремях да съм естествена. Отказах се от това.
Не бях го виждала, откакто загубих всичко. Не бях се сещала за него. Той и по-голямата ми сестра Анна бяха приятели. Един следобед попаднах на тях, докато се целуваха в полето зад пристройката зад нашата къща. Толкова се развълнувах. Все едно аз целувах някого. Никога не бях целувала никого. Бях по-развълнувана, отколкото ако бях аз. Къщата ни беше малка. Анна и аз спяхме в едно легло. Онази вечер споделих какво съм видяла. Накара ме да обещая никога да не промълвя и дума за това. Обещах й.
Попита ме: Защо трябва да ти вярвам?
Исках да й кажа: Защото онова, което видях, ще престане да бъде мое, ако говоря за него. Казах й: Защото съм ти сестра.
Благодаря ти.
Може ли да гледам как се целувате?
Може ли да гледаш как се целуваме?
Ще ми кажеш къде ще ходите да се целувате, а аз ще се скрия и ще ви гледам.
Тя толкова се смя, че сигурно помогна на цяло ято птици да отлетят. И ми каза: Да.
Понякога беше в полето зад пристройката зад нашата къща.
Понякога беше зад тухлената стена в училищния двор. Винаги беше зад нещо.
Питах се дали му е казала. Питах се дали ме усеща, докато ги гледам, и дали това не прави нещата по-вълнуващи за нея.
Защо помолих да гледам? Защо тя се съгласи?
Ходих при него, когато се опитвах да науча повече за човека от трудовия лагер. Ходих при всички.
До милата малка сестричка на Анна,
Това е писмото, за което ме помоли. Висок съм почти два метра. Очите ми са кафяви. Казвали са ми, че ръцете ми са големи. Искам да бъда скулптор и искам да се оженя за сестра ти. Това са единствените ми мечти. Бих могъл да напиша и повече, но това е най-важното.
Твой приятел,
Томас
Седем години по-късно влязох в една пекарна и той беше там. В краката му имаше кучета, а в клетката до него - птица. Седемте години не са седем години. Не са седемстотин години. Продължителността им не се измерва с години, точно както един океан не обяснява разстоянието, пропътувана от нас, точно както мъртвите никога не могат да бъдат преброени. Искаше ми се да избягам от него, искаше ми се да отида направо при него.
Отидох направо при него.
Ти Томас ли си?, попитах го аз.
Той поклати отрицателно глава.
Ти си, казах аз. Знам, че си ти.
Той поклати отрицателно глава.
От Дрезден.
Той разтвори дясната си ръка, върху която бе татуирано НЕ.
Помня те. Гледах те как целуваш сестра ми.
Той извади малка тетрадка и написа: Не мога да говоря. Съжалявам.
Това ме разплака. Той изтри сълзите ми. Но не си призна, че е този, който е. Никога не го направи.
Прекарахме следобеда заедно. През цялото време ми се искаше да го докосна. Изпитвах такива дълбоки чувства към човека, когото не бях виждала от толкова отдавна. Преди седем години беше великан, сега изглеждаше смален. Исках да му дам парите, които агенцията ми беше дала. Не исках да му разказвам историята си, но исках да чуя неговата. Исках да го закрилям, което бях сигурна, че умея да правя, макар да не бях способна да защитя себе си.
Попитах го: Стана ли скулптор, както мечтаеше?
Показа ми дясната си ръка и се възцари тишина.
Имахме да си кажем всичко на този свят, но нямаше как да го направим.
Написа: Добре ли си?
Казах му: Очите ми са скапани.
Написа: Но си добре?
Отвърнах му: Това е много сложен въпрос.
Написа: Това е много прост въпрос.
Попитах го: Ти добре ли си?
Написа: Понякога сутрин се събуждам, изпълнен с благодарност.
Говорихме часове наред, но просто продължавахме да повтаряме едни и същи неща отново и отново.
Чашите ни бяха празни.
Денят опустя.
Бях по-самотна, отколкото ако бях сама. Готвехме се да тръгнем в различни посоки. Не знаехме как да направим нещо друго.
Става късно, казах аз.
Показа ми лявата си длан, върху която бе татуирано ДА.
Казах: Май ще трябва да се прибирам.
Той прелисти тетрадката назад и посочи ДОБРЕ ЛИ СИ.
Кимнах.
Тръгнах да се отдалечавам. Мислех да вървя по река Хъдзън и да продължа да ходя. Щях да нося най-големия камък, който е по силите ми, и да оставя дробовете ми да се напълнят с вода.
Тогава го чух да пляска с ръце зад мен.
Извърнах се и той направи знак да се приближа до него.
Приближих се.
Попита ме дали ще му позирам. Написа въпроса на немски и едва тогава осъзнах, че през целия следобед бе писал на английски и аз му бях отговаряла на английски. Да, казах на немски.
Да. Уговорихме се за следващия ден.
Апартаментът му приличаше на зоологическа градина. Навсякъде имаше животни. Кучета и котки. Десетина клетки за птици. Аквариуми с рибки. Стъклени кубове със змии, гущери и насекоми. Мишки в клетки, за да не ги достигат котките. Като Ноевия ковчег. Но един ъгъл бе чист и светъл.
Каза, че пази мястото.
За какво?
За скулптурите.
Исках да разбера от какво или от кого, но не попитах.
Поведе ме за ръка. Поговорихме около половин час какво иска да направи. Казах му, че съм готова на всичко каквото пожелае.
Пихме кафе.
Написа, че не е правил скулптура в Америка.
Защо не?
Не можех.
Защо?
Никога не говорехме за миналото.
Той отвори капандурата, но не разбрах защо.
В другата стая запяха птици.
Свалих си дрехите.
Легнах на кушетката.
Той се загледа в мен. За пръв път стоях гола пред мъж. Питах се дали го разбира.
Приближи и премести тялото ми, сякаш съм кукла. Постави ръцете ми зад главата. Леко сгъна десния ми крак. Навярно ръцете му бяха толкова загрубели от всичките скулптури, които е правил. Наведе брадичката ми. Обърна ръцете ми с дланите нагоре. Вниманието му запълни празнотата в мен.
На следващия ден отидох пак. И на следващия. Престанах да си търся работа. Единственото, което имаше значение за мен, бе той да ме гледа. Бях готова да се разпадна на части, ако се стигне дотам.
Всеки път бе едно и също.
Говореше какво иска да направи.
Аз му казвах, че съм готова на всичко, което поиска.
Пиехме кафе.
Никога не говорехме за миналото.
Той ще отвори капандурата.
Птиците ще запеят в съседната стая.
Аз ще се съблека.
Той ще нагласи позата ми.
Ще ме вае.
Понякога си мислех за онези сто писма, подредени на пода в спалнята. Ако не бях ги събрала, щеше ли къщата ни да не пламти толкова ярко?
Гледах статуята след всеки сеанс. Той ходете да храни животните. Оставяше ме насаме с нея, въпреки че никога те го молех за уединение. Разбираше.
Само след няколко сеанса стана ясно, че вае Анна. Опитваше се да пресътвори момичето, което бе познавал преди седем години.
Докато ваеше, гледаше мен, но виждаше нея.
Нагласяването на позата траеше все по-дълго. Докосваше ме повече. Преместваше ме повече. Отделяше цели десет минути да сгъва и разгъва коляното ми. Сключваше и разтваряше ръцете ми.
Надявам се, това не те притеснява, написа той на немски в малката си тетрадка.
Не, отвърнах на немски. Не.
Сви едната ми ръка. Изпъна едната ми ръка. През следващата седмица докосва косата ми може би пет или петдесет минути.
Написа ми: Търся приемлив компромис.
Искаше ми се да разбера как е преживял тази нощ.
Докосваше гърдите ми, разделяше ги.
Мисля, че така ще бъде добре, пишеше той.
Исках да разбера кое ще бъде добре. В какъв смисъл ще бъде добре.
Докосваше цялото ми тяло. Споделям тези неща, защото не се срамувам от тях, защото се учех от тях. Освен това ти се доверявам, за да ме разбереш. Ти си единственият, на когото имам доверие, Оскар.
Нагласяването на позата бе ваенето. Той извайваше мен. Опитваше се да ме направи такава, че да се влюби в мен.
Разтвори краката ми. Дланите му нежно притискаха вътрешната страна на бедрата ми. Бедрата ми отвърнаха на натиска. Дланите му се отпуснаха.
Птиците пееха в съседната стая.
Търсехме приемлив компромис.
През следващата седмица той хвана задната част на краката ми, а през следващата се озова зад мен. За пръв път в живота си правех любов. Питах се дали го разбира. Искаше ми се да плача. Запитах се: защо някой изобщо би пожелал да прави любов?
Погледнах недовършената статуя на сестра ми и недовършеното момиче отвърна на погледа ми.
Защо някой изобщо прави любов?
Отидохме заедно до пекарната, където се срещнахме за пръв път.
Заедно и поотделно.
Седнахме на масата. От същата страна, с лице към витрините.
Нямах нужда да зная дали ще бъде способен да ме обича.
Изпитвах потребност да разбера дали ще се нуждае от мен.
Прелистих до следващата празна страница на малката тетрадка и написах: Моля те, ожени се за мен.
Той погледна ръцете си.
ДА и НЕ.
Защо някой изобщо прави любов?
Взе писалката и написа на следващата, последната страница:
Никакви деца.
Това беше първото ни правило.
Разбирам, казах му на английски.
Никога вече не използвахме немски.
На следващия ден дядо ти и аз се оженихме."
- откъс от "Ужасно силно и адски близо" на Джонатан Сафран Фоер
вторник, 7 февруари 2017 г.
виновен няма
не желая повече да се удрям с огромния чук по главата.
иронията на това как хората се събират по някак идентичния род причини, поради които се разделят, се опитвам да смеля като наново запален фас в пепелник, пълен с угарки.
чувството за вина, че съм каквото съм е нещо, което получавам като равносметка от всичките си близки отношения, единствено защото е нещото, което крепи собствените ми отношения с мен си. всички тези хора в живота ми, които припкат като 3D холограми на личният ад, който е впил нокти в собствената ми стойност. пристъпвам на пръсти през целия си живот и всичко, което съм получила като строителна смес за изграждането на възприятието на самата себе си.
смешно е глупаво е жалко е
да поставиш призмата, тази единствена уникална призма, която всеки притежава в житейското си око да бъде подхвърляна и съсичана от поведението и мнението на когото и да било.
ето, дете си, не получаваш топлина там, където я търсиш, там, където си мислиш, че би трябвало да е заложено в ДНК-то на човек да бъде произвеждана... и веднага скачаш до заключението, че ти топлина не заслужаваш.
ето, юноша си, получаваш критика и подигравки и неразбиране от учители, съученици, приятели, любими. и си казваш - господи, това криво лице, това криво тяло, този крив ум и тези криви дарби, които имам... бих ги изхвърлил всичките на боклука за един миг на истинска приемственост от всичко, което ме заобикаля.
ето, зрялост. навлизаш в 20-те. смазан на палачинка от очакванията на другите, от собствените си очаквания, от цялото разочарование, от всичките загуби, от изградените милиарди механизми за самозащита и оцеляване. в задния двор на душичката си си посадил градина, пълна с ягоди и с намерени един-господ-знае-къде последни капки себеобич си я поливал и милвал и си й говорил съкровени приказки за вяра, надежда и светлина. береш плодовете на градината, поставяш ги в декорирана атрактивно като за първа среща кошница и я подаваш на един човек. и той отхапва от тях и се оказва алергичен. към шибаните ти ягоди. и ти се ще да хванеш всичко и като тайфун да разрушиш и да не помниш, че е имало и секунда, в която си си вярвал, че каквото и да е в теб си струва и каквото и да било свързано с теб заслужава близост и приемане. смешното е, че този същият човек е дошъл именно защото един ден без изобщо да осъзнаваш се е покатерил по оградата и е хвърлил тайно око към тази градина и си е казал - о, това е място, където бих орал.
господи, на света има хора, които целенасочено убиват, изнасилват, предават и лъжат съкровените градини на другите. а ти си разпънат на кръста, задето нравът ти не се е запазил да е с лекотата на 16-годишно момиченце.
и най-тъжното е как ти ще вземеш тази чужда алергия и ще си я окачиш като камък на шията за назидание, че не си достатъчен, че си труден, че сутрин не изчуруликваш пет тона и ято славеи не идват да ти облекат премяната.
отказвам повече да бъда алергична към собствените си плодове.
отказвам повече да се опитвам да посадя в почвата си нещо различно от това, за което тя е предназначена, за да мога да убедя когото и да било да поседи в градината ми.
отказвам повече да нося вината на неслучилото се, на загубата, на разочарованието, на това ДА БЪДА СЕБЕ СИ.
и ако когато гледаш в мен, ти се подува езикът и ти сълзят очите, то това не прави моите ягоди гнили.
гнила е само глупавата ми идея, че стойността ми зависи от когото и да било друг, освен самата мен.
пускам чука да счупи всичките криви представи и спомени.
градината безхаберно я раздадох, но каква свобода ми дава знанието, че най-сетне мога да започна да посаждам там наново нещо истинско и нещо мое.
beauty is in the eye of the beholder.
стига сме били без вина виновни.
иронията на това как хората се събират по някак идентичния род причини, поради които се разделят, се опитвам да смеля като наново запален фас в пепелник, пълен с угарки.
чувството за вина, че съм каквото съм е нещо, което получавам като равносметка от всичките си близки отношения, единствено защото е нещото, което крепи собствените ми отношения с мен си. всички тези хора в живота ми, които припкат като 3D холограми на личният ад, който е впил нокти в собствената ми стойност. пристъпвам на пръсти през целия си живот и всичко, което съм получила като строителна смес за изграждането на възприятието на самата себе си.
смешно е глупаво е жалко е
да поставиш призмата, тази единствена уникална призма, която всеки притежава в житейското си око да бъде подхвърляна и съсичана от поведението и мнението на когото и да било.
ето, дете си, не получаваш топлина там, където я търсиш, там, където си мислиш, че би трябвало да е заложено в ДНК-то на човек да бъде произвеждана... и веднага скачаш до заключението, че ти топлина не заслужаваш.
ето, юноша си, получаваш критика и подигравки и неразбиране от учители, съученици, приятели, любими. и си казваш - господи, това криво лице, това криво тяло, този крив ум и тези криви дарби, които имам... бих ги изхвърлил всичките на боклука за един миг на истинска приемственост от всичко, което ме заобикаля.
ето, зрялост. навлизаш в 20-те. смазан на палачинка от очакванията на другите, от собствените си очаквания, от цялото разочарование, от всичките загуби, от изградените милиарди механизми за самозащита и оцеляване. в задния двор на душичката си си посадил градина, пълна с ягоди и с намерени един-господ-знае-къде последни капки себеобич си я поливал и милвал и си й говорил съкровени приказки за вяра, надежда и светлина. береш плодовете на градината, поставяш ги в декорирана атрактивно като за първа среща кошница и я подаваш на един човек. и той отхапва от тях и се оказва алергичен. към шибаните ти ягоди. и ти се ще да хванеш всичко и като тайфун да разрушиш и да не помниш, че е имало и секунда, в която си си вярвал, че каквото и да е в теб си струва и каквото и да било свързано с теб заслужава близост и приемане. смешното е, че този същият човек е дошъл именно защото един ден без изобщо да осъзнаваш се е покатерил по оградата и е хвърлил тайно око към тази градина и си е казал - о, това е място, където бих орал.
господи, на света има хора, които целенасочено убиват, изнасилват, предават и лъжат съкровените градини на другите. а ти си разпънат на кръста, задето нравът ти не се е запазил да е с лекотата на 16-годишно момиченце.
и най-тъжното е как ти ще вземеш тази чужда алергия и ще си я окачиш като камък на шията за назидание, че не си достатъчен, че си труден, че сутрин не изчуруликваш пет тона и ято славеи не идват да ти облекат премяната.
отказвам повече да бъда алергична към собствените си плодове.
отказвам повече да се опитвам да посадя в почвата си нещо различно от това, за което тя е предназначена, за да мога да убедя когото и да било да поседи в градината ми.
отказвам повече да нося вината на неслучилото се, на загубата, на разочарованието, на това ДА БЪДА СЕБЕ СИ.
и ако когато гледаш в мен, ти се подува езикът и ти сълзят очите, то това не прави моите ягоди гнили.
гнила е само глупавата ми идея, че стойността ми зависи от когото и да било друг, освен самата мен.
пускам чука да счупи всичките криви представи и спомени.
градината безхаберно я раздадох, но каква свобода ми дава знанието, че най-сетне мога да започна да посаждам там наново нещо истинско и нещо мое.
beauty is in the eye of the beholder.
стига сме били без вина виновни.
четвъртък, 2 февруари 2017 г.
напредназад
най-тъжно е на прага да застинеш,
да се вкопчиш,
като пирон да пускаш бримки
по скитнишките дрипи
подминаващи
пристигащи
и заминаващи.
как лесно е в уюта да се върнеш
на семейното огнище, дето
най-красивите таланти е разпалило
и в чийто въглен тлее най-раненото.
как лесно е в простора да се метнеш
с крила от неуязвима младост
и глава, лека като изпарение
на бъдеще, по-обнадеждаващо от песен.
как лесно е да кажеш сбогом и потеглиш,
да знаеш, че нанякъде отиваш,
да знаеш,
че можеш да се върнеш,
да се влееш
в топлината на подслона,
да погледнеш как светлинка в далечината се смалява.
но прагът е чистилище, където
си завинаги виновен, че се спираш.
напред? назад? какво значение има?
щом някой някъде отива.
да се вкопчиш,
като пирон да пускаш бримки
по скитнишките дрипи
подминаващи
пристигащи
и заминаващи.
как лесно е в уюта да се върнеш
на семейното огнище, дето
най-красивите таланти е разпалило
и в чийто въглен тлее най-раненото.
как лесно е в простора да се метнеш
с крила от неуязвима младост
и глава, лека като изпарение
на бъдеще, по-обнадеждаващо от песен.
как лесно е да кажеш сбогом и потеглиш,
да знаеш, че нанякъде отиваш,
да знаеш,
че можеш да се върнеш,
да се влееш
в топлината на подслона,
да погледнеш как светлинка в далечината се смалява.
но прагът е чистилище, където
си завинаги виновен, че се спираш.
напред? назад? какво значение има?
щом някой някъде отива.
понеделник, 30 ноември 2015 г.
Писателят
Месецът е ноември – неделята на годината. Денят е неделя – погребението на седмицата. София смразена изтрезнява под юрганите. Докато аз с махмурлук, на антибиотик, току-що ударила бърза дрямка на пейките в метрото на Сердика, свила се в пуловер, три размера над моя, се мъча да не изпадна в кома на изтънчено литературно събитие в „Перото“. Какво правя тук? Хвърлям кос поглед надясно и срещам развълнуваните очи на моята Алекс, която с две-три остри реплики ме е извела в студа, за да обогатя душата си. Нали знаете онази плюшена играчка, най-живият спомен от детството ви, която сте кръстили на любимата си героиня от някой латиноамерикански сериал, който баба ви е гледала, и с която не сте се разделяли и за миг – чай сте пили заедно, на люлки сте се люляли и сте правили мръсотии на съседите. Е, моята Алекс е плюшената ми играчка от тийнейджърските години, моето друго аз, дето израстнахме ръка за ръка, текила след текила, разочарование след обожание и смях насред плач.
Брат й застава зад микрофона и изчервен разказва на публиката за каузата, която е породила идеята за това благотворително събитие. А аз с поглед меря колко педи над мен би трябвало вече да се извисява и колко ли съм остаряла след като го помня отпреди да му мутира гласът. Тъжно ми е. Не от носталгия. Не от вчерашно препиване. Не от инфекцията, заради която се дрогирам с лекарства. А просто цялостно, всеобхващащо, опусташаващо, от часове, дни и седмици. И все обяснявам, че очите ми сълзят от ноемврийските ветрове.
Но нещо трепва. На сцената се качва първият автор, който открива литературното четене, което ни е събрало в уюта на клуба. Става ми горещо. Бузите ми – вечни издайници на всяка по-силна емоция, която пробягва по тялото ми – пламват в цвета на корицата на книгата, от която чете. Чувам го как на глас изговаря мои собствени спомени, лични мисли, все едно се е ровил в библиотеката на възприятията ми и ги е конструирал в доста по-стегнати и искрени изречения, отколкото аз бих си позволила. И се усмихва хубаво, да го вземат дяволите. Става ми неудобно на стола. Намествам се периодично като на устен изпит за първи сертификат в AVO. Става ми неудобно в кожата ми, и ми стяга ластика на косата жестоко, и от изчопления лак на ноктите ми грейва неудобство, та чак до калните обувки се стича. Имам чувството, че всеки един човек в това помещение знае, че този симпатичен нищо не подозиращ за съществуването ми мъж, който с чаровно липсващо „р“ споделя написаното от себе си, отваря нов, пухкаво бял лист в съзнанието ми. Всички започват да ръкопляскат и аз също изпадам в диви овации, но се сепвам да не се издам, че сърцето ми препуска малко по-неадекватно от обикновено. Взимам се в ръце и пак надявам траурните одежди на тъгата си.
Събитието продължава. Алекс беше права – имах нужда от това. Брилянтни писатели ми подаряват по къшче емоция - ту разтеглям устата си в усмивка, ту ми смъдят очите от истини.
Винаги предупреждавам приятелите си от мъжки пол да не се заглеждат твърде задълго в някоя красива женска извивка, тъй като имаме уникалната способност да усещаме този поглед под формата на мистично затопляне, концентрирано в тази част от тялото. Ключицата ми ритмично и разгорещено започва добре познато да пулсира. Прокарвам поглед през лицата на хората и търся виновника когато забелязвам моя Писател с изумително усърдие рязко и трескаво да разглежда полицата с книги до себе си. Дали?..
„Внушаваш си, Мария.“ – безпощадно контрирам себе си.
В края на четенето след заслужени аплодисменти всички биваме агитирани да закупим по някоя-друга книга, чийто средства ще се влеят в каузата, около която се върти цялото събитие. И, без-да-е-особено-изненадващо, малко по-късно вече държа в ръка копие на моя Писател, с което нямам търпение да остана насаме по-късно същата вечер и да погълна от корица до корица. Братът на Алекс го забелязва в ръката ми:
- Искаш ли да ви запозная?
- В никакъв случай. – външно хлъднокръвно, но вътрешно панически отсичам.
- Много е сладък, един от най-милите хора ...
- Да, именно, сладък е.
И очаквам тази достатъчно рационална за мен, но очевидно непонятна за събеседника ми, причина да сложи край на този мъчителен разговор.
Оставаме още известно време в клуба. Аз хвърлям жадни погледи в тила на Писателя и от време на време преминавам някъде в близост – ей така, напук, да погъделичкам тръпките, които като полудели октоподи си правят drum’n’bass парти в стомаха ми.
С Алекс надяваме бойно снаряжение от якета и шалове и поемаме из нощна София. Правим бърз разбор на събитията от последните часове и доста скоро засягаме темата за Писателя ми и осветяваме със смеха си Попа:
- Аз сега вече го знам кой е и на всичките му събития ще ходя и ще го преследвам, докато не забележи, че ме вижда твърде често.
- Да, ще си като в онази песен на Мими Иванова – „Петнадесет лалета“, но ще седиш на първия ред на четенията му с петнайсет бройки от неговите книги.
- Да, защото изобщо не съм ненормална. И ще му обясня как вечер, тъй като не можем да заспиваме заедно, редя книгите във формата на тялото му и се гушкам.
Защото да, когато става въпрос за мъже, женските разговори могат да ескалират до по-брутални висини от клипче във vbox на Бичето.
Вечерта влизам във фейсбук и моя приятелка, с която разнищвахме живота по-рано през деня, ме пита как е минало събитието и аз, разбира се, разказвам за Писателя, защото той е моят гвоздей на програмата. А тя му изнамира профила и отрязва „слънчевият му знак е Стрелец и попада в твоя седми том (емотиконка със сърчице), niiice“. Което и аз до край не разбирам, но се надявам, преведено от астрологичен език и, разбира се, водена от емотикона, да означава, че ша са ‘земем и дълги години ша са любим. Вече спокойна, тъй като звездите са го предрекли, потъвам из страниците на новопридобитата си книга на бъдещия си съпруг. Телефонът ми дава знак за неотложно случване на нещо голямо в моя фейсбук, но аз го пренебрегвам и чак след два разказа му хвърлям половин око ... Сърцето ми. Спира. На място.
- Защо не ми даде да подпиша книгата ти? – в синьо свети новото ми съобщение.
Ама... Какво? Ама... Как така? Нали знаете, едно момиче просто има нужда от някой, за когото да си мисли. Да, тя може да ви разказва къде ще е точното местоположение на чудесния червен диван в хола на бъдещия й дом с бъдещия й съпруг, който е просто момче, което й се е усмихнало в автобуса. Но всичко това правим просто заради уюта на невидимото присъствие на някой, на когото сме способни да подарим цялото щастие на света, което сякаш ни подава приятелска ръка и ни тегли напред през дните. Защото надеждата може и да е отрова, но ние сме непресъхващо жадни за нея. И тя дори не е активна надежда, защото ние не вярваме, че пак ще видим момчето от автобуса, но пък вярваме, че пак ще обичаме и ще ни обичат.
За да ме обичат мен обаче ми се налагаше да отговоря на това съобщение. Google. Copy. Paste:
- “I felt suddenly shy. I was not used to shy. I was used to shame. Shyness is when you turn your head away from something you want. Shame is when you turn your head away from something you do not want.” – играя на сигурно с цитат от любима книга.
- Нека се видим! – с крайна удивителна полага Писателят нашето начало.
По дяволите... Тази аларма... Като пирон в ковчега ми... Всяка сутрин... Къдеепроклетияттелефон. Месецът е ноември – ураганът на годината. Денят е понеделник – възкръсването на седмицата. Чувствам врата си схванат, заради неудобната интимна поза, в която сме заспали с моята книга. Inbox-ът ми е празен. С едно трепване на миглите изпращам красивия си сън. Усмихвам се на липсващата ми тъга. Разбира се, че никакъв Писател не ме е открил. Но аз открих у него знанието, че всичко в мен е живо и пак е способно да затрепери.
Брат й застава зад микрофона и изчервен разказва на публиката за каузата, която е породила идеята за това благотворително събитие. А аз с поглед меря колко педи над мен би трябвало вече да се извисява и колко ли съм остаряла след като го помня отпреди да му мутира гласът. Тъжно ми е. Не от носталгия. Не от вчерашно препиване. Не от инфекцията, заради която се дрогирам с лекарства. А просто цялостно, всеобхващащо, опусташаващо, от часове, дни и седмици. И все обяснявам, че очите ми сълзят от ноемврийските ветрове.
Но нещо трепва. На сцената се качва първият автор, който открива литературното четене, което ни е събрало в уюта на клуба. Става ми горещо. Бузите ми – вечни издайници на всяка по-силна емоция, която пробягва по тялото ми – пламват в цвета на корицата на книгата, от която чете. Чувам го как на глас изговаря мои собствени спомени, лични мисли, все едно се е ровил в библиотеката на възприятията ми и ги е конструирал в доста по-стегнати и искрени изречения, отколкото аз бих си позволила. И се усмихва хубаво, да го вземат дяволите. Става ми неудобно на стола. Намествам се периодично като на устен изпит за първи сертификат в AVO. Става ми неудобно в кожата ми, и ми стяга ластика на косата жестоко, и от изчопления лак на ноктите ми грейва неудобство, та чак до калните обувки се стича. Имам чувството, че всеки един човек в това помещение знае, че този симпатичен нищо не подозиращ за съществуването ми мъж, който с чаровно липсващо „р“ споделя написаното от себе си, отваря нов, пухкаво бял лист в съзнанието ми. Всички започват да ръкопляскат и аз също изпадам в диви овации, но се сепвам да не се издам, че сърцето ми препуска малко по-неадекватно от обикновено. Взимам се в ръце и пак надявам траурните одежди на тъгата си.
Събитието продължава. Алекс беше права – имах нужда от това. Брилянтни писатели ми подаряват по къшче емоция - ту разтеглям устата си в усмивка, ту ми смъдят очите от истини.
Винаги предупреждавам приятелите си от мъжки пол да не се заглеждат твърде задълго в някоя красива женска извивка, тъй като имаме уникалната способност да усещаме този поглед под формата на мистично затопляне, концентрирано в тази част от тялото. Ключицата ми ритмично и разгорещено започва добре познато да пулсира. Прокарвам поглед през лицата на хората и търся виновника когато забелязвам моя Писател с изумително усърдие рязко и трескаво да разглежда полицата с книги до себе си. Дали?..
„Внушаваш си, Мария.“ – безпощадно контрирам себе си.
В края на четенето след заслужени аплодисменти всички биваме агитирани да закупим по някоя-друга книга, чийто средства ще се влеят в каузата, около която се върти цялото събитие. И, без-да-е-особено-изненадващо, малко по-късно вече държа в ръка копие на моя Писател, с което нямам търпение да остана насаме по-късно същата вечер и да погълна от корица до корица. Братът на Алекс го забелязва в ръката ми:
- Искаш ли да ви запозная?
- В никакъв случай. – външно хлъднокръвно, но вътрешно панически отсичам.
- Много е сладък, един от най-милите хора ...
- Да, именно, сладък е.
И очаквам тази достатъчно рационална за мен, но очевидно непонятна за събеседника ми, причина да сложи край на този мъчителен разговор.
Оставаме още известно време в клуба. Аз хвърлям жадни погледи в тила на Писателя и от време на време преминавам някъде в близост – ей така, напук, да погъделичкам тръпките, които като полудели октоподи си правят drum’n’bass парти в стомаха ми.
С Алекс надяваме бойно снаряжение от якета и шалове и поемаме из нощна София. Правим бърз разбор на събитията от последните часове и доста скоро засягаме темата за Писателя ми и осветяваме със смеха си Попа:
- Аз сега вече го знам кой е и на всичките му събития ще ходя и ще го преследвам, докато не забележи, че ме вижда твърде често.
- Да, ще си като в онази песен на Мими Иванова – „Петнадесет лалета“, но ще седиш на първия ред на четенията му с петнайсет бройки от неговите книги.
- Да, защото изобщо не съм ненормална. И ще му обясня как вечер, тъй като не можем да заспиваме заедно, редя книгите във формата на тялото му и се гушкам.
Защото да, когато става въпрос за мъже, женските разговори могат да ескалират до по-брутални висини от клипче във vbox на Бичето.
Вечерта влизам във фейсбук и моя приятелка, с която разнищвахме живота по-рано през деня, ме пита как е минало събитието и аз, разбира се, разказвам за Писателя, защото той е моят гвоздей на програмата. А тя му изнамира профила и отрязва „слънчевият му знак е Стрелец и попада в твоя седми том (емотиконка със сърчице), niiice“. Което и аз до край не разбирам, но се надявам, преведено от астрологичен език и, разбира се, водена от емотикона, да означава, че ша са ‘земем и дълги години ша са любим. Вече спокойна, тъй като звездите са го предрекли, потъвам из страниците на новопридобитата си книга на бъдещия си съпруг. Телефонът ми дава знак за неотложно случване на нещо голямо в моя фейсбук, но аз го пренебрегвам и чак след два разказа му хвърлям половин око ... Сърцето ми. Спира. На място.
- Защо не ми даде да подпиша книгата ти? – в синьо свети новото ми съобщение.
Ама... Какво? Ама... Как така? Нали знаете, едно момиче просто има нужда от някой, за когото да си мисли. Да, тя може да ви разказва къде ще е точното местоположение на чудесния червен диван в хола на бъдещия й дом с бъдещия й съпруг, който е просто момче, което й се е усмихнало в автобуса. Но всичко това правим просто заради уюта на невидимото присъствие на някой, на когото сме способни да подарим цялото щастие на света, което сякаш ни подава приятелска ръка и ни тегли напред през дните. Защото надеждата може и да е отрова, но ние сме непресъхващо жадни за нея. И тя дори не е активна надежда, защото ние не вярваме, че пак ще видим момчето от автобуса, но пък вярваме, че пак ще обичаме и ще ни обичат.
За да ме обичат мен обаче ми се налагаше да отговоря на това съобщение. Google. Copy. Paste:
- “I felt suddenly shy. I was not used to shy. I was used to shame. Shyness is when you turn your head away from something you want. Shame is when you turn your head away from something you do not want.” – играя на сигурно с цитат от любима книга.
- Нека се видим! – с крайна удивителна полага Писателят нашето начало.
По дяволите... Тази аларма... Като пирон в ковчега ми... Всяка сутрин... Къдеепроклетияттелефон. Месецът е ноември – ураганът на годината. Денят е понеделник – възкръсването на седмицата. Чувствам врата си схванат, заради неудобната интимна поза, в която сме заспали с моята книга. Inbox-ът ми е празен. С едно трепване на миглите изпращам красивия си сън. Усмихвам се на липсващата ми тъга. Разбира се, че никакъв Писател не ме е открил. Но аз открих у него знанието, че всичко в мен е живо и пак е способно да затрепери.
неделя, 13 септември 2015 г.
looking forward
напоследък много си мисля колко ни е трудно все да се сбогуваме с лятото,
все се чудим как да го изпратим,
все се опитваме да задържим поне още мъничко пясък между шепите си, а то все така се изплъзва ... на пръсти, по зимни терлици. точно така си представям тръгването на лятото - връзва си растите на опашка, придобива строго изражение, обува терлиците и се изнизва докато спиш. и на сутринта летните ти океани са есенни порои.
за мен новата година, може би по стар ученически обичай, някак все започва есенно време. отварям очи, примигвам плахо, с летния си махмурлук, първоначално се муся на облаците, понапсувам дъжда, тропането му изтерзава опияненото главоболие и си сипвам в чашата равносметка наместо кафе.
тазгодишната ми равносметка включва главно закръглена до себеотричане признателност ...
... благодаря ти, лято. за смелостта. през тазгодишната пролет препусках като миниатюрно хартиено човече, прозирах от несигурност и страх. мисля, че трябва човек да си отдаде миг на абсолютно себепогубване, за да може да погуби у себе си и своята осакатена любов. връзките понякога се топят със скоростта на мартенски сняг. страшно е. черно е. болно е. но повярвай ми, страннико, ако имаш силите да се погребеш под този сняг, с изумление ще откриеш върху твърдата гола студена почва на душата си кокичета. не можеш да кажеш сбогом и да запазиш себе си. трябва да се възродиш наново. трябва нещо да се скъса там, вътре, за да метнеш корабни въжета и да направиш в последствие възел малко по-силен, малко по-суров, малко повече да устои на безметежната сила на времето.
лятото ме сепна с провокативни ириси. закрещя ми предизвикателства в лицето, като малко, обгоряло от слънцето, хитро хлапе. и аз не можах да му откажа съпричастността си. мяташ се в дълбокото и се молиш ... да не си забравил как се плува. мяташ се в дълбокото и се молиш първите смели глътки въздух от наскорошното ти рождение да са достатъчни, за да те изтласкат обратно на повърхността. последните три месеца с вежлива усмивка казвах "ДА" на плашещите възможности за ново, красота и щастие. защото всички те се крият зад една стена, която всички ние прилежно сме строили, тухла по тухла. стената си напредва, а ти се смаляваш зад нея. тя е знакът СТОП! пред светлината. и е изключително добър емоционален манипулатор, постоянно нашепвайки в лявото ти ухо, че всичко това се случва за твое добро, че всъщност те пази от лошото и от болезненото, че ти е най-добър приятел и най-трезвогледащ съветник. прати си стената по дяволите, страннико, прати я по дяволите сега веднага в точно тази секунда преди края на точно това изречение, защото
скривайки се от лошото,
се скриваш и от красивото
и изпускаш много, а пък ...
... време ...
... НЯМА .
неделя, 10 август 2014 г.
това не го очакваш
не съм това, което пъпли в главата ти
и се изпарява от пуснатия ти на гневна свобода
змийски език.
ти си криво счупено огледало,
в което вместо мен беззъба Медуза реше косите си
и беси птици на плитките си.
няма да ме накараш да повярвам,
че този свят гние и че съм неспособна
да обърна прилива.
честит Илинден ! по моя календар
днес вълните ще изхвърлят мъртвилото
на свободата ми на мекотело,
черупките, издрали до кръв себеобичането
и домашните сокове на кита насилник.
потапям се в чистото море,
а в мокрия пясък издълбавам
„счупеното огледало носи 7 години нещастна любов“
и се изпарява от пуснатия ти на гневна свобода
змийски език.
ти си криво счупено огледало,
в което вместо мен беззъба Медуза реше косите си
и беси птици на плитките си.
няма да ме накараш да повярвам,
че този свят гние и че съм неспособна
да обърна прилива.
честит Илинден ! по моя календар
днес вълните ще изхвърлят мъртвилото
на свободата ми на мекотело,
черупките, издрали до кръв себеобичането
и домашните сокове на кита насилник.
потапям се в чистото море,
а в мокрия пясък издълбавам
„счупеното огледало носи 7 години нещастна любов“
събота, 19 юли 2014 г.
модерно.
вече никой никого не кани на среща,
филми се прожектират единствено в спални
и никой не дава и едно летящо лайно за сюжета.
сложи лига на цветята си и вдишай природата
на умрялата си романтика.
целият проблем с порастването
лепне по дъното на недопитата ти чаша взаимност.
самотно е да си човек.
вече и буквичка не ми се подарява.
защото никой не дава и едно летящо лайно,
ако умираш.
и само не мога да спра да си задавам този натрапчив въпрос –
дали е по – добре перманентната туптяща тъпа глуха болка
или всеки ден да те разпъват на кръст
в замяна на една целувка.
кладата гори, любов,
горят и мостовете.
филми се прожектират единствено в спални
и никой не дава и едно летящо лайно за сюжета.
сложи лига на цветята си и вдишай природата
на умрялата си романтика.
целият проблем с порастването
лепне по дъното на недопитата ти чаша взаимност.
самотно е да си човек.
вече и буквичка не ми се подарява.
защото никой не дава и едно летящо лайно,
ако умираш.
и само не мога да спра да си задавам този натрапчив въпрос –
дали е по – добре перманентната туптяща тъпа глуха болка
или всеки ден да те разпъват на кръст
в замяна на една целувка.
кладата гори, любов,
горят и мостовете.
неделя, 15 юни 2014 г.
these are hard times for dreamers
липсва ми да не съм преживяла,
та да може да ми се живее сега.
времената все са трудни. времето все е малко.
та да може да ми се живее сега.
времената все са трудни. времето все е малко.
петък, 11 април 2014 г.
нека ти е грозно.
още едно квадратче
и ето го краят.
петък вечер
е прелюбодеяние
с уличница.
докато всички там, навън,
в празния град,
с празните очи
изживяват фалшивия катарзис
на алкохолния делириум,
ти се потапяш в кулминацията
на своето самоубийство,
отричаш се
и припадаш,
а по тялото ти малки хлебарки
пъплят и нищо не намират,
щото си празен, пич.
кух си като мида,
в която вече не живее песента на морето.
свършен си, пич,
като глупакът, осмелил се
да застреля с поглед ириса на хищника.
нищо си, пич,
нищо повече от това, което си си мислил, че си
в ония моменти, в леглото,
малко преди да те спаси сънят,
когато си си поприказвал
със своето его
и то правичката ти е признало,
че завинаги ще си оная хлебарка,
дето пъпли по чуждите трупове
и се храни с чуждите бездни
и консумира живота
както тъпия поглед на зомби
пред скъпия 50 инчов телевизор
сплосъкекранединмилиардцвята3dреалност.
щото не можеш да си позволиш собствени мисли, пич,
по – скъпичко струват от тъпия ти телевизор.
и колкото и благо да те лъже
сутрешната съботна светлина –
завинаги ще си останеш петъчния загубеняк с голям задник.
и ето го краят.
петък вечер
е прелюбодеяние
с уличница.
докато всички там, навън,
в празния град,
с празните очи
изживяват фалшивия катарзис
на алкохолния делириум,
ти се потапяш в кулминацията
на своето самоубийство,
отричаш се
и припадаш,
а по тялото ти малки хлебарки
пъплят и нищо не намират,
щото си празен, пич.
кух си като мида,
в която вече не живее песента на морето.
свършен си, пич,
като глупакът, осмелил се
да застреля с поглед ириса на хищника.
нищо си, пич,
нищо повече от това, което си си мислил, че си
в ония моменти, в леглото,
малко преди да те спаси сънят,
когато си си поприказвал
със своето его
и то правичката ти е признало,
че завинаги ще си оная хлебарка,
дето пъпли по чуждите трупове
и се храни с чуждите бездни
и консумира живота
както тъпия поглед на зомби
пред скъпия 50 инчов телевизор
сплосъкекранединмилиардцвята3dреалност.
щото не можеш да си позволиш собствени мисли, пич,
по – скъпичко струват от тъпия ти телевизор.
и колкото и благо да те лъже
сутрешната съботна светлина –
завинаги ще си останеш петъчния загубеняк с голям задник.
петък, 4 април 2014 г.
crawling.
на моя степен вълк.
първо действие.
твоятвоятвоя. желанието да бъда притежавана. страх ме е. гола съм. твоя съм. страх ме е. без лъжи, никога, никога. страх ме е. да се покажа. но твоя съм. вземи ме. не ме взимай, страх ме е. задъхвам се. привличаш ме. ти си моето слънце. нека ти бъда спътница. ти ми даде светлината. тя заживя в мен, затанцува, запя. дърпаш ми опашките. изяждаш ми бонбоните. взимай ги. твоя съм. скришно ми е. хубаво ми е. пази ме. толкова съм твоя, че нямам въпроси. знам, че е истина. знам, че си истински. толкова истински, та чак ме боли. целият си изтъкан от прекрасност. караш ме да се опозная, да се обикна … опознавайки, обиквайки теб. ръцете ни едва се докосват, но все пак не се делят. никога. на пътя сме. не искам да свършва. не ме интересува дали някой ще ни качи в колата си. предпочитам никой да не ни качи в колата си. предпочитам да го извървя. предпочитам да ме болят краката от изнемога. само ми позволи да съм твоя. добре ? добре. добре е. всичко е добре. всичко, което казвам, е хубаво. всяка моя мимика и всеки мой жест – красиви са. всеки мой поглед – неустоим. очарование съм. … заради очите ти. това виждам там. виждам себе си. всичко, което кажеш, е хубаво. всяка твоя мимика и всеки жест – дъха ми спират. всеки твой поглед – покана. идвам. твоя съм. вземи ме. добре ? добре. няма те. сън ли беше ? но аз съм твоя. ти чий си ? не е честно така. чакам те. да съм твоя. паралелна вселена. очите ти … часове наред … очите ти … вселени напред … хвани ръката ми. води ме. твоя съм. не искам да спя. живея. мамка му, как живея. вселената набира скорост, едно посягане и сме там – към звездите ? бързам ли ? извинявай. ще почакам. твоя съм.
страх ме е. ще бъда ли твоя ? не ти вярвам. не те виждам. не се виждам. няма ме. няма ме и сега не мога да бъда твоя. всяка целувка ме плаши, може да е за сбогом.
второ действие.
твоя съм. понякога. в определени моменти. почти те достигам. понякога пак си слънцето ми. разпознавам те. още си там. играем си. непрестанно. как парят понякога игрите ни. в леглото. там е най – хубаво. под звездите. там е най – хубаво. на капака на онази кола. там е най – хубаво. с теб винаги е най - хубаво. твоя съм. можеш да ме вземеш. винаги когато искаш. можеш да ме оставиш. винаги когато искаш. пак съм твоя. взимаш. оставяш. взимаш. оставяш. твоя. всеки път.
студено ми е. тъмно е. няма те. страх ме е. не мога да преглътна липсата на слънцето в очите. не мога да се видя там. господи, колко са черни. докосваш ме. мен ли докосваш ? труп. целувам труп. обичам труп. но съм твоя. ще бъдеш моргата на всичките ми мечти и копнежи. твои са. твоя съм. изгасваш. моля те, не угасвай. не и сега. моля те. аз ли съм ? тази, която я чакаш. ти никого не чакаш. объркала съм се. научавам се. да бъда твоя без да бъда твоя. болеше. сега разбирам. сега приемам. не искам повече да ме взимаш. нека бъда там, нека знаеш, че съм твоя … но не посягай. ще ти отхапя ръката.
трето действие.
твоя съм. официално е. вечно е. всичко е. обичам теобичам те обичам те обичамтеобичатемобичаметобичамтеобичамтеобичамтеб!обичамбе ! мой си. постилам си косата ти наместо възглавница. спя в гръдния ти кош. правя си разходка по гърба ти. рисувам цялото си бъдеще около онази бемка. мой си. колко си мой. колко съм твоя. искам те целия. искам всяка мисъл, всяка запетайчица от съществуването ти. не искам да правя друго. не искам да пиша, не искам да чета, не искам да гледам филми. искам да те живея, искам да те наизустявам, искам да те запечатам в съзнанието си, от … до.
защо ? защо така правиш ? плаша се. малка съм. пак съм малка. очите ти ? студ. скърца. студ. студ. страх ме е. къде е ръката ти ? падам. хвани ме. не ме бутай. хвани ме, ти казах. кой си ти ? мразя те. махай се. не ме оставяй никога, твоя съм. не искам да те виждам никога повече. не искам да виждам никого другиго освен теб никога повече. не ме целувай. изпий ме. повече няма да ме докоснеш. изгради ме наново. страх ме е. страх ме е. омраза. проказа. в сърцето ми. но ? ти си щастието. няма щастие с теб. не съм за теб. остарей с мен. не вярвам в нас. сънувах апартамента ни, децата ни. ти си труп. ти си шибан труп. изпиваш ми жизнените сили. единствената причина си да съм още на крака. искам да те убия. искам да те обичам. между живота и смъртта съм. моля те, дръпни ме към слънцето. няма вече светлина в теб. губя очертанията на орбитата ти. губя те. никога не съм те имала. ти не можеш да бъдеш притежаван. забравила съм вратата отворена миналата вечер. избягал си. плача на прага. малка съм. жалка съм. няма ! НЯМА. слагам ти точка. тя става на многоточие. погубихме си душите. още имаме тела. подаряваме си ги. от време на време. после пак е точка. извива се опашка от точки. води към леглото ти. докосваш ме. мен ли докосваш ? няма ме „мен“. не съм твоя. нищо вече не е цяло. трябваше да си ти. вярвах, че си ти. нощта не свършва. зимата не свършва. не съм твоя. а нищо друго не мога да бъда. умирам. умирам. умирам. обади ми се. умирам. моля те. умирам. гласът ти. плача. ръцете ти. плача. прегръщаш ме. мен ли прегръщаш ? ти ли си ? ти ли си слънце ? обърках се. трупът е тук. шибаният труп. удрям те. гърдите ти са камък. покълнал е в сърцето ти. сърцето ти е проказа. искам го. липсва ми. липсваш ми. трябваше да си ти. ти си. липсваш ми. г а в р а . не си ти. няма как. "ти" не съществуваш. трупът е. мразя го. това е точка. наместо сбогом -> .
бъди щастливо,мое куче от ада.
първо действие.
твоятвоятвоя. желанието да бъда притежавана. страх ме е. гола съм. твоя съм. страх ме е. без лъжи, никога, никога. страх ме е. да се покажа. но твоя съм. вземи ме. не ме взимай, страх ме е. задъхвам се. привличаш ме. ти си моето слънце. нека ти бъда спътница. ти ми даде светлината. тя заживя в мен, затанцува, запя. дърпаш ми опашките. изяждаш ми бонбоните. взимай ги. твоя съм. скришно ми е. хубаво ми е. пази ме. толкова съм твоя, че нямам въпроси. знам, че е истина. знам, че си истински. толкова истински, та чак ме боли. целият си изтъкан от прекрасност. караш ме да се опозная, да се обикна … опознавайки, обиквайки теб. ръцете ни едва се докосват, но все пак не се делят. никога. на пътя сме. не искам да свършва. не ме интересува дали някой ще ни качи в колата си. предпочитам никой да не ни качи в колата си. предпочитам да го извървя. предпочитам да ме болят краката от изнемога. само ми позволи да съм твоя. добре ? добре. добре е. всичко е добре. всичко, което казвам, е хубаво. всяка моя мимика и всеки мой жест – красиви са. всеки мой поглед – неустоим. очарование съм. … заради очите ти. това виждам там. виждам себе си. всичко, което кажеш, е хубаво. всяка твоя мимика и всеки жест – дъха ми спират. всеки твой поглед – покана. идвам. твоя съм. вземи ме. добре ? добре. няма те. сън ли беше ? но аз съм твоя. ти чий си ? не е честно така. чакам те. да съм твоя. паралелна вселена. очите ти … часове наред … очите ти … вселени напред … хвани ръката ми. води ме. твоя съм. не искам да спя. живея. мамка му, как живея. вселената набира скорост, едно посягане и сме там – към звездите ? бързам ли ? извинявай. ще почакам. твоя съм.
страх ме е. ще бъда ли твоя ? не ти вярвам. не те виждам. не се виждам. няма ме. няма ме и сега не мога да бъда твоя. всяка целувка ме плаши, може да е за сбогом.
второ действие.
твоя съм. понякога. в определени моменти. почти те достигам. понякога пак си слънцето ми. разпознавам те. още си там. играем си. непрестанно. как парят понякога игрите ни. в леглото. там е най – хубаво. под звездите. там е най – хубаво. на капака на онази кола. там е най – хубаво. с теб винаги е най - хубаво. твоя съм. можеш да ме вземеш. винаги когато искаш. можеш да ме оставиш. винаги когато искаш. пак съм твоя. взимаш. оставяш. взимаш. оставяш. твоя. всеки път.
студено ми е. тъмно е. няма те. страх ме е. не мога да преглътна липсата на слънцето в очите. не мога да се видя там. господи, колко са черни. докосваш ме. мен ли докосваш ? труп. целувам труп. обичам труп. но съм твоя. ще бъдеш моргата на всичките ми мечти и копнежи. твои са. твоя съм. изгасваш. моля те, не угасвай. не и сега. моля те. аз ли съм ? тази, която я чакаш. ти никого не чакаш. объркала съм се. научавам се. да бъда твоя без да бъда твоя. болеше. сега разбирам. сега приемам. не искам повече да ме взимаш. нека бъда там, нека знаеш, че съм твоя … но не посягай. ще ти отхапя ръката.
трето действие.
твоя съм. официално е. вечно е. всичко е. обичам теобичам те обичам те обичамтеобичатемобичаметобичамтеобичамтеобичамтеб!обичамбе ! мой си. постилам си косата ти наместо възглавница. спя в гръдния ти кош. правя си разходка по гърба ти. рисувам цялото си бъдеще около онази бемка. мой си. колко си мой. колко съм твоя. искам те целия. искам всяка мисъл, всяка запетайчица от съществуването ти. не искам да правя друго. не искам да пиша, не искам да чета, не искам да гледам филми. искам да те живея, искам да те наизустявам, искам да те запечатам в съзнанието си, от … до.
защо ? защо така правиш ? плаша се. малка съм. пак съм малка. очите ти ? студ. скърца. студ. студ. страх ме е. къде е ръката ти ? падам. хвани ме. не ме бутай. хвани ме, ти казах. кой си ти ? мразя те. махай се. не ме оставяй никога, твоя съм. не искам да те виждам никога повече. не искам да виждам никого другиго освен теб никога повече. не ме целувай. изпий ме. повече няма да ме докоснеш. изгради ме наново. страх ме е. страх ме е. омраза. проказа. в сърцето ми. но ? ти си щастието. няма щастие с теб. не съм за теб. остарей с мен. не вярвам в нас. сънувах апартамента ни, децата ни. ти си труп. ти си шибан труп. изпиваш ми жизнените сили. единствената причина си да съм още на крака. искам да те убия. искам да те обичам. между живота и смъртта съм. моля те, дръпни ме към слънцето. няма вече светлина в теб. губя очертанията на орбитата ти. губя те. никога не съм те имала. ти не можеш да бъдеш притежаван. забравила съм вратата отворена миналата вечер. избягал си. плача на прага. малка съм. жалка съм. няма ! НЯМА. слагам ти точка. тя става на многоточие. погубихме си душите. още имаме тела. подаряваме си ги. от време на време. после пак е точка. извива се опашка от точки. води към леглото ти. докосваш ме. мен ли докосваш ? няма ме „мен“. не съм твоя. нищо вече не е цяло. трябваше да си ти. вярвах, че си ти. нощта не свършва. зимата не свършва. не съм твоя. а нищо друго не мога да бъда. умирам. умирам. умирам. обади ми се. умирам. моля те. умирам. гласът ти. плача. ръцете ти. плача. прегръщаш ме. мен ли прегръщаш ? ти ли си ? ти ли си слънце ? обърках се. трупът е тук. шибаният труп. удрям те. гърдите ти са камък. покълнал е в сърцето ти. сърцето ти е проказа. искам го. липсва ми. липсваш ми. трябваше да си ти. ти си. липсваш ми. г а в р а . не си ти. няма как. "ти" не съществуваш. трупът е. мразя го. това е точка. наместо сбогом -> .
бъди щастливо,
вторник, 25 март 2014 г.
не искам да бъда робот !
не искам да бъда робот !
нежна светлина пробива защитата на щорите ми,
нима е пролет ? слънцето гали крака ми,
измъкнал се изпод одеалото.
главата ми - балонче с хелий,
изпреварва ми очите и за миг се извисява
над хиляди вселени - на изток от слънцето,
на запад от луната.
пук !
здравей, реалност,
научих се да те обичам,
а ти ще се научиш желания да изпълняваш.
не искам предначертани пътища,
искам неограничен брой посоки.
искам избори. и искам имане.
искам бъдене. и искам будене.
п р о б у ж д а м с е,
та чак наболяват ме очите.
от красотата на утрото.
от надеждата на утрето.
от трепета на сегашното,
от сега-то на трепването.
тръпки ме побиват от живот.
тръпки ме побиват от желания.
виждаш ли го онова дърво там ?
там е защото ни чака.
чака ни да ни заведе в облаците.
гоним се като две катерички по кората му
и за корона си слагаме цъфналите цветове.
спускам си люлка от него, от ръцете ти
и така се залюлавам, та свят ми се завива.
колко било хубаво да ти прилошава чак ... от хубаво.
не искам да бъда робот !
и няма.
защото в себе си знам къде се намира красотата,
дето започва чак на запад от луната
и няма край.
живеем в рай.
нежна светлина пробива защитата на щорите ми,
нима е пролет ? слънцето гали крака ми,
измъкнал се изпод одеалото.
главата ми - балонче с хелий,
изпреварва ми очите и за миг се извисява
над хиляди вселени - на изток от слънцето,
на запад от луната.
пук !
здравей, реалност,
научих се да те обичам,
а ти ще се научиш желания да изпълняваш.
не искам предначертани пътища,
искам неограничен брой посоки.
искам избори. и искам имане.
искам бъдене. и искам будене.
п р о б у ж д а м с е,
та чак наболяват ме очите.
от красотата на утрото.
от надеждата на утрето.
от трепета на сегашното,
от сега-то на трепването.
тръпки ме побиват от живот.
тръпки ме побиват от желания.
виждаш ли го онова дърво там ?
там е защото ни чака.
чака ни да ни заведе в облаците.
гоним се като две катерички по кората му
и за корона си слагаме цъфналите цветове.
спускам си люлка от него, от ръцете ти
и така се залюлавам, та свят ми се завива.
колко било хубаво да ти прилошава чак ... от хубаво.
не искам да бъда робот !
и няма.
защото в себе си знам къде се намира красотата,
дето започва чак на запад от луната
и няма край.
живеем в рай.
събота, 1 февруари 2014 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)