влюбена в мечтите ...

2012-01-15T08:33:00.000-08:00

"проблемът не е в теб"

nothing compares to a quiet evening alone

2011-11-03T00:00:00.000-07:00

любовта повече никога няма да е такава, каквато е сега.
не казвам, че ще става по - лоша, не идеализирам тази като най - хубавата. не отричам присъствието на повторения в евентуалното бъдеще, но това, което го има сега, никога няма повече да го има по начина, по който съществува в точно този период - хем детски, хем съзрял, хем просмукан с наивност и чистота, хем до безобразие циничен и брутален с откритата си сексуалност.

любовта повече няма да се натиска трепетно на задните седалки на раздрънкан 76, докато с едно око проверява дали няма да се качи контрола на следващата спирка.
любовта повече няма да бяга от уроци / курсове / лекции и после да няма никаква идея какво аджеба да прави на контролното си по математика.
любовта повече няма да плаща фрапантните сметки на мобилните оператори, защото твърде дълго е спорила кой пръв да затвори.
любовта повече няма да лъже родителите си къде ще спи тази вечер, за да може след секса да се погушка, пък и защо да не направи на сутринта палачинки, като по американските филми.
любовта повече няма да я болят пръстите от писане на sms-и.
любовта повече няма да носи шалове и полота в стремежа си да прикрие смучките си.
любовта повече няма да прави собственоръчно подарък в продължение на дни само защото е навършила един / два / три и тъй нататък месеца.
любовта повече няма да пропуска краищата на филмите, защото близостта с този до нея й се струва твърде наелектиризираща.
любовта повече няма да се изразява във възползване от офертата на subway за два сандвича на цената на единия.
любовта повече няма да ходи всеки четвъртък на кино, защото точно тогава билетът струва само 4 лева.
любовта повече няма да прави този некадърен, несигурен, awkward, табу за родителите секс.
любовта повече няма да възприема mc donald's, dunkin donuts и останалите ресторанти за джънк и фест фууд като толкова романтични и подходящи за срещи.
любовта повече няма да намазва по две дръпки джойнт, предавайки си дима уста в уста.
любовта повече няма да къса през два дни, но да продължава да е все толкова любов.
любовта повече няма да подарява глухарчета, наместо рози.
любовта повече няма да приема подаряването на бонбон червен lindt като израз на романтика от класа.

the beach boys имат една песен "wouldn't it be nice" и пеят за хубавото време, в което вече ще можеш да си прекарваш колкото време искаш и по какъвто поискаш начин с любимия,
но на мен ми харесва боязливо да ти хващам ръката под масата, докато вечеряме с наште.

никога не е твърде рано да се раздадеш целия. (:

2011-10-10T09:50:00.001-07:00

zamirisa na zima, no men ne me e strah, zashtoto napravih otkritie - liubimiqt mi zelen shal pobira dvama.

when u grow up, ur heart dies.

2011-09-16T07:22:00.000-07:00

той ме обвива със пръсти
и аз леко потрепвам,
и аз тихо се свивам,
и аз бавно отпускам
мускулите на корема си
и силно, макар и само наум псувам
факта, че съм толкова негова.

той въздиша в ухото ми,
крадейки моето дихание,
което е секнал с присъствието си,
прерязал с погледа си,
застрелял с електричеството,
което минава на отчетливи импулси
по цялата му кожа.

той ме гледа и се усмихва
и аз всичко забравям,
и аз всичко прощавам,
и аз също отвръщам,
дори когато ми се ще да съм бясна
и да го удрям гневно и да му крещя,
че го мразя.

а всъщност, а всъщност, а всъщност
никак да не е така.

ах, как обичаме, любими мои хора,
да се лъжем, че сме силни,
да се лъжем, че не сме зависими,
да се лъжем, че можем да се справим с всичко сами,
да се лъжем, че не сме влюбени,
да се лъжем, че не ни боли,
да се лъжем, че не ни пука
и да създаваме цял свят, изграден
върху гредата
БЕЗРАЗЛИЧНОСТ.

аз не искам така,
защото имам нужда,
защото обичам,
защото съм влюбена,
защото ме е грижа
и защото най - малко от всички неща на тази земя,
се чувствам безразлична.

и нищо, и нищо, и нищо,
че това би ви накарало да ме сметнете за глупава.

глупаво е да имате толкова много хора за прегръщане
и да не го правите.
глупаво е да обичате толкова много
и да не си го показвате.
глупаво е да си липсвате
и да не си го казвате.

глупаво е да не благодарите, когато му е времето.
да не целувате, когато му е времето.
да не оценявате, когато му е времето.
да я отричате и хабите всичката тази любов.

и после повече от всичко да съжалявате задето сте били толкова умни.

обречено

2011-04-20T07:51:00.000-07:00

дъждът ме боли и крилата ми
слепват в глухото утро,
онемяла напълно в душата си
ден след ден след тебе препускам.
ден след ден се препъват нозете ми
в поредната вяла въздишка
и безброй драскотини ръцете ми
белязаха с вечната нишка
на гонитбата с края предречен ...

... сантиметър все не достига,
пръст по пръст се от тебе отделям,
къс по къс се сърцата раздират
и една си самотност споделят.

уморена, застинах във времето.
и сякаш всичките рани не стигаха,
та от днес да нося и бремето
на любовта ми към тебе - стихията,
която за миг се прекърши
и от страх от своята сила,
тя от зрънце още научи,
че от много любов ...
... се умира.

good times gonna come.

2011-03-16T06:55:00.000-07:00

засилвам се към ръба на пропастта, където лежат всичките ми страхове,
където е побрана цялата ми лудост.
сядам и започвам да люлея краката си,
тактувайки си последната песен, която обикнах.
прекрачвам една по една всяка граница,
разбивам всяка една стена
и само се моля да не е скоро моментът,
в който ще съжаля, че съм го направила.

като при някоя детска игра всичко е начертано в пясъка -
"здравословна привързаност" ... това понятие изгуби значението си.
докато никой не гледа, с крак ще залича окръжността около себе си
и ще я поместя с няколко сантиметра
към теб.
дано ми простиш нечестната игра.
дано ми простиш, че понякога докато прескачам от квадрат на квадрат
из шахматното поле, което ни дели,
настъпвам нехайно някоя от линиите.
и те болят, а аз губя равновесие.

нежна светлина пробива защитата на щорите ми,
нима е пролет ? слънцето гали крака ми,
измъкнал се изпод одеалото.
под клепачите ми избухват фойерверки
в хармония с целувките ти.
очертанията ни съвпадат,
а после се размиват
и настъпва
хаос.
а аз се задъхвам от желание
да те обичам.

this ain't a love song

2011-03-14T06:35:00.000-07:00

и все едно не знам, че днес си тук. и утре на разсъмване пак ще имам ръката ти
в моята, дъха ти по шията ми, гласът ти, гъделичкащ ушната ми мида ... и очите ти, мамка му, очите ти и всичките вселени, които разкриват.

и все едно не знам, че си истински. и все едно, че никога не си ми казвал тези думи, които ме стъписват и прокарват нервно длани по сърцето ми, извайвайки поредната изящна до болка гънка. само за да заспя разтуптяна и в следващата лична тишина да ги преоткрия отново. с присъщите удивление и трепет.

и все едно не знам, че сме възможни. на точно тази планета, която ме беше уморила с въртенето си и изхвърлила от границите си. с точно тази мен, която ме беше изтръскала от петите си, която ме беше смачкала като употребен фас, а после дълго ме носи на подметката си. по точно тази пътека, с камъчетата - разноцветните, с преспите от любов, с пролетта и глухарчетата, с ямите, траповете, с липсата на крайпътни знаци и губенето.

и все едно си алкохолно опиянение и чакам ефектът ти да отмине, само и само да се убедя на сутринта, че пак ще сме толкова хубави ...
... безумно настанили се в магазина, докато изпробваш всички китари, а ръцете ти улучват струните на сърцето ми.
... глуповато висящ под прозореца ми за един безсмислен шепот и толкова рошавост.
... със светлината от монитора по лицето ти и шумолящата печка, толкова надминаващ я със слънчицето, което се е скрило в сърцето ти.
... с птеродактилите в коремите ни.
... с вплетените ни ръце и събуждането по никое време, за да откраднеш половината одеало.

и все едно,
и сякаш,
и може би,
и примерно,
и да кажем,
и защо пък не
при тези невероятни обстоятелства
не повярвам, че
всеки непослушен кичур от косите ни,
всяка закачлива усмивка
и всеки пожарен допир
не са любов,
мое любимо момче от килера.

лудата в мен.

2011-02-23T08:57:00.000-08:00

не мога да дишам
от погледи.
не мога да чувствам
от маски.
не мога,
задъхват ме ролите.
предавам се.

искам навън.

не мога да стисна
ръката ви.
сълзите напират,
душата
пищи.
ушите заглъхват
от дълго мълчание.
наздраве ! полейте
поредната смърт.

***

на влизане
винаги е трудно.
на влизане,
когато тилът ти пари
от думи и погледи.
на влизане
винаги се препъвам
в достойнството си.
и то остава там,
нейде на стълбите.
нейде назад.
забравих го, за да мога
да хвана ръката ти.
за да можеш
да избягваш очите ми.
за да мога да замаскирам
липсата ти
с танц.
някъде към средата
губя куража си.
някъде към средата
ритъмът ми забравя
да следва хода си
и аз залитам
към пагубната,
тъй пагубна
слабост –
прокарвам зеници
по повърхността
на публиката,
за да те
открия.
на тръгване
винаги е най – трудно.
тъй като си имам
едно сърчице,
една душичка,
едни ръце,
едни очи,
едно тяло,
тръпнещи в очакване
и напоени до атомите си
с пагубната,
тъй пагубна
несигурност.

и аз не знам какво да я правя.
цялата тази любов.

... i accept lostness forever.

2011-02-20T03:06:00.000-08:00

сигурно и за мен някой ден хората така ще питат, с онзи страх в очите ... "а чувал ли си се наскоро с мими ? как е тя ?" и с онова притеснение да не вземат да им отговарят "ама ти не знаеш ли ?" нищо, че вече не си говорите. нищо, че, всъщност, от години дори не сте се чували. едно време като е учела в 35-то и сте си имали уникалните луди спомени. и ще седнете на по чаша кафе и ще ме съживяте с всичките тия истории. и само хубавото ще се казва. защото след толкова години, изпълнени с интриги, говорене зад гърба, целене на слаби места ... идва един момент, в който хората започват да казват само хубавото за теб. и само се чудя - защо този момент винаги трябва да е толкова късно ?
може би да порастнеш означава да знаеш какво се прави когато някой почине. на кого се обаждаш да вземат тялото ? как си избираш погребална агенция, в смисъл, надали си имаш точно определена на speed dial ? и как казваш на хората ? как побираш любовта си към даден човек в едно стихче, което обикновено е съставено по точно определена схема, което да бъде сложено под черно - бяла снимка и да бъдe разлепено по дървета и стълбове ? защото на хората и за това им плащат. като изгубиш някого и се чувстваш възможно най - празен, там са онези хора, които копаят мястото, където ще изгние, за пари. ония хора, които хвърлят ези - тура какво да пише на точно тоя некролог. и какво като съвпада с още дузина други. то, любовта, е една и съща при всички. да, любовта в сърцевината си, в дълбините си, е една и съща. но всеки има по едно свое различно нейно копие. и не можеш да дублираш. не искам, не искам на некролога ми да звучат нечий чужди мисли от разни хора, които дори не са ми чували смеха. нека завърша с цитат от мечо пух, например. за това как понякога най - малките неща заемат най - голяма част в сърцата ни. като следобедите в люлин с теб, бабо.
как се отива на погребение ? имам толкова много цветни дрехи. толкова много. и тази сутрин прерових целия си гардероб, извадих сигурно единствените чисто черни, разпрострях ги върху леглото и легнах върху тях. защо трябва да е черно ? искам да изпращаме с хубаво. искам да изпращаме с лилаво и зелено. искам на сбогуване да съм си себе си. аз не нося черно.
как избираш между ковчега и урната ? аз смятам да подпиша, че искам да раздадат органите след смъртта ми, тъй че предполагам, че урната би ми отивала повече. и пише ли нещо там, на гроба ? дали хората ще минат покрай него и незнайно защо името ще им направи впечатление и те ще се заемат да пресмятат колко време съм живяла ? кой месец е хубав, за да си отидеш ?
и в крайна сметка ... как се продължава, хм ?
как се продължава, когато хората започнат така да си отиват ?

shoot the moon.

2010-12-30T23:28:00.000-08:00

никой не ме предупреди колко по - хубаво ще стане всичко, когато те намеря.

all i want for christmas is us.

2010-12-23T11:24:00.001-08:00

след прекрасния коледен списък на SaTaSi, който можете да намерите тук, реших да поема щафетата и да ви кажа какво аз искам за тази коледа.

***

скъпи дядо коледа,
тази година не бях изключително добро дете, защото обстоятелствата го изискваха.
не, не бях лошо. минах фазата "дете" просто.

моето желание е непостижимо, тъй като съм убедена, че дори ти имаш определен бюджет, в който трябва да свреш детските мечти. дали като получаваш писмата не им слагаш отдолу едни етикетчета ? "три долара", "пет евро", "принципно 100 000 лева, но ако го вземем от илиянци, ще минем и с 40" ? том иска истинско кученце, обаче техните смятат това за ненужен разход. тъй че нека донесем на том плюшено такова, пък дано му затвори устата до следващата година. а когато том порасне и синът му поиска лабрадорче, той ще му купи плюшено хъски. плюшения лабрадор е струвал 3 цента повече.

аз пък искам ново сърце. може да го откраднеш от някой камион, който разнася откраднати органи из мексико. нищо, че ще е малко потънало в прах ... нека, о, нека бъде цяло. нека никой никога не го е изоставял. нека никой никога не го е моделирал нехайно. нека никога никой не го е изпразвал от смисъл. нека никой никога не го е разграбвал безхаберно.
искам моето ново сърчице да не познава смъртта, разводите, скандалите, думичката "сбогом", разочарованията от най - милото и близкото, липсата.
нека моето ново сърчице не се страхува да вярва, тъй като най - накрая би излязло глупаво. нека не се страхува от прекалената привързаност и изказването й, тъй като в този странен, странен свят колкото по - малко изглежда, че ти пука, толкова повече се изкачваш в социалната йерархия.
нека новото ми сърчице е избрало печелившата страна в любовта. и, моля те, нека няма никакъв цинизъм у него. и нека познава какво е доброта.

панделката може и да е цикламена и изобщо да не му отива.
ще се справя и без упътване, аз съм упорито теле и обичам да достигам до крайни резултати, най - често без чужда помощ.

моля те, скъпи дядо коледа,
този път обещавам да го пазя.

с обич, мимс.

***

а сега предизвиквам ...

любовта на живота ми.
"не бъдете сами"

и всеки друг, който въпреки всичко продължава да таи някакви желания.

споделена самотност.

2010-12-19T15:40:00.000-08:00

всичко започна с целувка - една от моите припряни, избързващи, необмислени постъпки.

некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.

но е късно.

дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.

докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.

отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...

отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.

леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.

когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.

и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.

високосна година - вечният танц между слънцето и луната

2010-12-06T13:57:00.000-08:00

Сиел е малко градче, потънало в спокоен сън насред една безкрайна долина.
едно от онези места, където времето сякаш е спряло и всеки път, когато ти се случи да попаднеш в него, те обзема за момент онова така преходно чувство, че всичко е наред. единственото събитие, което го разтърсва из основи, е един панаир, който се организира единствено на високосни години. тогава Сиел не прилича на себе си, обкичен с всички онези цветове, които продавачите и циркът донасят от места, които жителите на градчето надали някога ще посетят. омагьосваща е и панаирната глъчка до късно вечерта и този смях, който се свира в ъгълчетата на всяка, отрупана с павета, уличка.
Селена се събуди много рано сутринта. всеки атом от тялото й трептеше развълнувано, пробуден от онова прекрасно очакване да се случи нещо хубаво. но за разлика от повечето такива копнежи, които така и не се докосват до това, което желаят, мечтата на момичето щеше да бъде сбъдната едва след няколко часа. както ставаше на всяка високосна година.
ако помолите някой човек да опише Селена, независимо колко близък й е той, независимо от факта, че тя наистина беше от най – красивите момичета в града, първото, а понякога и последно нещо, което те биха ви обрисували са очите й – синьо, в което можеш да се удавиш, в което можеш да полетиш и в което можеш да видиш отражението на един по – различен, пречупен през зениците й, свят. съответно бихме могли да стигнем до заключението, че тя цялата беше очи. затова и родителите й й бяха дали името на гръцката богиня на луната. очите й бяха две изящни лунички, оцветени в синьо с водните боички на някое дете – мечтател.
няма нищо по – натрапчивото от часовете, предхождащи големи събития. сякаш всяка тяхна стотна се търкулва болезнено по цялото ви тяло и нарочно ви влиза под кожата, за да стигнете до точката на побъркване. но в крайна сметка така се случва, че винаги си заслужава мъченията. наградата на Селена е нейната любов, нейното персонално слънце, както тя го нарича. живели ли сте като в приказка за един – единствен ден ? един ден, който по някакъв странен начин е успял да побере в себе си всичко, което в този момент ви е било достатъчно, да ви постави в центъра на вихъра му, а вие да подгоните ветровете и после напълно да им се отдадете. защото Селена имаше два такива дни.
първият път, когато го срещна, бе едва на 13. първият път, когато я заведоха на цирк. там имаше едно момче, което поглъщаше огнени прътове и тя го посочи с пръст и извика “момчето – слънце !”.

- от коя планета си ? защото не може да си от тук. – я беше изненадал малко по – късно той, докато тя чакаше на опашката за захарен памук.
- името ми е селена. – гласът й смутено трепна.
той повтори посочването й с пръст от по – рано и закачливо извика:
- момичето – луна.

не мисля, че някой някога би могъл да даде обяснение на това явление – сърце в
замяна на една такава усмивка, която разцъфна на устните и на двамата. и така се роди една детска любов, една узряваща любов, една любов, държаща се в продължение на 3 години и 365 дни единствено на писма и картички и живееше в приказка, а на 366 – ия й се случваше чудо. той пътуваше с цирка из целия свят, помагаше на семейството си и й описваше невероятните си приключения. а тя гравираше всички дървета в градчето си с името му и си съчиняваше една паралелна вселена, в която той ежедневно да е до нея.
и ето го пак. панаирът. с палатките, които носят шарките на големи захарни близалки, с многото сергии, по които можеш да откриеш главно непотребни, но за сметка на това, заредени с голям емоционален заряд, предмети, с цялата палитра от хора и приятния им глъч.
някой хвана Селена за ръка и постави нещо на пръста й. пръстен на настроенията, така ги наричаха. сменящ цвета си според температурата на тялото на притежателя си.

- замини с мен. – каза слънчевото момче. и най – сетне прекъсна вечната
си гоненица с лунното момиче, за да не бъдат те никога повече самотни.

every me and every u.

2010-12-01T10:53:00.000-08:00

ти.

ти си "вкъщи",
в събота следобед
или пък петък вечер,
когато слънцето се усмихва в прозорците
или аз спя.
в порой.
ти си малкото коте
с бебешките стъпки,
борещо стълбите.
"о, нека го вземем.",
мрънкам като малко момиченце.
ти си новата ми кислородна маска,
спаси ме от удавяне,
от горящата кула от карти,
в която се бях обесила,
предварително задушена от възглавницата.
ти си непредумишлено самоубийство
с внезапната си непланирана поява
и доживотни последици, които да влача
вместо окови за своя присъда.
като че са ме наказали митичните богове.
ти си бягство от "утре", от "вчера", от "някога",
защото е "сега" и аз съм до край будна
за думи, музика, чувства
и страхът, който тропа
на вратата на лявата ми сърдечна камера.
ти си мастилено сърце,
надраскано набързо на гърба
на тетрадката ми по физика,
пълна с всички закони за чужди привличания
и моето към теб, редом до тях.

аз.
аз съм чаша чай,
забравена на верандата
в студена английска сутрин,
някъде между четири и шест часа
от блуждаещата душа на някоя инсомния.
аз съм петстрофие без ритъм,
с много червено - кръвта на писателя,
потекла под жестоките драсканици
на своя безжалостен редактор,
който забрави да чувства още през лято 2009.
аз съм липсваща приказност,
пластмасови рицари по етажерките,
роклята ми за бала е къса,
много по - къса от нормите
и ще омагьоса всичките предразсъдъци.
аз съм бурен нелеп смях,
когато нишките на въздуха
са опънати от напрегнатост.
и плач, плач, плач,
когато ми е мило, безсилно или преходно.

ние.
ние сме всяко малко нещо в моя ден,
което просто трябва да узнаеш,
за да не съм единствената,
наслаждаваща се на красотата му,
защото просто вярвам, че ще разбереш.
ние сме страхотната нова песен,
която намерих толкова случайно
и трябва, трябва да чуеш.
цялата е текст,
а още повече - мелодия.
ние сме изгрев на нещо голямо,
много по - голямо от слънцето,
много по - сгряващо от инфрачервените му лъчи,
много по - красиво от палитрата му топли цветове,
случващо се веднъж на 99 години.
ние сме пеперудите в корема ми, които галя с ръка преди да заспя.
а после пак те има, в тъмното,
китките ти ухаят на любов,
а пръстите ти са магнити за душевните ми струни.
вечност сме.

***

само където ние реално не съществуваме.
и има само много ти, ти, ти.
и все така недостатъчното аз.

мазохизъм

2010-11-15T11:34:00.000-08:00

не е честно просто да тъжа толкова много за неща, които никак не ми се отплащат със същото.
смятам, че точно това стои зад думите "емоционално нестабилна", които оглавяват картона ми.

хората забравят, така сме устроени.

i want to love u but i don’t know if i can.

2010-10-20T07:31:00.001-07:00

чувствата са демони,
предрешени като сламки,
за които да се хванеш
на падане от кулата,
наречена "реалност".

чувствата са омразата,
която се събира на топка в корема ти
и те кара саркастично да отблъскваш
милите мъже на бара, готови да те черпят
бутилка "страст".

чувствата са страхът
да си роб на нещо,
което от неспособност да контролираш,
унищожаваш до последния атом,
а след това прекарваш през гръкляна си
острието на "безсмислието".

чувствата са краят
на всеки, изпитал ги,
защото те поемат в прегръдките си
без да те предупредят,
че единият никога не иска другия достатъчно,
че да му подари своето "завинаги".

живеем само когато чувствата се проявят
в точния момент,
на точното място
и преплетат змийските си езици с нечии други,
дошли навреме
и нацелили местоположението
на купона под надслов "влюбване".

чувствата ми са точно толкова грозни,
откакто ги изрисува с пастелите си,
сякаш са илюстрации в сатиричен вестник
и се нуждаят от мустаци и грим,
а ти ги преправяш,
смееш им се,
смачкваш на безформена топка
и накрая ...
... изхвърляш в боклука.

клошари, ваша съм.
но нещо все ме кара да си мисля,
че и вие не бихте
ме искали.

nobody breaks my heart.

2010-09-05T00:00:00.000-07:00

има едни пръстени, наричат ги "на настроенията", които изменят цвета си според температурата на ръцете ти. която пък би трябвало коварно да издава чувствата на човека, който си го е сложил.
и сега стоя пред бялото поле и пред клавиатурата и ситните й бели буквички, а в главата ми гъмжи от думи. и той се оцветява в ярко лилав влюбен цвят.

сигурно е адски странно, но обожавам кецовете ми да са пълни с пясък.
банският ми виси, окачен на простора. и не, че отдавна не му е времето отново да го прибера в гардероба и чак след година със страх да пробвам дали все пак ми седи добре. но просто не съм готова да се сбогувам с теб, лято. мое шеметно лято.

през това лято имах метеоритни дъждове. първите ми. водех борба със стадо комари в едно поле, но това не беше от значение. стигаха ми одеалото, откраднатото кенче бира и едно от най - любимите ми същества. а над нас бяха изрисувани всички съзведия, макар че не познавам може би нито едно, беше разлян млечния път и няма такава моментна еуфория.
или пък един панчаревски двор, три леко неудобни пластмасови стола и три момичета под небосвода, който е точно "blink and u miss it."
това лято не пътувах особено, но отидох до две места, пълни с любими същества.
и, да, ние сме от хората, които играят на "филми" във влакове и в пъбове.
а после уличните котки сами ги намират.
накрая ще ви завлекат в някоя книжарница и то не в кой да е сектор, а именно онзи за детски книжки и ще крещят "това не ти ли звучи като заглавие на порно - "любознателната сърничка" ?" и ще избухват в несдържан смях. а накрая учтиво и индиректно ще бъдат изпъдени.
15 - ти август беше любов. от л, през м, до я. от потничета до обици. и от бири до късане на гривни.
а след това един слънчоглед израстна право през асфалта на сивата гара. и цяла нощ не се спа. защото нямаше време за спане, когато искаш да кажеш на някого толкова много и чак сега забелязваш, че си върти косата на пръста.
здравей, варна. здравей, море. здравей, лудост. нека хващаме автобуси в грешните посоки и нека си говорим с неуспели режисьори ! не, господине, моята зодия не е рак, а телец, благодаря за вниманието. и хубаво е да ти се случи нещо Голямо, след което не трябва да въртиш телефони, а просто да отидеш на синия пазар и да бъдеш прегърнат. напомнете ми да не се хващам на басове, относно места, които не познавам.
пътувах девет часа и половина с влак. и пътувах с всякакви хора. и нищо, че онази баба изглеждаше толкова съмнително, докато четеше статия със заглавие "някакъв пич е женен за някаква мацка и изнасилва щерка й !", когато влакът започна да забавя, тя ме успокои, че не е нужно 50 пъти да се оглеждам в огледалото, била съм хубава. и това ме успокои. защото имаше кой да ме чака.
и нищо, че мъжките ризи ми стоят като нощници. банани с пижами ftw.
и много ме извинявайте, обаче повече няма да пия уиски. аз съм момичето с текилите.

а пясъкът ? нека стои още в кецовете ми. не искам да го изтръсквам.
не и докато не дойдеш тук.

обичам.

нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд.

2010-07-22T04:58:00.000-07:00

и имаме свободата да излезем и да се изкъпем с дрехите в летните порои,
а след това да намерим уюта на една топла избеляла хипарска риза.

... and in the middle u see the blue center light pop and everybody goes "awww".

2010-07-08T00:00:00.000-07:00

направи от неизползваемото ми сърце летен увеселителен парк.
емоциите ми се въртят със скоростта на излязла от контрол въртележка,
а ти си се наместил в онова мое състояние на духа,
което най - много харесваш,
и огласяваш атракционите ми със смеха си.

~~~

винаги съм вярвала, че човек може да се удави в юли.
той зашеметява с промени,
плаши с необятност
и ти предоставя твърде много време -
да мислиш и да умираш.

най - лесно е човек да се изгуби в лабиринта на лятото.
казваш си, че всичко е на шега. или пък, че всичко е за малко.
усещаш шепите си пълни с пясък. нищо, че той ти се изплъзва.
и сякаш си господар. на времето.
нека всичко лошо оставим за "после".

и "после" винаги идва. и даже е малко засегнато.
от факта, че си го отложил, че си го оставил в онова тъй далечно бъдеще.
което все те изненадва. зад ъгъла.
и те спъва с искреността си,
когато заявява, че всичко е преходно.

всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен нищо не се случва
и сякаш е пресъхнало от незадоволена жажда за приключения
или пък просто се е отказало на деветото стъпало,
защото пъдят надолу винаги изглежда по - лесен.

всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен всичко гори. като фойерверк следвам пътя си,
право нагоре. и изгорих всичко зад себе си.
а сега избухвам в любимите си цветове
от щастие.

~~~

всъщност, нямах нищо за казване.
и просто ви се усмихвам.

and i'm running to him ... that's where i belong.

2010-06-21T09:50:00.000-07:00

напоследък забравям да си те спомня.

лежа на поляната и гледам светулките. искам да си хвана в някой буркан, но не искам да умират. ще ми се да са персоналните ми звезди, когато егоистичните летни бури с облаците си са оковали онези, истинските, само за себе си. тревата е дъждовна и мирише на безгрижие. листата на дърветата потрепват в такт с музиката и на по - тъжните песни сякаш проронват по някоя сълза. остатъци дъжд, ще ми се изсмееш. но аз ги виждам сякаш извират от кората, от корените, от жилките.
леко се въртя. мислите ми са много разпиляни, а устните ми непрестанно бъркат текстовете, които разни знайни и незнайни хора крещят от колоните. какво значение има ? тук никой не ме чува. на никого не му пука. важното е, че мога всеки момент да стана и да подскачам в ритъм, да избухна като нова и да ги заслепя с непринуденост.
чашата ми пада и се разлива. някой я вдига и ме пита за какво си мисля. "не мисля.", засмивам се. а той си няма на представа колко е хубаво. и как кошмарите намаляват. и как мога да дишам с пълни бели дробове без пронизващата болка, просто защото.
лежа в прегръдките на зеленото. съчетавам го с потника си, а за контраст разпервам ръцете с цветните ми гривни. заиграва се с тях, иска да му подаря някоя, но те всичките са спомени. пиянската, на приятелството, половинката, турската и онова шареното, когато слънчицето ми беше в софия. даже гривните ми си имат истории. сякаш ако не вложа във всяко нещо живот, не мога да го притежавам.
по - късно се усмихвам в тъмното. на пердетата, на изгрева, на свободата, на старите детски от онова време, когато знаех всички отговори. тъжно е, че след определена възраст не можеш да си обясниш целия свят с феи и чудовища. хората понякога казват, че децата гледат света през разни цветни очила. аз мисля, че го виждат черно - бял. такъв, какъвто е. простичък и изящен.
и после бум. и после сиво. и после черно. и после няма после.

ти си едно много тъжно момиче, защото непрестанно се опитваш да спасяваш.

и насред тишината като гръм ме прониза името ти.
забравих.

... i dare u to move.

2010-06-17T06:39:00.000-07:00

когато любовта ти се превърне
в несъразмерно хартиено корабче,
плод на нервните ти ръце,
изпратено с последните ти сили,
побрало детинските ти надежди,
украсено с чувствените ти думи
и със сърцето ти за послепис ...

... ако го пуснеш по реката,
и не получиш отговор ...

... забрави.

"с тази разлика, че тук някой друг режисираше мен."

2010-06-02T11:47:00.000-07:00

никога не съм се оправяла добре с карти. интересът ми към тях винаги се е състоял единствено в това да открия къде съм аз самата и да чета имената на градовете, свързвайки ги с хора, филми или книги. не съм никак добре с посоките, а пък дезориентираността ми е пословична. губя се в мебелни магизини и съм твърде вглъбена в минувачите, за да запомням имена на улици.
затова пък днес, търсейки къде съм оставила книгата си, намерих една карта на София. за първи път впечатление ми направиха и други неща освен собствената ми улица. вгледах се в преплитащите се линии на старите ни хубави трамваи, които звучат като влакове. помня онзи път, когато едвам открих спирката на девятката, мисля. първата й спирка. нямах идея точно откъде идвам и просто се молех това чудо да стига до Попа или до Строителния. и докато с обикнавената тиха истерия за пореден път пътувах из места, които не познавам, и отивах натам, накъдето ме отвее вятърът, минахме през една горичка. спирка по средата на горичката. с една пейчица. и момче и момиче на пейката. тя му четеше на глас '18% сиво' и това беше моментът, в който реших да я взема. а самата тя направо ми влезе под кожата. мисълта ми се връща към картата и всички улици, които като реки се вливат и разливат по цялата й площ. толкова много имена. виждам хора, велики хора, хора, които са напривили нещо толкова важно, че останалите да споменават името им всеки ден, дори без да му отдават значение. и дори без да осъзнават, че целият този асфалт е кръстен на някого, защото е бил повече от просто човек. и нищо, че рядко осъзнаваме как всъщност Попа е Патриарх Евтимий. в един друг край на града видях улици с имена на цветя, на долини, на всякакъв вид растения. сетих се за онази история на Еви и улицата "Постоянство", мисля, че се казвала ? чието име веднага ме откара към романтичните дебри на ума ми, когато, всъщност, се оказало, че улицата се казвала така, защото постоянно имало проблеми с тръбите й и тя течала. бяха отбелязани училища, музеи, църкви, площади, стадиони ... всичко. всяка моя стъпка прозираше под цветовете й. места на срещи, места на раздели. места, където съм била щастлива и места, на които откровено съм мислела, че ще умра - било емоционално или физически. осъзнах, че ако се постарая, с една химикалка бих могла да изпиша цялата си биография върху тази карта с няколко кръгчета и стрелки и разни ключови думи като "дом". а това, което най - много ме порази в парчето хартия ... беше неизвестността. всичките скрити кътчета на моя град. за които не подозирах и нехаех. които бях изоставила. всички приключения, които ме дебнеха зад хваналите прах от липсата ми на присъствие там ъгли. колко много неща можех да открия. или да срещна ?
и тогава се замислих за една малка експедиция. да опозная града и да събера парченцата си, да прибавя нови или пък да се разпръсна цялата. и да остана завинаги в моя град.

остава ми само едно нещо, което да направя преди да приготвя раницата си за това мое малко приключение и да отпраша с карта в ръка, но без никаква определена посока.

нека те попитам ...
... ще дойдеш ли с мен ?

... от ветрове и облаци разкъсани, от гари, разписания и линии.

2010-05-31T02:51:00.000-07:00

ламинатът в стаята ми е лилав и студен. когато сложа онова мое толкова любимо карирано пухкаво одеало с огромна дупка, прогорена в долния му ляв край, температурата му става приятна. ненатрапчиво ти напомня за реалността със своя събуждащ повей хладнина, но пък удобството на миришещият на омекотител плат ти дава няколко секунди. да избягаш.
играя си на гоненица с времето. препускам през минутите и дните, запълвам всяка негова стотна с каквото мога и се моля, моля се да не ме настигне. имал ли си наскоро време да помислиш ? когато, например, лежиш на ръждивия под на някой забравен вагон и припяваш с радиото, а пък един самолет сякаш е кацнал върху жиците на влака. или пък докато гледаш дъжда, който измива любимия ти град, изпразва го от тълпите и те оставя напълно самотен там, където принципно изглежда невъзможно да останеш сам.
сядам на предната седалка на автобуса и чакам с нетърпение моментът, когато превозното средство завие към "оборище". такава носталгия ме е хванала към стария ни апартамент и към вратата, която се вижда през прозорчето на входната и която, всъщност вече не съществува. входът към детството ми сега е само една отблъскващо сива стена. надничам през витрината на магазина и разчертавам с ръце къде е била стаята на мен и сестра ми, къде спалнята на мама и тати и къде задния двор с цялото семейство котки. а улицата е все така зелена. с приведените от двете страни дървета, с малките си сладкарнички и с безистена, където прекарах последните дни от лято 2008. тогава тръпнех в очакване.
липсва ми неподправеното любопитство в очите ми. нищо, че няма по - освобождаващо чувство от това най - после, след толкова много време, да не чакаш никого. но някак ми липсва нежното опознаване, страстната ненаситност и трепетното очакване. да искаш още и още, да си жаден за разговорите, гладен за докосванията, а дневникът ти да е пълен с билети от концерти и влакове и писма.
а сега с разкривения си почерк изписвам многократно думата "липса".
и просто се чудя ...
... способна ли съм все още да омагьосвам живота ?

let's go get lost.

2010-05-29T10:31:00.000-07:00

денят ми започва с тихо вибриране някъде в долния край на леглото, което веднага ме усмихва с желанието на някого да говори с мен. и първата ми мисъл са череши и онази книга, която все не ме оставя да спя.
озовавам се на главната поляна в борисовата пред mellow music festival с крака върху Янич и глава в облаците. аз пея, че обичам реге и правя онова толкова типично смешно мое движение с ръце, а тя крещи "акцио бира !". пищя, защото имам гъдел, а някакви хора по пейките се обръщат и ни се смеят. защото се обичаме твърде шумно. бирата идва с Дидко и солидно типично закъснение и за наказание бива изкифлен, изнакукуриган и насниман. прибирам се с познати, защото София непрестанно те среща с кого ли не, стига да не си го пожелаеш. не работи по поръчки.
на следващия ден с Лили сме под навеса на главния вход на старото ми училище и гледаме дъжда, попил и по нас самите, заради лудата надпревара с облаците по алеите. правим планове за 19 - ти юни, за лятото, за баловете ни, за сто години напред. защото в тези моменти всичко изглежда възможно и вечно. особено красивите отношения между хората. знаем, че ще пътуваме и в четвъртък трябва да си извадим карти за жп намаление. и ше се снимаме по гарите на онези машини, тип Амели Пулен. а саундтрак ще ни бъдат чушките, sara tavares и amos lee. след това една машина чрез отпечатъците от ръцете ни разбира колко си допадаме и стига до заключението, че с нас никога не се знае какво може да се случи. като с пчелите в Мечо Пух.
а после се прибирам по пролетните улици и се усмихвам.
усмихвам се на бохемския си живот.

2010-05-26T10:42:00.001-07:00

i will speak no more of my feelings beneath.

i do not exist.

2010-05-26T10:15:00.000-07:00

не мога да отворя и една книга, между чиито корици да не се криеш.
душата ми е болна, от отсъствието ти. измисля си те всекидневно. грижливо те прибира в предметите ми. подхвърля те из сцените, из нотите, из строфите, из мислите, из хората. спъвам се в парфюма ти, докато пресичам улицата и цял влак от безнадеждност ме пронизва право в гърдите.
душевно болна съм от завръщанията ти. счупих зъбите си в опити да прегриза оковите. счупих китките си, за се измъкна. счупих краката си от бягане. устата ми пресъхна от отричане. сърцето ми пресъхна от кървене. душата ми пресъхна от думи.
и няма 'той' и никога не е имало. защото съм твърде непостоянна, за да има той. защото съм твърде неподходяща за това. и ме кара да се чувствам ограничена и непрестанно грешаща. и не достатъчно добра. защото хора си имат функции. и моята е да бъда предястие. а след това следва нещо толкова хубаво, нещо толкова по - хубаво.

имам желание да изчезна. аз съм хаос.
краката ми треперят от решителност. да изтрия това място. да изгоря дневниците. да се скрия от хората. да си нямам нито телефон, нито банално име, нито постоянен адрес. да се мотая по гарите и да пиша за неща, които никога не съм изпитвала. да сънувам събития от минали животи. да не виждам познати лица и да не правя и от тях хаос.
и може би кошмарите не грешат. може би наистина всичко би било наред така.

аз съм призрак.

love is a temporary madness.

2010-05-22T08:51:00.000-07:00

* LOVE IS NOT LIVING IN THE PAST.

* love is always looking on the bright side of life.
* love is making sure u know where the kids are all the time.
* love is hoping the good times are just around the corner.
* love is knowing when he needs a little space.
* love is a song in ur heart.
* love is cooking the paste while he makes the sauce.
* love is when he only wants to dance with u.
* love is knowing that u're the most beautiful girl in the world, to him.
* love is when there's no place like home.
* love is living in hope.
* love is phoning when u're running late.
* love is sharing cool treats with warm hearts.
* love is driving with the top on to save her hairstyle.
* love is playing the game, when u already know the score.
* love is someone to carry ur skis.
* love is never having to worry about facing a new day alone.
* love is watching ur language in front of the children.
* love is pulling together when things get rough.
* love is feeling like kids, again.
* love is when he likes being pinned down.
* love is giving him a few subtle hints.
* love is paying him a compliment each day.
* love is taking and interest in their efforts.
* love is not unloading ur problems late at night.
* love is being valentines for twenty - five years.
* love is a dream for the taking.
* love is finishing the laundry for her.
* love is helping to bring up baby.
* love is a shaky but determined step.
* love is making a bit.
* love is sharing the homework.
* love is home cooking.

* LOVE IS WORTH SAVING.

докато чистех стаята си попаднах на скромната си колекция от листчетата от онези дъвки 'love is ...', с които се скъсвах да правя балони като малка.
и реших да споделя усмивките.

changes.

2010-05-20T11:11:00.000-07:00

революция.

ще се изгоря на кладата на грешките си.
ще се обеся на веригите, с които възспирах поривите си.
ще се удавя в неказаното.
ще прережа вените си с остротата на последните погледи.
ще изпия всички хапчета горчилка от шкафчетата на душата си.
ще се погреба жива под безсилието и апатията си.
ще натисна спусъка на себе/тебеотрицанието.
ще се оттегля в кошмара си, че всичко е наред, стига да не обърквам сценариите.
ще се убия - ще забравя.

ще бъдеш най - дългото ми самоубийство.

защото отказвам повече да губя.
отдавна научих какво е липса.

девет.

2010-05-05T13:26:00.000-07:00

научила съм си думите. и граматиката. чета достатъчно. обогатявам се. и всичко в този ред на мисли.
но комуникацията ... ъх.
напоследък метафорите ми са в повече. и хаосът в словореда - също. и пиша на разни хора, и пиша за разни хора, и пиша заради разни хора ... а сякаш се опитвам така да кодирам нещата, че никой да не разбере.

затова този пост ще е простичък.

остават девет дни до моите 17. давам си ново начало. защото имаме нужда от повечко вятър.
на 17 аз ще мога да свиря на китара, да правя палачинки, да мога да казвам "не" и да не приемам нищо за даденост.
на 17 аз ще нося най - накрая Роклята, ще отида на джулай, ще се науча да правя коремни преси и ще си събера пари за заместител на сънчо.
на 17 аз ще спра да се страхувам да се привържа дори към новото ми коте, ще пиша повече писма, ще изпращам тези повече писма и ще си улавям миговете.
на 17 аз ще съм по - здравословна, отколкото вредна, ще заместя гневните изблици с лунички, нищо, че не ми отиват, ще нося една идея повече на алкохол и ще помня повече от синята рибка дори.
на 17 аз ще бъда. ще обичам. ще имам. ще давам. ще се боря. ще летя.

пък и шекспир влюби и уби ромео и жулиета за девет сонетни дни.
аз пък имам 24 - часови.

и май беше прав за времето.
отне му девет месеца, за да те открадне от мен.
за миг.

this is the thing.

2010-05-03T07:44:00.000-07:00

опознавам града през очите ти.
учиш ме да виждам отражението на луната по стъклата на прозорците и да откривам таралежи под мостовете. преоткриваш ми един нов свят на скрити сред сивото лилави камъчета и безкрайни влакови линии.

опознавам града през ушите ти.
учиш ме да пея с радиото в автобуса и да имитирам смеха ти, след което да го слея с моя. преоткриваш ми един нов свят на авторски песни, когато потропваш нервно по гишето, а продавачката подпечатва билетите без фиксирана дата за връщане.

опознавам града през стъпките ти.
учиш ме да престъпвам линиите на плочките и да бягам към местата на срещите ни. преоткриваш ми един нов свят на скривалища - от тълпите, от рекламните брошури, от резките спирачки и внезапните дупки. и там, под един остър камък сме изкопали място за страховете си, а предразсъдъците закачихме на клона до мартеничката с делфинче.

опознавам града през чувствата ти.
учиш ме да поздравявам непознатия накуцващ дядо, който е някак в такт с неразделния си спътник - едно осакатено куче. и понякога, ако си в настроение, отново ми разказваш историята им. преоткриваш ми един нов свят на преплетени човешки съдби и ме учудваш с готовността си да дадеш на всеки непознат по нещичко от себе си. а вечер, преди да заспим, до късно дращиш в тефтера си всички техни разкази ... че някога и те са имали града в ръцете си.

опознавам града през любовта ти.
учиш ме да идвам навреме и да се оглеждам нервно във витрините. преоткриваш ми един нов свят на поляни с глухарчета, на които си пожелаваш да сме тук и сега и на стълби, които спъват танците ни и издигат целувките.

опознавам света през съществуването ти.
учиш ме да вярвам и да чувствам.
преоткриваш ми един нов свят ... в период.

yes girl.

2010-04-25T08:23:00.000-07:00

имам си един цял скрин, пълен догоре с играчки. държа го в онази половина на мозъка, която хората казват, че е посветена на чувствата ни. ще ми се да кажа, че съм ги подредила грижовно, в хронологичен ред, че от страх да не ги разваля по някакъв начин, съм ги прибрала в цветни пликчета, всеки надписан четливо, но както във всяка част от мислите, душата и живота ми – там цари пълен хаос. опасен е този мой стар красиво гравиран с инициалите ми скрин. от време на време сам отваря тежкия си капак, под влияние на разбудени духове или просто, за да не ми даде да забравя съществуването им. оттам започват да се сипят хилядите ми съкровища – спомени, песни, картини, истории, хора, дни, аромати. всяко нещо запечатано по своему, което е било толкова важно за мен, че съм се опитала да го забутам някъде, откъдето не може да избяга.
капсулирала съм всеки един човек, настанявал се в живота ми, така, както винаги бих желала да го виждам - някои преобръщат палачинки по средата на разхвърляна кухня, а други се завръщат на някоя гара.
в този мой скрин всяко нещо е вечност, траеща един кратък миг. играчките ми тънат в безвремие и безпосочност.
понякога ... понякога затварям скрина, заключвам го, залоствам го, премествам го някъде по - надалеч, изгубвам го, забравям къде съм го оставила, забравям, че изобщо го има. понякога ... понякога крещя на скрина, наричам го как ли не и го проклинам. понякога ... понякога мразя скрина и го удрям, и го ритам, и хапя. понякога ... понякога оплаквам скрина и падам на колене, и съм безпомощна, и също така безсмислена. понякога ... понякога не знам какво да го правя и защо изобщо го държа при себе си.
след това бавно се помиряваме. оставям го на лъчите и на ветровете си. отварям го със сърцето си, със заклинанията си. защото той е най - личното ми. защото единственото, което всяко събитие и всеки човек ми оставят накрая ... е той.
много хора са приближавали скрина, оглеждали са го критично, подритвали са го с надежда да познаят по звуците какви ли тайни крие той. пробвали са нежно с ръце да отворят капака му, после са ми се ядосвали и са ме карали насила да го отварям, а накрая, разочаровани от отговора ми, са си тръгвали.

но днес съм готова да кажа да.

train spotting.

2010-04-23T00:00:00.000-07:00

moi: нямаш ли чувството, че светът е наш ?

янч: да, точно.

moi: все едно владеем всички тези пътища.

безумие

2010-04-21T10:28:00.000-07:00

безумие

безумно е. все още те намирам.
сред книгите и сред тетрадките ми.
под летните ми рокли и във снимките.
и вечер във звездите над таваните.
безумие са тайните ми планове
и вярата, че мога да те сбъдна.
пак боря се със огнените змейове,
изгарях. над милиарди пъти.
безумни са, безумни часовете,
в които спирам, да се преобърна.
и пак съм вятър. тичам по баирите.
избягвам клетките на силната привързаност.
безумна съм. когато те забравя.
изгубвам сили да преборя времето.
дъхът ми се накъсва в многоточия.
сърцето ми е тътена на влакове.
безумен си. усмихваш ми се в тъмното.
побираш ме във джоба на палтото си.
рисуваш мъничка усмивка в локвите –
картографираш пътя ми за връщане.

безумни сме. безумни сме и двамата.

да, да, да, ДА.

2010-04-20T10:26:00.001-07:00

изведнъж ми стана безразлично, че не маструбирам.
изведнъж ми стана безразлично, че не се друсам.
изведнъж ми стана безразлично, че не съм Мик Джагър.
изведнъж ми стана безразлично, че не знам наизуст либретото на Бохеми.
изведнъж ми стана безразлично, че не си гриза ноктите.
изведнъж ми стана безразлично, че не съм спал с Ролан Барт.
изведнъж ми стана безразлично, че не свалям.
изведнъж ми стана безразлично, че вестниците не публикуват снимката ми.
изведнъж ми стана безразлично, че не ходя да се подстригвам.
изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.
изведнъж Ан.

~ бегбеде

***

изведнъж ти.

недей да търсиш вече моите кафеви очи.

2010-04-15T09:20:00.000-07:00

отраснах с идеал.
беше някъде между небрежните целувки на мама и тати и сцената с Бен Афлек и Лив Тейлър от "Армагедон", когато той пропътува тялото й.

отраснах с идеал за сродните души.
за пингвините, които отказват да живеят, когато половинката им загине.
за раците, които си се хващат за щипките. и за Рос, който е ракът на Рейчъл.
за Тя и Той.
за Ние.
за вечната надежда, че тя, любовТА, е ей там, зад ъгъла.
за шунката и омлета.

но всъщност може би нещата изобщо не стоят така.
всъщност всеки един от тези идеали може да е напълно истински, но с една малка разлика в сценария.

може Тя да избере Той. а Той да избере Нея.
кой е казал, че идеалите винаги водят до щастлив край ?

carpe diem.

2010-04-14T11:31:00.000-07:00

щом ти се пише, грабни лист и химикалка. майната й на клавиатурата, този страстоубиец.
щом ти се говори с някого, обади му се. изведи го. говори му с очи, с ръце, със сърце.
щом ти се пие, вдигай тостове. за хората, които обичаш и те обичат. за момчетата. за карлсон, който живее на покрива.
щом ти се ядат палачинки, сложи тигана на котлона. експериментирай. дели. пръскай със сметана нечий нос.
щом ти се прегръща, обвий ръцете си около някого. покажи на шейла, плюшеното мече, което ти купиха, когато беше на шест, че можеш да си позволиш една вечер от "живота ти на голям" и да го посветиш на него. посвети останалите на някого.
щом ти се пее, пей. крещи. танцувай. по средата на улицата, по средата на разговора, по средата на животът ти, който сякаш е излязъл от контрол.
щом ти се пътува, хвани следващия влак. остави се на съдбата. наблюдавай капките дъжд - вали само отляво. позволи на някой странник да ти разкаже историята си.
щом ти се мълчи, слушай. не е нужно да споделяш с някого, за да му позволиш със съществуването си да огласи мълчанието, което се е загнездило в гърдите ти.
щом ти се тича, избягай. движи се до изнемога, до спазми на краката, до без дъх. а после позволи на някой да те прибере обратно.
щом ти се целува, действай. опознавай устни, извивки и вкусове. целувай с душата си. целувай мигли в мигли и носле в носле.
щом ти се смее, позволи си го. в неподходящ момент и на неподходящо място. шумно, звънко, скандално. ще удължи живота ти. а смехът е заразен.
щом ти се обича, обичай. подарявай се. раздавай. изтръпвай. като в книгите, песните и филмите. както само ти си можеш. истински, лудо, дълбоко.
щом ти се живее, живей. сега. утре. вдругиден. без планове, с грешки, с падения и летежи, с хора и с пухкави топчици. научих, че Поривите правят от съществуването смисъл. слушай сърцето си. следвай сърцето си. не забравяй сърцето си.

~~~

щом искаш да бъдеш с мен, бъди.
oh, scratch that.

pain in the ass.

2010-04-11T10:33:00.000-07:00

Яна каза "i dare u" и аз се отзовах. както винаги.

причините да си нямам приятел [ ;d ] :
1. поправям хората относно граматическите правила, лексикалните, пунктуационните ... и начина, по който изговарят думите.
2. в свободното си време убивам моменти. най - вече романтични.
3. обичам да дразня, за спорта.
4. косата ми е лилава. никой ли не ви е споменавал, че не трябва да се доверявате на момиче с лилава коса ?
5. имам си тайна колекция от всички възможни страхове във всички възможни разновидности ...
6. ... преувеличавам.
7. драматизирам.
8. изкарвам извън нерви.
9. повтарям разни думи и изрази, защото съм решила, че ме радват.
10. random думата ми е "текила".
11. пея. много. твърде много. много много. [а не мога.]
12. обичам нещата да стават така, както ги искам.
13. когато нещата не стават така, както искам, се цупя.
14. когато цупенето не помага, манипулирам.
15. манипулирам много добре.
16. винаги съм права.
17. косата ми никога не стои като хората.
18. имам гневни изблици.
19. Мимс не дели храна. и обич.
20. да. аз съм момичето, което пресича неправилно. което яде постоянно, особено сладки работи. което говори твърде бързо и не винаги осъзнавате какво се опитва да ви каже. което ще ви забърка в поне една каша и ще ви накара да повярвате в съдбата. което плаче от щастие и от вятър. което е глуповато и ви усмихва, докато все още сте му бесни.
21. i'm pain in the ass.

p.s.
22. противно на всякакъв вид логика ... съм луничава.

hundred minus one day.

2010-04-04T12:36:00.000-07:00

не е достатъчно да си с някого, за да спреш да се чувстваш самотен.
смисълът е другаде.

смисълът е в това, че сладоледът е два пъти по - вкусен, когато има кой да ти се засмее на петънцето на върха на носа ти.
смисълът е в това, че шоколадът е два пъти повече, когато изчезва едва за секунди, начупен на парченца от два чифта ръце.
смисълът е в това, че падащите звезди са два пъти по - красиви, когато има на кого да посветиш своето желание.
смисълът е в това, че книгите са два пъти по - интригуващи, когато има при кого да изтичаш и да прочетеш на глас любимите си цитати.
смисълът е в това, че филмите са два пъти по - омагьосващи, когато има кого да стреснеш с избухващото вълнение "о, това е един от любимите ми моменти !".
смисълът е в това, че музиката е два пъти по - докосваща, когато още някой крещи с теб текстовете на песните. и кой понякога да ги бърка, за да му се усмихнеш по средата на припева.
смисълът е в това, че си два пъти по - смел, когато има кой да пъхне топка доверие в десния ти джоб.

смисълът е в това, че ... всичко е два пъти по - хубаво, когато е споделено.

пък аз все още търся.

i can't remember our last kiss.

2010-04-01T09:21:00.000-07:00

dr. Meredith Grey: i can't, i can't remember our last kiss. all i could think about was, "i'm going to die today and i can't remember our last kiss," which is pathetic. but the last time we were together and happy, i ... want to be able remember that, and i can't, Derek. i can't remember.

dr. Derek Shepherd: i'm glad u didn't die today.

*starts to leave but stops*

dr. Derek Shepherd: it was a thursday morning, u were wearing that ratty little "dartmouth" t - shirt u look so good in, the one with the hole in the back of the neck. u'd just washed ur hair and u smelled like some kind of ... flower. i was running late for surgery. u said u were going to see me later, and u leaned to me, u put ur hand on my chest and u kissed me. soft. it was quick. kind of like a habit. u know, like we'd do it everyday for the rest of our lives. and u went back to reading the newspaper and i went to work. that was the last time we kissed.

*Derek starts to leave*

dr. Meredith Grey: lavender. my hair smelled like lavender ... from my conditioner.

dr. Derek Shepherd: lavender. huh.

*smiles then leaves*

***

i can't remember our last kiss.

безтебие

2010-03-16T12:30:00.000-07:00

[ и всичко в мене тъне във безтебие. ]

прокарах тънка линия през живота си
и кръстих двете половини -
смисъл именувах аз едната,
а другата - безтебие наричам.
и моливът ми честичко се чупеше,
следи остави лекото треперене.
и неведнъж, заобикайляйки забраните,
при теб се връщах. само до разсъмване.
очите си превързах с гордостта си,
слуха - с безумната самозаблуда,
изхвърлих водните боички с цветовете ти
и за поривите станах глуха.
животът ми живее от безсмислици,
от сънища, копнежи и диханието ти,
от самоубийствата, наричани завръщане
там, където нищо не оставихме.

the way that we feel might have to be sacrificed.

2010-03-07T09:56:00.000-08:00

затворих вратата, за да не чувам какво се случва в съседните стаи.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.

загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.

сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.

оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.

хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.

когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.

Replay

2010-03-03T11:50:00.001-08:00

нещо, написано от Биляна Тодорова [a.k.a. моята Блуп] и посветено на мен, което преобърна вътрешня ми свят и го разчувства до тайни усмивки.

…Всеки път, когато си отидеш.
Всеки път, когато спре света.
Всеки път, когато нямам сили.
Всеки път, когато продължа.
…Всеки път, когато оживея.
Всеки път, когато ме ранят.
Всеки път, когато в друг се влея.
Всеки път, когато пак горя.
…Всеки път, когато имам вяра.
Всеки път, когато ме е страх.
Всеки път, когато се предавам.
Всеки път, когато те предам.
…Всеки път – ти винаги се връщаш.
Всеки път. Ти винаги си там.
И всеки път след теб се преобръщам.
…И всеки път не мога да те спра.

nobody knows it but u've got a secret smile and u use it only for me.

2010-03-01T08:51:00.000-08:00

пролет е.
пролет е в тихите уютни светли сутрини.
пролет е в топлите ветрове и внезапните дъждове.
пролет е в skittles - ите, които ям, говорейки с Яна по телефона, редувайки ги с хлипане.
пролет е в омекотителя ни за пране, който като че ли най - вече през март, април, май и юни е толкова натрапчиво цветен.
пролет е в маркера, с който Марти пише "мече" върху дясната ми ръка.
пролет е в Блуп, която се смее слънчогледово в телефонната слушалка.
пролет е в песента, която ми докарва пеперудки в корема.
пролет е в специалните разноцветни мартенички, които всички окачиха на лявата ми ръка.
пролет е в червено - бяло - кестенявата плитка, която Лили ми направи.
пролет е в мен. и в дните ми. и в малкия ми хаотичен свят.

p.s. разглези ме с присъствието си.

от носталгия към забравеното.

2010-02-22T08:29:00.000-08:00

или иначе казано - из архивите.

***

понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.

***

препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.

***

думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.

***

харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.

всичко си имам

2010-02-18T05:32:00.000-08:00

лежеше на гърдите му и чуваше една прекрасна мелодия от ритъма на две сърца и тихите въздишки на две слели се дихания.
прашинките спокойно се носеха надолу. сякаш имаха цялото време на света. сякаш това падане са чакали цял живот и искат да му се насладят до последния момент. сякаш танцуваха една с друга. сякаш правеха някакъв свой си ритуал с надеждата да привлекат дъжд. сякаш не искаха да нарушават спокойствието им. сякаш, сякаш, сякаш ...
сякаш светът беше спрял. имаха си само едно легло, няколко лъча светлина, пробили си път през лилавите завеси, едната прашинка, кацнала на бузата й и другите две, наместили се в косите му. сякаш се имаха само един друг - имаха ръцете си, една в друга, брадичката му, зарината в косите й, бузата й, допряна до гърдите му. сякаш имаха само този момент и звънкото мълчание на устните й, приказният пламък в очите му.
сякаш за миг ...
си имаха всичко.

the most i can do for my friend is simply be his friend.

2010-02-09T12:13:00.000-08:00

днес ми се случи нещо вълшебно. както когато преди две седмици направих на моето най - близко същество книжка, посветена на причините, поради които я обичам ... днес получих моя собствена в отговор. и тъй като нали го водят месец на любовта ... и нищо, че не вярвам във февруари. и нищо, че за мен 14 - ти е просто рожденият ден на котарака ми ... ще ви подаря късче любов. пък нека ви усмихне. и поради липса на чернови ще ви прочета на глас [или поне би ми се искало] парченцето обич, посветено на мен.

"Обичам те, защото ...

* Винаги можеш да ме накараш да се усмихна.

* Ми говориш несвързани неща в час по френски, и дори да ти казвам да млъкнеш, се смея наум.

* Винаги ти се ходи с мен в Борисовата.

* Можем да сме заедно постоянно и темите ни за разговор няма да свършат.

* Знаеш повече реплики от филми, дори от самите актьори.

* Своге с лешници е нашият шоколад.

* Винаги пиеш Queen's с вишна, а аз със зелена ябълка и си четем капачките на глас и се смееш. [както винаги]

* ВИНАГИ ме подкрепяш.

* С теб прекарах едно незабравимо лято.

* Си сладка и мъничка.

* Натали Портмън само може да ти завижда на големите кафяви очи.

* Винаги казваш каквото мислиш.

* Си единственият човек, чието есе Къцева е чела на глас без ирония.

* Си Мими.

* Само с едно споглеждане се разбираме. ;d

* Ме накара да вървя от Плиска до Орлов и ни заваля на половината път и щях да те убия, все пак ми остана страхотен спомен.

* Зеленото е твоят цвят.

* Излизаше на студа в голямото с мен, само за да видя Някого.

* Си прекрасна когато си усмихната.

* Пишеш страхотно и един ден ще ни даваш ВИП билети за постановките ти.

* На теб мога да кажа всичко и знам, че ще ме разбереш и подкрепиш.

Защото ти си най - яката най - добра приятелка и искам всеки път като си тъжна да препрочиташ какво съм ти написала и да знаеш, че ще съм до теб каквото и да стане.

ОБИЧАМ ТЕ!"

и в разгара на всичките тези цветя и сърчица се замислих колко рядко хората изброяват най - простите причини да обичат някого. най - личните. най техни си.
i dare u to do the same.

а този пост - to be continued ...

and just for the record.

2010-02-07T11:35:00.000-08:00

искам си Миговете.

когато тя хареса моята Преходност и събуди наново страстта ми към писането.
когато тя ме накара да не отида на класното по литература и вместо това бяхме на ледената пързалка, за да снима хората.
когато тя каза, че съм като изкарана от някоя песен или филм и постоянно се чуди това прекрасно ли е или, всъщност, ужасно.
когато той ми каза, че полудявам, а аз отвърнах, че отдавна съм луда.
когато освен всичко останало, имаше и Мечо Пух.
когато той ме спаси, питайки ме от коя планета съм.
когато и той мен.
когато те ми се караха по телефона само защото не съм отишла с тях.
когато чудото ми не траеше само девет дни.
когато изчетох онзи блог, познавайки го.
когато тя ми писа цели шест sms - а пожелание за рождения ден и позна, че бях в автобуса.
когато гледахме изгрева над езерото и като че ли никой не искаше нищо да каже, за да не развали момента.
когато той слезе от влака, а аз се качих.
когато тя ми обясняваше за онази своя ужасна среща, но аз не можех да се нарадвам, че беше първият път, когато ме нарече своя най - добра приятелка.
когато за първи път след повече от половин година се разплаках на онази пейка, а тя знаеше
точно какво да ми каже.
когато ходехме пеша спирка след спирка и тя ме накара да осъзная колко много значат постовете ми за нея.
когато не исках да ме чуе да плача, но това сбогом звучеше твърде истинско.
когато той ми каза, че ме харесва в три сутринта.
когато той ми изчете онази приказка на глас.
когато той ми пя. само за мен.
когато мислех, че и то ще ме изостави и в този момент то ме погледна и въздъхна върху коремчето ми.
когато той ми обясняваше късно вечерта по телефона защо точно аз.
когато тя ме гушна пред изхода на метрото, остави ме да плача, а след това ми каза, че изглеждам ужасно.

макар повечето неща вече да не значат нищо или пък никога да не са значели ...
... искам си Миговете. да ги вкусвам, да ги вдишвам, да ги преживявам, да ги обичам, да ги помня, да ги чувствам.
да живея.

безпътни

2010-02-03T03:51:00.001-08:00

на Лили, защото се привързва както пингвините.

винаги ме е било страх
да се вглеждам в картите
и нейде сред магистралите,
тесните и широки граници,
сините и кафеви сълзи
да виждам прозиращите стъпки
на хиляди хора,
вървели дълго
или едва пристъпяли,
споделили пътя си
или построили го сами.
но няма нищо по - тъжно
от точката, спряла в центъра
на нищото, спряла във времето
и пространството, вкаменена
от безметежната бързина на чувствата.
и сякаш държа в ръцете си
рентгенова снимка на хора
с принадлежащи си души,
намиращи се на една километрична въздишка
разстояние.

je vis notre amour, en solitaire.

2010-01-27T11:48:00.000-08:00

на Блуп, защото е ангел и си имаме всичко.

дъх на лято, пренаситен
с череши. и също
ванилия. и също
кокос.

неспокойно момиче с плахи стъпки
обикаляше около една гара
и търсеше пътя си.
щеше да й отива ръчен часовник,
да го изважда от време на време
и да мери вечността.
най - интересното й качество
бе фактът, че може
бързо да обръща думи наобратно.
най - голямото й постижение
беше присъствието на тази гара
и простичкият факт, че е останала.
имаше цветна рокля,
разказваща историята
на две звездички и една луна
и може би как често се получава така,
че някак различното
е също и излишно.
момичето с очи рисуваше ...
син влак на релсите.
и момче на прозореца.
и как й се усмихваше
по онзи специален свой
"обичам те" начин.

тъжно момиче с тежки стъпки
обикаляше около една гара
и чакаше вярата й да свърши.

никога не съм аз.

2010-01-25T11:16:00.000-08:00

обичам да ми въздишаш на коремчето.
не спирай,
моля.

~~~

понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
понякога ми се иска да беше останала. ти също.
понякога си представям, че тази приказка е посветена на мен. че на гърба на корицата на онзи роман пише нещо, което само аз бих разбрала. че моите реплики в пиесата са най - важните. че се крия някъде между редовете.

понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
и някой да оставаше след края на серията.

уви.

we had made a wish that we would be missed if one or another just did not exist

2010-01-20T11:28:00.000-08:00

свивам се на топка,
притихнала, неспокойна,
с включен защитен механизъм
като малко таралежче
на дъното на чувствителността си.

~~~

пак започна да пише писма
и да ги пуска в кутията.
"неизпратени", гласи капакът.
пак всяка нощ ляга да спи
и се надява сами да стигнат до теб,
съдбата да не ви е забравила.

а на сутринта ...
... да я събуди отговор.

~~~

отидох до банята, за да проверя как е косата ми.
рошаво ми е.

~~~

любовта й не е само един цвят. тя е гама. тя е дъга. тя е смесица от водни боички. от темперни боички. от crayons. от кохинор.
любовта й няма посока. юг я кара да си припомня, изток - напомня й за морето, запад - дом, север - завършеци.
любовта й не притежава никакви физични характеристики - не тежи на никого, няма плътност и не може да бъде видяна [същественото е невидимо за очите], не е разтворима във вода.
любовта й притежава безброй много вкусове. има си захарен памук. и ванилия, белгийска ванилия с бисквити и шоколад. а когато навън всичко е заспало напомня на топла мусака, направо от тавата.
любовта й мирише на желирани бонбони. или пък беше на лилиум. защо не и на самотност.
любовта й се лута между непостоянство, непреходност, вятърничество и вечност.

единствената константа на любовта й е, че е твоя.

~~~

Кати каза: ти си нещотърсач.

просто търся някого. понякога.

no one here can get near her anymore.

2010-01-13T12:18:00.000-08:00

имам чувството, че съм спряла да чувствам.

hello, stranger.

2010-01-11T12:32:00.000-08:00

винаги ми се е струвало интригуващо да наблюдавам непознати хора. мимиките им, жестовете, погледите, думите. съчинявам си миналото им, предполагам за настоящето и силно се надявам бъдещето да им поднесе нещо, което да ги направи щастливи.

и докато се прибирахме в петък с Янч, пеейки, хилейки се и замервайки едно момче с билетчета, наблюдавах един мъж, който просто искаше да говори. да покаже една снимка и да обясни какво значи тя за него. и, ей така, за миг, ми се прищя просто да седна до него и да го изслушам, да го питам кои са останалите хора на снимката. защо вече не се разбира с брат си. хубавото момиче дъщеря му ли е. наистина ли любимият му цвят е синьо. и както с всички непознати, аз просто запечатах един поглед и интонацията на глас, който най - вероятно никога повече няма да чуя. и си тръгнах.

и, ей така, за миг ми се прииска да беше там. просто за да кажа всичко това на някого.

[може би там е проблемът. говоря твърде много и неразбираемо дори за себе си. но имам толкова за казване.]

i dare u.

2010-01-03T07:31:00.000-08:00

предизвиквам те. предизвиквам те да ме обичаш ...

когато сутрин още не съм се разсънила и се качвам на табуретка, за да достигна корнфлекса, който ям без мляко, от най - горния ред на някой шкаф.
когато всеки ден мрънкам, че нещо ме боли или не ми е добре, защото съм хипохондричка и когато непрестанно се спъвам и събарям разни неща, защото съм непохватна.
когато пея песен, от чийто текст помня единствено два реда.
когато не мога да заспя, защото утре ще се случи нещо вълнуващо.
когато изговарям репликите от любимите ми филми заедно с актьорите.
когато се ядосвам, че съм си забравила мисълта.
когато изрязвам назъбените краища на сиренето, защото не ги обичам.
когато си говоря с телевизора и се извинявам на хладилника.
когато ям кисели краставички направо от буркана.
когато съм се задълбочила в някоя от онези компютърни игри, в които трябва да излезеш от някоя стая / къща / etc.
когато те прекъсвам, докато говориш и когато имаш чувството, че изобщо не те слушам.
когато застилам наново леглото, за да бъдат обърнати чашките на цветчетата на одеалото и чаршафа към светлината от прозореца.
когато 15 минути си търся химикалка, защото не мога да пиша с такива с тънък писец.
когато забравям къде съм си оставила очилата.
когато както винаги не си чувам телефона.
когато почти всеки ден грижливо местя талисманите си от една чанта в друга.
когато те карам ти да загасиш лампата.
когато съм щастлива и говоря твърде бързо и несвързано.
когато съм тъжна и не говоря изобщо.
когато те карам да дойдеш до кварталното магазинче с мен, защото ме е страх да бъда сама.
когато ме намериш, заспала на дивана, защото някоя книга е била твърде интересна.
когато се опитвам да отгледам муха в кутия за обувки, защото не може да лети, тъй като е ранена.
когато не мога да си избера какво сладко нещо ми се яде.
когато плача единствено от яд.
когато пиша, вместо да говоря с теб.
когато се изгубим, защото съм абсолютно дезориентирана.
когато не си в настроение, а аз искам да ми разкажеш нещо.

****

предизвиквам те.
когато съм невъзможна за обичане.

2010 will be awesome ! just because i say so.

2009-12-29T12:12:00.000-08:00

2009 беше една от най годините във всяко отношение. и, да, равносметка. и то за втори път в този блог. остаряваме бавно ?

~ януари 2009 ~
както всяко начало, януари беше един преход. преход между несигурната мен и онази, която предпочита да действа. между онази, която постоянно задава въпроси и тази, която не я е страх да даде отговорите.
запознанство с Дидо. доказа ми, че въпреки, че съм независима, може би всяка луничка си има нужда от слънчице. и спорове, спорове, спорове относно съдбата. най - хубавите. (:
осми януари - регистрирането ми в едно23. нещо, което по ирония на съдбата май преоъбрна доста неща, хм ? Стеф, гледай виновно, в ъгъла. (:
януари беше месецът, през който ме накараха малко да порасна. през който ми разкриха още по - тъмните кътчета на поезията. през който ме накараха да пиша, да мисля и да анализирам.
януари беше първото ми бягство, от идеалното, съдържащо всичко в себе си.
нима едно същество, което никога не е достатъчно добро, е достойно да държи в ръцете си самото съвършенство ?
знам, че няма нищо перфектно. но определено имаше частичка от перфектната комбинация недостатъци.
през януари косата ми все още беше дълга, а грешките - същите.

януари в звуци.
януари в картини.

~ февруари 2009 ~
първи реални стъпки в поезията. отрязах косата си и се отдадох на театър - на театралните постановки на силно осветената сцена и на играта зад кулисите - в истинския живот.
аз му показах себе си и той си отиде. а когато най - после започнах да се събирам, се върна, за да обърне всичко отново. и аз пак да падна.
в любовните триъгълници всички ъгли биват наранени. проблемът е, че накрая една от страните бива напълно изтрита, за да се получи просто ъгъл. една изгубена Мимс. а любовта не може да бъде просто ъгъл. те са остри, могат да нараняват. те са недовършени. любовта е кръг - завършеност и безкрайност. две осакатени любовни истории - една позакъсняла и една новородена. две любови на вятъра.
гледах closer и разбрах, че моят изход винаги е бил и винаги ще бъде "i don't love u anymore. so goodbye.".

февруари в звуци.
февруари в картини.
*

~ март 2009 ~
hello, stranger.
бях на ръба и ти ме върна.
един от най - светлите месеци, макар и напълно подчинен на илюзии. но и месецът на истините.
за мен. за маските. за хората.
- наранявам хората, които ме обикнат.
- как?
- оставям ги.
- защо?
- защото ме е страх.
- от какво?
- да не ме изоставят те.

последните дни на моето чмо в 35 - то. и вече нямаше с кого да се крия от 11 - токласниците и да се правим на стена.
и също така ...
но не да чувствам през призмата на страховете си. да чувствам така както само аз мога да си чувствам - с всяка глътка въздух. и сега напук на това, че в София се редуват студено слънце и сняг - в мен е лято. събрах късчетата от себе си и гордо ги държа в кутията, готова, когато положението наистина се закрепи, да наредя всичко наново.

защото аз все пак се влюбих, нали ? да. мисля, че аз все пак се влюбих. и ме беше страх. много. от силата на всичко, което се случваше в мен.

март в звуци.
март в картини.
*

~ април 2009 ~
месецът на очакването и навитачеството. всичко беше притихнало, като пред буря. и, всъщност, дочака.
още помня онова "Никъде няма да се местиш, ще учиш в 35 - то, докато не преповтаряш 9 - ти клас за 19 - ти път !". имах възможността да променя коренно живота и средата си, но благодарение на най - близкото ми чудовище направих правилния избор. да остана. може би все пак обичам София ?
първото ми ходене в зоологическата градина от наистина много време ... но въпреки всичко беше тъжен ден.
r.i.p., пухкава топчице ... знам, че си в заешкия рай и ядеш морковчета до насита.
помня и многоточието.
...
поезия, поезия и вяра.
вяра, че има нещо ... нещо, отвъд видимото ... видимо само за сърцето.
някой си тръгна, друг се завърна и запълни празнината.

април в звуци.
април в картини.
*

~ май 2009 ~
моят месец. от началото до края - незабравим.
добре дошъл отново, страннико.
всичко започна с първото ни парти. под претекст, че ще спя на вила - четвърти километър, illmate. неописуемо ! а после и изгревът над панчаревското езеро ... нищо, че беше хладно и тъмно. нищо, че гримът ми беше размазан.
след това девети май - слънчицето ми кацна в софия. и ми подари най - хубаво миришещата кутия на този свят. и цветни кламери. и картата. <3
потретът, който Блуп ми беше направила. за първи път някой ме беше нарисувал. и също така онова нейно писмо, което ме разплака.
рожденият ми ден. sweet 16 ? глупости. аз съм на тли и половина ! но пък наистина се получи три дни яли, пили и се веселили. и надали имам по - пренаситен с най - разнообразни пожелания рожден ден. само Стеф на колко места ми честити, хм ? ;d
сложих очила. голям шок, колко мрънках за тези две и половина далекогледство и на двете.
второто парти, което всъщност се провали, защото сме мъници и така и не ни пуснаха. и аз, две от най - близките ми чудовища и един полунепознат цяла нощ обикаляхме София. чувствах я с всяка фибра на тялото си. от "дъжда" в онази тоалетна на Петък до търченето за училище и час по руски при класната.
и майските лунички по лицето ми.
и един 30 - ти май. и един дъжд. и една усмивка, нарисувана с маркер, на врата ми.
и много поезия.

май в звуци.
май в картини.
*
*
*
*

~ юни 2009 ~
месецът, през който най - силно усещах липсата на разни хора. разни хора, които само емоционално бяха далеч и такива, за които ми се щеше да разцепя земята на две в стремежа си уж да спестя километрите.
ще запомня месеца най - вече с две пътувания.
едното - Банско. когато танцувах и пях. много. за пъри път ми изправиха косата. и скъсах последната наследница на Късметлийските гривни. когато имах обаждания по телефона до среднощ, защото, може би, липсвах.
и онова уж - бягство, състоящо се в "би трябвало да съм в Елин Пелин, обаче отидох в Пловдив". и усмивки. за първи път от много време отново пътувах с влак. и беше хубаво и сънливо. отляво валеше, а отдясно - не. и Ел и Блуп ми звъняха, за да не пропусна гара Подуене.

юни в звуци.
юни в картини.

~ юли 2009 ~
юли започна с обикаляне на улиците с Денис, който за пореден път злорадстваше, че съм, може би, единственото същество по - дребно от него.
летните рокли и Борисовата. от а до я.
юли, когато накарах Лили да ходим пеша от Плиска до Борисовата и всички ни подвикваха.
юли, когато ми подариха цяла кофа с шоколад, която с Янч, всъщност, не успяхме да изядем. но пък открих единствения човек, който би отреагирал наистина на "хайде да се видим, но си носи лъжица.".
юли, когато тръгнах отново на английски и открих, че винаги съм го обичала и дори любовта ми към френския не е способна напълно да го измести.
юли, когато се роди розовата русалка, която има нужда от целувка, за да й пораснат крака.
юли, когато пишех със замах, думите се лееха и си играех по детски на "обича ме, много ме обича.".
юли, когато ти започна да изстудяваш, а аз да те чакам да си тръгнеш.
юли - първият месец на лятото. или пък началото на края.
toujours cap.

юли в звуци.
юли в картини.
*

~ август 2009 ~
рожденият ден на сестра ми. <3
Али беше в София и аз моментално се превърнах в "пародия на човек" и знаех, че "пътят е натам, но просто не е редно да е натам".
два часа и половина, прекарани на гарата с Янч, в чакане на Стеф. но пък после няколко вълшебни часа с моя Питър Пан и търчене след разни автобуси.
ходенето до Мало Бучино и онази толкова далечна беседка, където се състоя най - забавната игра на "филми".
зоологическата градина. и захарния памук. и мармозетката.
за първи път напуснах границите на България. морето в Гърция с най - невероятното същество на света. и незабравимите спомени за хора, кланящи се в морето, разни двойници и, разбира се, губенето по пътя Олимпик бийч - Паралия - Катерини, когато българското "не" оплете конците. най - хубавото ми море досега.
отново пишех без усилие и нещата станаха изключително Пух Мечо - вски. бялата поезия за първи път.
и жестокото осъзнаване на това, че времето наистина е крадец на емоции.

август в звуци.
август в картини.
*
*

~ септември 2009 ~
последни дни лято, прекарани по възможно най - хубавия начин. с най - усмихнатите чудовища. с надписите по корема ми, относно патенца и обич. със съобщението "моля ви, не ми взимайте Мимито, ей сега се връщам." и отново блясък слънчице.
първото ми лятно кино, макар и в София.
началото на 10 - ти клас и заменянето на лятната летаргия с напоената с животворен дъжд есен.
сбогом, страннико.

септември в звуци.
септември в картини.

~ октомври 2009 ~
месец любов. съжалявам, че никога няма да се науча да бъда спокойна, сигурна и сдържана.
рожденият ден на моето извънземно и идеята с табелките на Янч.
и буф, Тедо.
последното писмо от 64 - те. кутията беше затворена, защото единствените писма, струващи си писането, са онези, струващи си и изпращането.

октомври в звуци.
октомври в картини.
*
*

~ ноември 2009 ~
ноември ? тъп месец. край ! няма да има ноември.
винаги съм била на този принцип. през ноември и февруари винаги губех посоката си.
но през този ноември луната беше посетена от един малък принц, който опитоми лисицата без да взима най - голямата й тайна.
и Кати, която ми подари шарено пони, хербаризира ми глухарче и беше причината за първото публикуване на нещо, за което съм допринесла.
също така един незабравим ден с Али и Кал. и аз в ролята на Джон Ленън. и онези многобройни снимки, които не исках, но, признавам, харесах.
всеки един ден беше красив.

ноември в звуци.
ноември в картини.
*
*

~ декември 2009 ~
и ако ме питате кое е най - голямото богатство, отговорът е лесен.
съществуването ти.
и три незабравими подаръка.
значката "everybody loves me. deal with it." от Янч.
китарата Моугън от майка ми, сестра ми и приятелят й.
и ключето - детелинка от Влади.

декември в звуци.
декември в картини.

2010
и сега ... на прага на новото, непознатото, изпълнетото с шансове и възможности, чаканата глъдка още по - различен въздух, аз съм щастлива.
щастлива с това, което имам и щастлива с това, което ме очаква.
защото това, което най - много искам от предстоящата година е съвсем простичко ...
... нека всичко бъде наред. (:

специално посветено на всички, които правят живота ми приказка.

освен тихото желание да се раздам до последния атом ...

2009-12-20T12:20:00.000-08:00

... защото аз все още съм момичето, което иска да спука гумите на някой влак
и да боядиса тавана на лятното кино.

последни акорди тишина.

2009-12-19T13:53:00.000-08:00

не мога да пиша, когато си толкова близо до мен. когато усещам въздишките ти да кънтят из алеите на съзнанието ми.
не мога да измисля и думичка, докато лежиш върху леглото и ме гледаш с онази любопитна усмивка, а аз се мъча да запечатам върху бялото пространство цялата красота на съществуването ти.
не мога да движа ръцете си, докато са все още топли. топли от дъха ти, от дланите ти, от целувките ти.
не мога да свържа и изречение, докато пеперудите пърхат из тялото ми, докато гласът ти гали слуха ми, докато любовта ти изпълва сърцето ми.
не мога да побера в думи чувствата си, докато те все още преливат от тялото, от сърцето, от гласните струни.
не мога да разкъсам на срички двама ни.
не мога да притежавам едновременно и теб, и думите си.

но за първи път чувствам, че те изобщо не ми трябват.

toi et moi.

2009-12-14T13:39:00.000-08:00

* на малкия ми принц.

изписала съм целия ти гръб,
прилежно и хаотично,
отгоре до долу
с целувки и поеми
… до писване.
като струни на китара,
като тетива на лък,
като лунен лъч
опънах всичките си емоции
… до скъсване.
когато ме събуждаш с целувка,
държиш за ръка по обед,
галиш с дъх вечер
ме притежаваш
… до себе си.
хубаво ми е със теб,
хубаво е, че те има,
хубаво е, че си тук,
ще те пазя
… до завинаги.

be everything that u need.

2009-12-13T09:08:00.000-08:00

облякох една от летните си рокли. за да почувствам отново ръцете ти, малко над талията ми.
завъртях се като петгодишна в средата на стаята и попитах онзи плюшен мечок, който ми подари, дали мисли, че съм красива.
и тогава осъзнах колко глупаво изглеждах сред онази купчина спомени. сякаш отново бях в прегръдките ти, а ти шептеше в дясното ми ухо да се смея по - тихо. почувствах ръцете, дъха, гласа, аромата. и бях готова отново всичко да подредя ...
роклята - в гардероба.
лятото - в календара.
мечока - в раклата.
теб - в онази далечна алея на съзнанието ми със забранен за посетители достъп, чийто духове разбужда единствено едно точно определено изгарящо мълчание в телефонната слушалка.

красиво е като любовна сцена.

2009-12-07T12:32:00.000-08:00

когато обичам ...
ноктите ми са лакирани в лилаво,
косата ми е мека и мирише на кокос,
имам четири специални усмивки,
забравям да забравя да дойда навреме.
когато обичам ...
гласът ми е нежен и спокоен,
мислите ми са разхвърляни и бурни,
сърцето ми е трепетно и живо,
бъдещето е сладък океан.
когато обичам ...
спира да ми пука, че не мога да плувам,
че не мога да летя и да готвя,
че не мога да свиря и да рисувам,
че не харесвам февруари и ноември.
когато обичам ...
харесвам всичките си познати,
усмихвам се на случайни минувачи,
съчетавам шоколада със солети,
играя на руска рулетка със сърцето си.

но най - вече,
най - често,
напоследък,
когато обичам ...
... обичам теб.

sometimes there's so much beauty in the world i feel like i can't take it.

2009-12-05T11:53:00.000-08:00

беше тихо и коледно. парк, алеи, звезди, две момичета и един нежен приятелски разговор. темите се меняха, емоциите се редуваха, смехът звънтеше ... и беше приказка.
- и както в онова стихотворение, което ти бях пратила, "тинтява" ... хората просто в един момент се замислят защо изобщо да бъдат такива. какъв изобщо е смисълът да бъда добър човек ?
няколко тона, принадлежащи на един симпатичен sony ericsson разбутаха тишината и аз се усмихнах на себе си, защото знаех откъде идва съобщението.
- да. това наистина е добра причина.

... имах свое собствено слънчице в десния джоб на панталона си.

je ne te quitterai pas.

2009-12-01T11:12:00.000-08:00

"тъкмо тогава се появи лисицата.
- добър ден - каза лисицата.
- добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- тук съм, под ябълковото дърво ...
- коя си ти ? - каза малкият принц. - много си хубава ...
- аз съм лисица - рече лисицата.
- ела да поиграем - предложи й малкият принц. - толкова съм тъжен ...
- не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - не съм опитомена.
- ах, извинявай - каза малкият принц.
но след като помисли, добави:
- какво значи "да опитомиш" ?
- ти не си оттук - рече лисицата. - какво търсиш ?
- търся хората - каза малкият принц. - какво значи "да опитомиш" ?
- хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. много е неприятно ! те също така отглеждат кокошки. това е единственият им интерес. ти кокошки ли търсиш ?
- не - каза малкият принц. - търся приятели. какво значи "да опитомиш" ?
- това е нещо отдавна забравено. - каза лисицата. - означава "да се обвържеш".
- да се обвържеш ?
- разбира се - потвърди лисицата.- за мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. и нямам необходимост от теб. а и ти нямаш необходимост от мен. за теб аз съм само лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. за мен ти ще бъдеш единствен на света. за теб аз ще бъда единствена на света ...
- започвам да разбирам - каза малкият принц. - има едно цвете ..., мисля, че ме е опитомило.
- възможно е - каза лисицата. - на земята могат да се видят всякакви неща ...
- о, не е на земята - каза малкият принц.
лисицата бе много озадачена:
- на друга планета ?
- да.
- има ли ловци на тази планета ?
- не.
- това е интересно. а кокошки ?
- не.
- нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
но пак се върна към мисълта си:
- животът ми е еднообразен. аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. малко е досадно. но ако ме опитомиш, живота ми ще бъде огрян от светлина. ще разпознавам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. стъпките на другите ме прогонват под земята. твоите стъпки като музика ще ме викат да изляза от дупката. освен това погледни ! виждаш ли житните ниви ей там ? аз не ям хляб. за мен житото е безполезно. житните ниви не ми напомнят нищо. и това е толкова тъжно ! но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно ! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обикна шума на вятъра в житата ...
лисицата замълча и дълго гледа малкия принц:
- моля те ... опитоми ме ! - каза тя.
- на драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - хората вече нямат време да опознаят нищо. купуват от търговците напълно готови неща. но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. ако искаш приятел, опитоми ме !
- какво трябва да направя ? - попита малкият принц.
- трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - първоначално ще седнеш малко по - далеч от мен, ето така, в тревата. ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. езикът е извор на недоразумения. но всеки ден ще можеш да сядаш малко по - близо ...
на другия ден малкият принц се върна.
- по - добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - ако дойдеш в четири следобед, например, аз ще започна да се чувствам щастлива още от три часа. колкото повече наближава часът, толкова по - щастлива ще бъда. в четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието ! но ако идваш без определен час никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си ... необходими са ритуали.
- какво е ритуал ? - попита малкият принц.
- и това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - именно то прави един ден различен от другите дни, един час, различен от другите часове. моите ловци, например, имат един ритуал. в четвъртък танцуват с момичетата от селото. затова четвъртък е един прекрасен ден ! аз ходя на разходка чак до лозята. ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг почивка.
така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах ! - каза лисицата. - ще заплача.
- това е твоя грешка - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш ! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо !
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.

[...]

и се върна при лисицата.
- сбогом ... - каза той.
- сбогом - каза лисицата. - ето моята тайна. много е проста: истински се вижда само със сърцето. същественото е невидимо за очите.
- същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- времето, което съм изгубил за моята роза ... - каза малкият принц, за да го запомни.
- хората са забравили тази истина - рече лисицата. - но ти не трябва да я забравяш. ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. ти си отговорен за твоята роза ...
- аз съм отговорен за моята роза ... - повтори малкият принц, за да го запомни ..."

***

s'il te plaît ... apprivoise - moi.

колко дълга е една минута ?

2009-11-29T08:20:00.000-08:00

когато бях много малка и все още не познавах часа и нямах представа как точно се отброява времето, за мен една минута се равняваше на три изядени бонбона, разстоянието от нашия двор до този на най – добрата ми приятелка, петнайсет балончета от веро, едно нарисувано слънчице ... нямах никаква идея какво представлява тя, но знаех точно на колко е равна. и сега, години по – късно, се научих да запълвам моите минути с неща, които си струват отброяването.
всяка минута е от значение, винаги съм го знаела. сякаш несъзнателно бях направила онзи избор между живота без чудеса и този, в който приемаш всяко нещо за чудо, и в това превръщах моите шейсет секунди – шанс да ми се случи някое вълшебство.
минутите – вечности бяха точно преди да бие звънеца на последния ни час в училище, времето, което трябваше да мине преди да извадя термометъра, с който мама ми измерваше температурата, когато съм болна, чакането на автобуса през зимата или пък когато ме обхванеше меланхолията. сивите и дълги шейсет секунди, които ме деляха от нещо – от свобода, от човек, от цел. и колкото и упорито да се опитвах да препускам през тях, те пак се равняваха на наказанието да усещам как всяка стотна се търкулва по линията на търпението ми. време, което упорито трябва да пребориш и което услажда още повече това, което следва.
друг път тези сиви минути се равняваха на шейсет пъстроцветни секунди – първото потапяне в морската вода, първото блокче шоколад, първата целувка или пък когато някой си отиваше, точно преди влакът му да дойде. те са като един миг, изпълнен с усмивки, прегръдки и любов. миг, в който си се вкопчил с всички сили, защото той е като малка приказка, съчинена специално за теб, която не ти се ще да свършва никога. това бяха моите вълшебни минути – онези, които дори години след като са минали, аз все още преповтарях в главата си, стараейки да не забравям нищо и винаги ми се струваха ужасно недостатъчни за всички чувства и думи, с които исках да ги запълня. страдах, когато споменът за тях избледняваше и се чувствах като истинска късметлийка, когато успявах да прибавя към колекцията си по някоя такава, но в същото време всяка една беше специална и незаменима ... моите минутки, които съдържаха всички цветове, които познавах.
за мен най – голямата магия, на която съм способна, беше това да превръщам сивите минути в приказки, защото ако се замислиш, всичко зависи от теб. способен си ежеминутно да правиш себе си щастлив или околните, стига само да го поискаш. и за тези чудеса дори не се изискват някакви способности, магическата пръчка лесно може да бъде заменена с една усмивка, а пък заклинанията да бъдат опростени в няколко мили думи.
всеки знае, че една минута е равна на шейсет секунди ... но ако питаш мен, тя е точно толкова дълга, колкото ти сам я направиш.

u're loved.

2009-11-24T10:14:00.000-08:00

нека ти издам една тайна ...
защото ме четеш и ме чувстваш, защото понякога ме разбираш, а друг път наистина ти се иска да ме разбереш, защото се натъжаваш от мъката ми и ми даваш да ти предам от щастието си, защото понякога наистина ти се иска всичко и при мен да се оправи, а друг път аз самата успявам да те усмихна, защото ме караш да вярвам и просто защото за момент си приятел, с когото споделям.
защото въпреки всичко, което си извършил, което правиш в момента или което планираш ... ти си като мен, като тях, като всички нас. и защото онова вляво има само едно име - "сърце".

ти си обичан/а.

so who's going to watch u die ?..

2009-11-23T12:35:00.000-08:00

някъде под тежестта на спомените, на раните, на болката, на разочарованието, на отчаянието, на сивото, на грешките, на теб, на мен, на него, на нея, на нас, на тях, на всички, на никого ... на скришното място, изгубеното, несъществуващото, липсващото, твоето, чуждото ... никога, винаги, някога ... ще бъдеш намерен.
"love is watching someone die."
трябва да го убиеш в себе си. защото когато някой си отиде, винаги взима по нещо. мечтите ти остават наполовина изпълнени, сърцето ти не трепти, а тъжно се свива наполовина, изминалите дни са наполовина цветни, усмихваш се само с краищата на устните си, наполовина ... цялата безкрайност, заради която душата ти е преливала от тялото ти, е длъжна да се раздели наполовина. а нима безкрайността може да бъде разделена точно на две ?
затова винаги остава по нещо. за спомен. ти оставяш нещо, някъде. и някой оставя нещо, в теб.
и когато дойде денят, когато на спомените им е отредено място единствено в мислите ти, но не и в сърцето ти ... трябва да смелиш частичките на прах и да го пуснеш по вятъра.
и на ръба на вярата, или в пропастта на загубата й, из тъмните дебри на безсмислието или затрупан от най - жестокия смисъл, убивайки себе си и другият в теб, ще бъдеш намерен.
защото такъв е животът. трябва да умреш, за да позволиш на всяка твоя частица да бъде вдъхнат нов живот.
трябва да се оставиш да бъдеш намерен ...
... защото чух, че там, някъде, някак, някой те търси.

always love.

2009-11-17T11:19:00.000-08:00

защото животът ни е побран в онези малки моменти, ...
... онези безумни пориви, ...
... онези тихи усмивки, ...
... онези първи целувки, ...
... онези споделени мигове, ...
... онези среднощни разговори, ...
... онези пеперудки, влезли с взлом, ...
... онези думи, които ни е трудно да изречем и ...
... онези думи, които имаме нужда да повтаряме всеки ден, ...
... онази ръка в твоята, ...
... онези приказни дни, ...
... онези два погледа, ...

... когато всичко е любов.

and everything seemed so easy, so simple, so free, so new, so unique.

2009-11-13T09:41:00.000-08:00

сякаш валеше с месеци.
сезоните се бяха преплели в една цветна като есен, жива като пролет и нежна като лято зима.
и сред цялата вечност, която плавно очертаваха снежинките - същински падащи звезди, те лежаха на една поляна и изписваха с топлия си дъх думата "завършеност" на няколко пресечки от Малката мечка. тя се изправи, целуна го по клепачите и се облегна на ръката си, докато той топеше с ръка малките замръзнали капчици, попаднали в плен на косите й.
- нали знаеш, че това е невъзможно ?
- кое ? - разсеяно попита той.
- ние.
челото му се сбръчка, както правеше винаги когато му се налагаше да мисли за нещо неприятно.
- тогава какво правим в момента ?
- мечтаем.

***

ами ако любовта е просто състояние на духа и утре, когато се събудиш, не си в настроение да ме обичаш ?

that i can't ignore the way i feel.

2009-11-11T12:00:00.000-08:00

редиш пасианс в задния двор на подсъзнанието ми. ще ми се да извикам полицията на здравия разум, но как да им обясня, че доброволно отключих вратата, макар че не исках да влизаш и че думите ти ме раняват по - смъртоносно и от отровен куршум.
и сърцето ми се е свило в дъното на препълненото ми с горчилка тяло и, дори да искам, не мога да възспра и последните му удари с въпроса "какво чакаш ?".
защото само от тона то ще разбере, че колкото и всеки цвят да е толкова примамливо реален, то отново ще заспи само.
като кома която сама си пожелах, за да мога да виждам лицето ти.
вече освен, че чувам ... и слушам. и освен че слушам ... разбирам. и освен че разбирам ... чувствам. подари ми ужасът, затворен като калинка в шепите ти ... цялата палитра от чувства, на които съм способна, но няма как да не се запитам този път ...
... в крайна сметка понякога паякът оплита ли се в собствената си мрежа ?

whatever doesn't kill me simply makes me ... stranger.

2009-11-09T04:25:00.000-08:00

най - силната си обсебеност развиваме към нещата, които ни унищожават.
дали ще вредиш на белите си дробовете, зъбите, черния дроб или сърцето ... притежаваш абсолютната власт сам да избираш.
ако това, което не ни убива, ни прави по - силни, то това, което ни убива, ни прави по - живи, предполагам.
и колко по - силна трябва да стана, за да спреш да ме убиваш ?

the shorter story.

2009-11-05T08:57:00.000-08:00

даже в кръстословиците те има.
"Краят" с шест букви.
сбогом.

what would u think of me now ? so lucky, so strong, so proud ...

2009-11-03T12:21:00.000-08:00

за момент го почувствах. беше някъде между онази улица, на която се срещахме и другата, по която избягах. някъде точно по средата стоеше ... беше като безплатен 24 - часов филм на ужасите, който се прожектира единствено в твоята глава, беше като изтъркана от преразказване приказка без happy end, беше като онези проклети песни, които ти се забиват в главата и чиито текстове повтаряш ден след ден, а дори не си сигурен дали ги харесваш. беше като теб и мен, като теб и мен през ноември.
аз срещнах кошмара, спомена и мечтата си на ъгъла на лъжата и безумието, малко преди да стане девет часа на девети ноември. и тогава дойде студът, син на моята любима приятелка носталгия. той извря от мен и прокуди снега, който го смекчаваше.
беше началото на ноември. и в мен валя с дни.
лежах под снега и се чудех дали ще ме задуши. беше като незабележима смърт в разгара на лятото ...
... и в същия този момент кръстосах пръсти и си пожелах да съм по - малко себе си и повече феникс.

... от думи припомнени ...

2009-10-24T04:44:00.000-07:00

отне ми 209 дни, ...
... една кутия от обувки, ...
... 64 писма.

вече нямам какво да ти кажа.

i don't believe that anybody feels the way i do about u now.

2009-10-18T11:48:00.000-07:00

идеална съм в ръцете му - тежа точно 21 грама, защото цялата съм душа.
чаках го толкова време, сънувах го, мечтаех го ...
винаги е бил в главата ми, дарявах го с всичко, което имах, молех го за всичко, което исках - един танц, една усмивка, един шепот. окрасявах го с мечтите си, спасявах го всекидневно, преоткривах го ежеминутно, изпращах го, молейки го да се върне и го връщах, опитвайки се да избягам, опитвах се да го променям, надявайки се да си остане същия и го обичах - трудно, болезнено, непостоянно, точно както можех ...
и после той дойде. и след цялото чакане, припознаване, липса - аз не знаех какво да направя. опитах с думи, но те отдавна кънтяха празно из наситения с лъжи въздух. опитах с усмивки, но те бяха увяхнали под напора на ноемврийските дъждове. опитах с действия, но ръцете ми неумело рисуваха неправилни овали по небето, които наричах пълнолуния.
какво можех да му дам ?
освен душата си.

raw truth.

2009-10-16T14:50:00.001-07:00

мислиш си, че можеш да промениш всичко това, нали ?
животът, ежедневието, хората около теб, себе си ...
изпадаш в моменти на безумно отчаяние, но на следващата сутрин, на дневната светлина, всичко изглежда с една идея по - ярко и се чувстваш като господар на Съдбата си, нали ?
но, всъщност, нищо не можеш да направиш.
и просто трябва да го приемеш - има наистина малко неща, които са способни да преобърнат живота ти.
и това едва ли е едно от тях.

p.s. вече не мога да пиша. съжалявам, че ще трябва да станете свидетели на бавната смърт на блога ми.

no hero in her sky.

2009-09-30T12:00:00.000-07:00

истината е, че косата ми никога не седи като хората и очите ми редовно се насълзяват от вятъра. ръцете ми винаги са студени и дори не съм си и мечтала някога да бъда "кралица на бала". истината е, че когато съм тъжна, съм много, много мълчалива, а когато съм щастлива, лакирам ноктите си. не мога да плача пред хора, но пък редовно ми се иска да поплача на нечие рамо. истината е, че съм зависима от околните и нищо не мога да върша сама, затова дори когато случайно ми се наложи да почакам някой автобус, карам някой да ми говори по телефона. и препрочитам редовно най - натъжаващите ме моменти от "Пяната на дните".
истината е, че съм едно най - обикновено момиче.
години мечтаех да бъда уникална за някого. да преобръщам светове. да спасявам. да променям. да вдъхвам живот. да влудявам.
и един ден, ей така, го осъзнах ... аз бях едно най - обикновено момиче, което изглежда по един най - обикновен начин и се интересува от своите най - обикновени неща.
и въпреки цялата ми посредственост, има един уличен музикант, който винаги ми обръща специално внимание.
обитава онази улица, която веднъж имах щастието да извървя, държейки ръката ти. всеки път, когато минавам покрай него, за да стигна до парка, той започва да свири на своята китара "Бягство" и на минутата печели онази моя специална усмивка и всички монети, които открия в задния джоб на панталона си.
един ден се престраших да го попитам защо за мен подбира точно тази песен, а той отвърна, че му приличам на момиче, с което или трябва истински да се сбогуваш или с което завинаги да останеш.
а аз помислих, че може би, някой ден, с малко повече късмет, някой щеше да ме направи необикновена. все пак грозните патенца стават лебеди, гъсениците - пеперуди, а жабите - принцове ... нали ?
и защо пък поне веднъж най - обикновеното момиче не срещне едно най - обикновено момче и те не направят от цялата тази обикновена реалност една необикновена приказка ?

i used to live alone before i knew u.

2009-09-24T12:10:00.000-07:00

тъжно е.
тъжно е, че така и никой не ме поздрави с песен по радиото.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.

хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.

...

да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.

вече трябваше сама да се справям с кошмарите си.

2009-09-23T13:12:00.000-07:00

п р а з н а .

няма нищо по - тъжно от това да изгубиш искрата.

believe in the small things.

2009-09-22T12:36:00.000-07:00

искате ли да ви издам едно чудо ?
всяка вечер преди да заспя наум изброявам имената на хората, които наистина обичам.
след това и на тези, които наистина ме обичат.
винаги заспивам усмихната.

we're chained.

2009-09-20T09:50:00.000-07:00

хващам химикалката и мигновенно усещам колко нелепо седи тя в ръката ми. някога беше като нейно протежение, а сега безжизнено лежи в дланта ми и ми напомня, че вече не я притежавам.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.

u will squeeze the life out of me.

2009-09-19T07:30:00.000-07:00

не смятам, че едно "обичам те." би могло да бъде следвано от "не те обичам вече.".
за мен тези понятия взаимно се изключват ...
все при едното трябва да си излъгал, не мислиш ли ?

she acts like summer and walks like rain.

2009-09-14T12:46:00.000-07:00

имам нужда да давам. имам толкова много идеи, толкова много истории, имам неща, които все още не съм споделяла с никого, има емоции, които искам да почувствам и имам любов ... имам толкова много любов.
имам нужда да се раздам до последния си атом, да разкривам вселени и да оцветявам светове. нека те накарам да се усмихваш, да се смееш и да вярваш. нека всичко бъде на игра с едно - единствено правило "Никого да не го боли.". нека нашата криеница всеки път да ни разкрива по нещо ново за другия. нека нашата гоненица никога да не прекрачва границите на забавлението. позволи ми да се науча на търпение, докато играя с теб на пръчки и ми покажи как да не се цупя когато ме победиш на "Не се сърди човече". знам, че съм много непохватна, но нека винаги сме в един отбор, когато играем на топка, а аз обещавам да се науча да правя палачинки в знак на благодарност, че при поредната ни загуба просто си ме целунал по челото.
позволи ми да съм плюшено мече и да заспивам в ръцете ти, ако трябва по цяла нощ ще ти разказвам приказки и ще се изправя срещу всяко чудовище, изскочило от под леглото.
позволи ми да се грижа за теб все едно си най - крехкото създание на света. знам, че и сам ще се справиш и знам, че нямаш нужда от помощ, но аз изпитвам необходимостта да те спасявам.
позволи ми да имам една любима приказка, в която ние сме главните герои. ще я запиша на някоя салфетка и ще ни нарисувам някак смешни отстрани. аз не мога да рисувам, а и ти си прекалено хубав, за да бъдеш пресъздаден, но искам да ни има някъде, заедно.
позволи ми да бъда глупава, досадна, ядосана, щастлива, нежна, топла, объркана, вярваща.
позволи ми да те направя моят Юг.

и ръцете ми винаги са толкова студени ...
подръж ги поне за няколко минути в своите.

тъжно е, че имам толкова много за даване, но може би просто не си заслужава взимането.

and they lived happily ever after.

2009-09-09T12:07:00.000-07:00

- нека ти разкажа някоя приказка. - погалих нежно златните й къдрици, които все едно извираха от зелената възглавничка като водна лилия. - знам толкова много, а и обожавам тази за седемте лебеда ... или пък за Нал и Дамайанти ?
- преди няколко месеца с мама се прибирахме от пазар. купи ми най - хубавите червени обувки, които да си отиват с новата ми рокля. по пътя на една тиха уличка беше премазано малко котенце. ако беше живо, щеше да се побере в едната ми ръка ! до него седеше малкото му братче и плачеше с цял глас. тогава разбрах, че не всяка приказка завършва щастливо и спрях да вярвам.
взех я в обятията си, беше толкова крехка, едва шестгодишна. какво можех да й кажа ? та и аз бях просто хлапе. все още вярвах в силата на вярата си, смятах, че когато приема нещо за моето собствено чудо, то ще бъде такова. смятах, че си имам хора, които ме съпътстват в живота и огряват тъмнината, от която ме беше страх, като слънчица. аз исках да правя фър и да ям захарен памук до насита. вярвах, че някой ден ще летя, независимо по какъв начин и карах колелото си изправена и със затворени очи по притихналите нощни улици на квартала ми. смятах, че любовта е въздишки, пеперуди и нечий напевен глас, който тихо ми рисуваше несъществуващи светове, докато се топях в невидимите му прегръдки. бях просто хлапе, което щеше да спаси света с армията си от гумени патета, с невероятната си суперсила да усмихва хората и с непобедимата си вяра в доброто. хлапе, което щеше да докаже на всички, че мечтите са там и единственото, което трябва да направиш е да притвориш очи и да се заслужаш в ритъма на нечие сърце, нечие сърце, което чака да стане център на вселената ти и по чиято орбита да подредиш всичките си спомени, желания и усмивки.
та аз бях просто хлапе ...
и един ден, ей така, по детски, те обикнах.
и в онзи момент, пред това толкова зряло шестгодишно момиченце, на мен ми се идеше да се разплача с глас и да изкрещя, че ми се ще да не бях губила тази игра.

май въпреки всичко все пак се промених ...

but if u fall asleep in the snow, u don't feel death coming.

2009-09-09T00:51:00.000-07:00

- гарите винаги са ме натъжавали, смятам, че са места, където хората се разделят. - започнах неуверено, а той като че ли все още не беше сигурен дали говоря на него. - виждаш ли онова момиче ето там ? - проследи ръката ми с поглед и кимна. - плаче, защото приятелят й се е преместил в друг град. цяло лято са се кълняли един на друг как ще се виждат често, ще си пишат и никога няма да се забравят, но ето, че в момента тя е сама на гарата, стиска медальона си от него и дави забравата си в сълзи.
- не можеш да си сигурна. - усмихна ми се.
- така е, но винаги съм обичала наум да изграждам историите на непознати хора.
- и какво измисли за мен ?
- имаш хубави тръпчинки, но рядко се усмихваш. всъщност не четеше книгата си, а слушаше песента по радиото, която ти напомни за нещо. пътуваш много, привикнал си с гарите и единственото, което напоследък искаш от хората, е да те оставят на мира. е ? - погледнах го самодоволно.
- печелиш шоколадче. - бръкна в джоба си и извади малко Своге от онези, които някога баща ми ми купуваше след работа, и ми го подхвърли.
без да се усетя започнах да му говоря за себе си. колко обичам числото 9 и как имам страх от тъмното още от малка. разказвах му за многобройните си приключения, продукт на ужасния ми късмет и как когато през лятото се прибирам късно вкъщи, минавам улицата ни със затворени очи. тръпчинките му съпровождаха всичките ми истории, дори онези, скучните, за любовта ми към зеленото, глухарчетата и самата любов.
той не вярваше в Съдбата, което ме накара да го прекъсна и да му разкажа една от смахнатите ми случки с безброй знаци в себе си. смяташе, че когато хората умрат, се превръщат в звезди и светят някъде горе, а аз бях доста нещастна, тъй като дори и през земния си живот, имах наглостта да се изживявам като луна. любимият му цвят беше синьото, защото някога е обичал момиче с небесни очи. а ако питате мен, все още го обичаше. песента по радиото е била първата, на която са танцували. били се скарали на път за вкъщи и тя му се сърдела, когато той я взел в обятията си и започнал да й я тананика.
неговият влак дойде и той бавно прибра книгата си и разроши косата ми за чао.
- виждаш ли ? казах ти, че гарите са места, където хората се разделят.

***

а аз винаги сънувам непознати.

always the summers are slipping away ...

2009-09-06T07:05:00.000-07:00

не знам какво да правя с мислите си,
складирам ги грижливо в няколко кашона
и ги надписвам с печатни букви ...
чупливо ...
... като думите ми. разпиляха се по пода.
направи си от тях хвърчило,
което нехайно пробута на вятъра
в замяна на една усмивка.

не знам какво да правя с безсънието,
никакъв вид хапчета или молби
не могат да те прогонят
от сънищата ми ...
илюзия ...
... като приспивните песни, които използвам,
за да успокоя болката си
и да излъжа сълзите ми,
че са капки дъжд.

не знам какво да правя със спомените,
висят на простора и чакат да бъдат сгънати,
а аз все още не съм готова
да прибера в шкафа миналото си ...
страх ...
... като този отново да чувствам
след като вече чисто и просто
не остана нищо за чувстване.

не знам какво да правя със себе си,
пречиш ми да вдишвам страховете си
и да издрасквам с тях всяка една от стените
на многоъгълната ми любов ...
апатия ...
а лятото, през което всичко трябваше да бъде наред,
мина просто ей така ...
... за миг.

otherside.

2009-08-29T00:36:00.000-07:00

отново се събудих трепереща,
стресната от топлината на ръцете ти.
отново във съня ми се разхождаш
и безнаказано крадеш подпорите
на дълго строената ми безчувственост.
наливам си чаша вода и паля цигара,
за да изчезне аромата ти от кожата ми
и да спре дъха ми да се накъсва
от предполагаемото ти съществуване.
през прозореца се виждат само очите ти,
от тавана на стаята е провесен единствено смехът ти,
а в цялата къща кънти един отдавна забравен глас ...
... викаш ли ме ?
отново те намерих във себе си,
вграден във всяка моя съставка, все едно, че не съм те пъдила.
отново чух сърцето си,
биенето му е станало толкова монотонно,
че понякога забравям, че някога е било
най – живият материал, от който съм изградена.
излизам на терасата, за да слея студа си
с този на въздуха и да изкрещя миналото си
на вятъра, който да го отнесе далече
и да го подари на някой бездомник за вдъхновение.
в мрака проблесна усмивката ти,
а някоя от песните ни се завъртя в главата ми
с онзи текст, който вече отдавна забравих, а пак си припявам.
... помниш ли ?
отново те открих в сърцето си
и за пореден път, стихнала в мрака,
те моля да си тръгнеш.
или пък да се върнеш.
кой знае ?
и може би пак ще вдигна телефонната слушалка,
за да бъда излъгана за шестнайсет минути,
че все пак една част от онова, което обичах,
все още е жива. и тъгува за мен.
а сърцето ми, което толкова пъти погуби,
напук продължава бавно да отброява
всяка секунда, в която
вече те няма.

we were made to fit together.

2009-08-28T11:48:00.000-07:00

сетих се за онзи момент в City of angels, когато Никълъс Кейдж питаше душите, които отвежда, какво най - много им е харесало от живота им на земята ...
когато някой ден попитат мен, ще кажа, че е усмивката ти.

u just have to have faith.

2009-08-26T01:04:00.000-07:00

има приказки, принцове, принцеси, раци, пингвини, щастливи краища, филми, Съдба, знаци, ванилия, лято, щастие, приятели, любов, завинаги, лилаво, залези, Мечо Пух, цветни кламери, помагач - отварачки, понита, малкият принц, глухарчета, падащи звезди, сбъднати желания, мармозетки, слънчогледи, изгреви, зелено, луна, слънце, плюшени мечета, желирани мечета, грижовни мечета, захарен памук, поезия, хъскита, зайчета, съвпадения, море, сънища, тръпки, сърца, души, усмивки, смях, музика, изненади, хаос, градинки, пътешествия, сапунени балони, шоколад, хора, природа, красота, театър, гари, влакове, мрън, пък, буф, гъдел, целувки, прегръдки, виенски колела, вятърни мелници, зима, спрайт, улични музиканти, доброта, пеперуди, есенни листа, снимки, песни, люляци, възглавнички, думи, картини, маргаритки, Beatles, сладолед, котета, планина ...
има. разбира се, че има.
винаги ще има какво да върне усмивката ти.
и там някъде има някой, който да я сподели. единственото, което трябва да направиш ... е да имаш вяра.

казват, че във взаимоотношенията между хората винаги единият обича повече ...
нека бъдем различни.
нека се обичаме по равно.
моля те.

i just wanted to be sure of u

2009-08-24T02:17:00.000-07:00

защо хората спират да се обичат един друг ?

love is.

2009-08-22T12:59:00.000-07:00

хубаво е всеки път, когато се връщаш от някъде, да има кой да те чака и да ти каже, че си му липсвал.

***

винаги съм била твърде зряла в отношенията си с хората и ужасно незряла в чувствата си към тях.
и ако това в корема ми са пеперуди, вероятно замахът на крилата им е виновен за силните ветрове в областта на сърцето и опустушителният ураган в главата ми, който често ме оставя безмълвна.

***

и тогава той се усмихна закачливо по онзи начин, който не знаеше, че ме оставя без дъх и прошепна:
- Опиши любовта с едно изречение.
аз се загледах в залеза и след секунда се сгуших в него:
- Любовта е моментът, в който осъзнавам, че колкото по - далеч съм, толкова по - ясно разбирам, че мястото ми е точно тук. - и се притиснах още по - силно към гърдите му.

ами ти как би описал любовта с едно - единствено изречение ?

друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи ...

2009-08-14T07:16:00.000-07:00

бях забравила колко много обичам София през лятото.
може би именно тези топли три месеца са единственият период, през който се чувствам наистина привързана към този град.
и всяка година, когато юни приключи ... аз се влюбвам отново и отново.
първо се влюбвам във вечерите. когато въздухът ми мирише на захарен памук и ванилия и когато небето придобива онзи специфичен лилав оттенък, който шепне "лято". когато се прибирам във вкъщи, минавайки през онази вълшебна детска площадка, където редовно ме среща съдбата. когато хората се усмихват.
след това се влюбвам в мириса на въздуха. сутрин винаги е на кроасани. улиците са пусти, а на мен ми мирише на кроасани и мислено ги съчетавам с шоколад. по обяд мирише на сладолед с ягодов сироп. от машина. винаги когато усетя този аромат, на мен също ми се дояжда, но рядко си взимам. тъжно ми е да ям сладолед сама. а вечер - ванилията. тази ванилия, която предразполага към нежност и влюбване.
градинките. и най - вече Борисовата. с всяка скрита беседка, всяка пейка, за която хвърлям толкова усилия при преместването ... сухото езеро, което вече не е сухо и ми прилича на гората на Мечо Пух. слонът и онези люлки, на които веднъж Мечо ме завъртя и аз пищях и се смях едновременно, когато се разплитаха.
дните. всеки ден София е различна. веднъж - спокойна и сякаш забравена от останалия свят, всички са се изпокрили от жегата, магазините са затворили, защото са във ваканция, а ти обикаляш безцелно улиците и се надяваш да не срещнеш никого, защото ще развали момента. друг път - цели тълпи от хора. едни отиват на мач, други - на концерт, а трети са чули за онова изложение, на което случайно попаднахме. глъч. но от онзи, приятният ... когато имаш чувството, че сред тълпата има някой, за когото си струва да си изгубиш гласа от викане.
улиците в квартала ми. малките криволичещи улички, които задължително са излезли от някой любовен роман. спускат се нежно надолу и винаги ме отвеждат точно там, където искам да стигна. по тях няма как да се загубя ...
училището ми. 38 - мо. осъзнах, че съм влюбена в София именно когато за първи път прекрачих прага му вече като ученичка в 35 - то. сграда, която е способна да ме усмихва ... пожелавам на всеки да намери по една такава.
и просто всяка ... всяка част от София, която по някакъв начин носи в себе си един отдавна забравен приключенски дух.
бях забравила колко много обичам София през лятото. колко жалко, че то е към края си.

i'm hiding behind the words i speak.

2009-08-13T10:25:00.000-07:00

имам две състояния, в които не мога да пиша - когато се влюбвам и когато разлюбвам.
каква ирония.
именно когато съм най - пълна с емоции, оставам безмълвна.

someday, somehow.

2009-08-11T09:23:00.000-07:00

някой ден ще те забравя.
тази мисъл ме ужасява, но така е устроен светът ни.
има някои хора, които просто не може да напускат живота ни. а пиесата се върти ... една и съща. първоначално е отричането. мисля, че има някакво количество болка, което сърцето ни е способно да изтърпи наведнъж. и като че ли мозъкът ни сам решава какво да блокира. избирателна пропускливост ? първо е усещането за свобода. най - лъжливото усещане за свобода. когато по някакъв начин се привържеш към даден човек, ти му даряваш част от света си, от душата си, от денонощието си. и когато той си тръгне, се чувстваш като птица. с малката подробност, че си в кафеза на собствената си болка. а дори не го осъзнаваш. после идват моментните избухвания. о, тази песен колко напомня ... а пък тази снимка ... и точно това изречениe ... от свободна птичка се превръщаш в приземяващ се самолет, който от време на време попада в турболенция. от време на време сърцето ти ще се свива. и ще си спомняш. а последен, както обикновено, е моментът на пълното осъзнаване. винаги идва в някой най - обикновен ден, в който няма знаци, нито спомени, нито нищо особено. и там е проблемът ... в този ден вече го няма. усещането го няма. човекът го няма. болка, празнота, сивота, яд, разочарование, съжаление, ненавист ... чувства. палитра от чувства, а след тях - нищо. сякаш всичките ти усещания са притъпени. този миг от живота ти е приключил, човекът си е тръгнал, приказката е свършила, а ти още чакаш началните надписи ... колко глупаво.
а после другите хора. и другите случки. и другият Ти, когато минаваш през всичко това.
и онази болка си стои заключена някъде в лабиринта на спомените ти и само от време на време все по - вяло напомня, че е било там. и че е било истинско.

някой ден ще те забравя.
тъжно, но факт.

(без)крайност

2009-08-03T04:14:00.000-07:00

"И всички срещи изплачи навън,
по - хубаво - завинаги раздяла,
отколкото един измамен сън,
отколкото сълза, на камък спряла.

Веднъж добър, отново после лош,
веднъж: смирение, веднъж: жарава,
о, изплачи ме ти през тая нощ,
о, изплачи ме ти като забрава.

След капките на твойте сълзи
жестоко многоточие остава ...

Евтим Евтимов"

нещо старо ...
... аз в проза и в мъжки род ...

видях я много преди тя самата да ме забележи. когато все пак го направи, тръгна към мен с такава предпазливост, все едно очакваше всеки момент да й сторя нещо. а аз определено вече имах нещо наум - исках да я държа в прегръдките си, което ме предизвика несъзнателно да направя няколко нетърпеливи крачки, и, по - важното, исках да ни разкарам от тази проклета гара. беше тъжно, че се срещахме на място, предназначено за раздели.
очите й говореха. трагичната трескавост, с която ме търсеха, вече се стопяваше в облекчение. когато плахо застана пред мен все едно с поглед ме попита „Красива ли съм ?”, а аз просто стоях и я гледах. тя помръкна, тълкувайки грешно езика на тялото ми и беше силно изненадана, когато я прегърнах и прошепнах в косата й „Остави ме без дъх.”. хванах ръката й и я поведох нанякъде. нямах идея накъде отиваме. не познавах този град, дори не го харесвах, но копнеех да останем сами и до край да се насладя на присъствието й.
тя не спираше да говори. беше загрижена дали съм пътувал добре и как вървят нещата при мен, разказваше ми със завиден ентусиазъм какво е преживяла през малкото часове, които бяха изминали от началото на деня. аз просто се наслаждавах на гласа й, който звучеше още по – сладък, ненарушаван от пращенето на телефонната слушалка.
разсмя се. спрях на място. сякаш всички стихии се събираха в смеха й и без да се усетя към него прибавих и моя. „Къде ме водиш ?” попита накрая. как можех да й обясня ? знам, че със сигурност исках да я заведа някъде. някъде, където можех да бъда себе си, където тя можеше да бъде себе и където, най – вече, можехме да бъдем заедно. където нямаше време, нямаше разстояния и нямаше край. нищо нямаше край.
„Някъде.” усмихнах се загадъчно. „Глупчо !” каза тя и смехът й отново ме обгърна. от този момент се оставих тя да води – посока, разговори, мисли. исках да запомня всичко. точно как вятърът развяваше косите й, колко сладка беше когато се нацупи и колко красива, когато широко отваряше очи от изненада и ме питаше „Ти май наистина ме обичаш ?”. а аз мълчах. парфюмът й миришеше на цветя. беше букет от всички сезони и растения, които познавах, а косите й миришеха на кокос. но по – сладък от всичко бе дъхът й, на когото, ако можех, щях да посветя цяла една вечност.
докосна леко бузата ми и прошепна в ухото ми „Мисля, че е време да тръгваш.”. „Гониш ли ме ?” попитах засегнато. тя се нацупи „Знаеш, че ако можех, бих целувала глупавата ти муцунка вечно.”.
изпрати ме, потънала в мълчание, но дори то по някакъв начин беше вълшебно. в него нямаше напрежение или очакване, а едно неизречено „Ще ми липсваш.”, което знаеше, че не трябва да ми казва, защото ще ме заболи.
разроших косата й и си помислих „И ти ще ми липсваш.”.
както всяко сбогуване и това беше наситено с тъга. очите й можеха и да плачат, но тя се усмихваше.
с усилие се качих в сивия влак, знаейки, че той пак ще ме отдели от нея. ще ме отведе някъде, където нямаше да мога да усещам аромата й или да търся себе си в чувствените й очи, в които отражението ми за първи път изглеждаше завършено.
„Обичам те !” изкрещях през прозореца, но стоновете на тъжните железници заглушиха думите ми.
някой ден щях да й го кажа. някой ден щях да бъда там. но този път – без сбогувания.

след теб

2009-07-28T15:25:00.001-07:00

след теб и птиците забравиха да пеят,
мълчи небето в своя нежен полет,
разлюби слънцето луната и се леят
умиращи звезди от тъжния й поглед.

след теб сезоните забравиха реда си
и дните все един със друг се сливат,
изгорих аз всичките часовници,
намразих монотонното им биене.

след теб сърцето ми забрави да трепери,
то само бавно и болезнено се свива
напук на болката, стреми се да напомни,
че някога във него те е имало.

след теб самата аз забравих да съм себе си
и теб издирвам в неспокойните си сънища,
по струните ми свирят цветни спомени,
след теб ... аз няма да съм същата.

cap ou pas cap ?

2009-07-26T03:27:00.000-07:00

хайде да играем на една игра.

аз ще те чувствам с цялото си сърце, тъй като никога не съм можела да разбирам хората, а ти ще влагаш цялото си сърце в това да ме разбереш, докато аз те поправям кой всъщност е любимият ми цвят и кое е любимото ми цвете.
когато се скараме, аз ще те разсмивам, карайки те да забравяш всичко, а ти ще ме целуваш докато все още съм ти ядосана, докарвайки на лицето ми несъзнателна усмивка.
аз ще се вслушвам в дишането ти преди да заспиш, а ти винаги ще ми пожелаваш лека нощ.
аз ще говоря, когато ми се говори, а ти ще мълчиш, когато ти се мълчи.
аз ще помня всичко, а ти ще се стремиш да не забравяш нищо.
аз ще те прегръщам, когато си тъжен, а ти ще ме държиш в ръцете си през цялото останало време.
аз ще ти разказвам по цяла нощ безкрайните си истории, а ти ще променяш сюжета на твоите все едно че винаги по някакъв начин съм била част от живота ти.
аз ще те карам да вярваш, а ти ще ме предизвикваш да побеждавам страховете си.
аз от време на време ще бягам, за да ми показваш, че искаш да се върна.
аз ще си пея тихо любимите ми балади, а ти ще ме каниш на танц под съпровода на собствения ми глас.
аз всеки ден ще съм нова, а ти нито един ден няма да си същия като предишния.
аз ще загубя играта, а ти няма да я спечелиш.

навит ли си или не ?

***

хайде да играем на една игра.

обичай ме.

навит ли си или не ?

guess it wasn't real after all

2009-07-17T03:48:00.000-07:00

една звезда, две звезди, три звезди ...
падаща.
вероятно ако бях мигнала в този момент, нямаше да я видя. нямах свои желания, но можех да помоля звездата да направи някого другиго щастлив ... нали ?
кръстосах пръсти.
сетих се, че някой ми беше казал, че щяло да има звезда, която за няколко седмици щяла да грее колкото цяла луна. помня, че много се бях ядосала ... не беше честно да има две луни. затърсих я с поглед и доволно открих, че все още я няма.
затворих очи и си спомних, че преди много време ми звънеше в същия час просто, за да ме чуеш. усмихнах се вяло, осъзнавайки, че все пак с надежда докоснах телефона ми, който тихо спеше в десния ми джоб.
усетих присъствие и смутено се огледах.
близо до мен право стоеше малко момиченце с къдрава златисто - кафява коса. носеше невероятно сладка рокличка на цветя, в която предполагам, се чувстваше като принцеса. гледаше към небето и явно търсеше онова, което беше заинтригувало толкова много самата мен.
стори ми се, че съм я виждала някъде ...
когато усети, че я гледам, отвърна на погледа ми, усмихна се и протегна ръка към мен, за да ми подаде цветенце.
взех го от ръцете й, а тя каза "Брой.".
да броя ли ? какво можех да броя ?
явно усети колебанието ми, затова посочи цветенцето и отново повтори "Брой.".
най - после осъзнах какво искаше от мен. внимателно започнах да късам листенцата на цветето, повтаряйки "Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича ...".
въпреки че бях доволна, че най - после съм схванала какво е искало малкото момиченце от мен ... то ме изненада. нацупи се и дръпна цветенцето от ръката ми, повтаряйки "Не, не, не !".
малките й пръстчета продължиха пъргаво да късат листенца, но тя отброяваше по друг начин. "Обича ме, много ме обича, обича ме ..."
ето откъде я познавах ... сетих се за онзи ден, когато на връщане от училище, я бях видяла пред блока ми с една маргаритка.
когато остана едно - единствено листенце, тя ми върна цветето и каза "Много те обича.".
аз откъснах последното листенце и го стиснах в юмрука си. докато съсредоточено го гледах се сетих, че сърцето ми е голямо, колкото него. приближих го до лявата половина от тялото си, а след това отворих ръка и подарих моето "Много те обича." на вятъра.
разроших косата на малката принцеса и прошепнах едно "Благодаря.", а след това станах от бордюра и тръгнах към къщи.
по пътя отнякъде върху косата ми падна малко цветче, което внимателно разплетох и загледах замислено.
безсмислено е да отнемаш душите на толкова много цветя ...
... той не те обича.

някой пак е преравял душата ми и е прогонил хлапето от нея ...

2009-07-15T05:59:00.000-07:00

понякога наистина се замислям колко хубаво би било, ако можех за момент да бъда невидима.
не че щях да го използвам, за да бъда близо до някого, нито пък, за да разкривам нечии тайни. нямаше да върша геройства. нямаше да спасявам света.
всъщност понякога толкова много ми се иска за момент да бъда невидима, за да мога да бъда сама. истински.
и за да мога да плача. без никой да гледа.
за да може светът за момент да забрави за мен, защото по - жестоко е да ми показва, че знае, че съм там, а в същото време просто да ме игнорира.
и не е проблемът, че е спрял да се върти. върти се. както винаги. заради това, че знае, че трябва да се върти или защото му доставя някакво удоволствие ... а може би даже, защото танцува някакъв свой си танц с луната ... но той непрестанно се върти.
може би просто не е в правилната посока.
а може и аз вече да не чакам нищо.
не винаги има какво да те тласка напред, но винаги има какво да те дърпа назад.
тъжно, нали ?
даже не е нужно нещо да ми напомня. аз самата съм спомен. така става, когато допуснеш някой да стане част от теб, предполагам.

иска ми се да можех да сложа табелката "няма ме" и хората просто да ме забравят. за момент.
не би трябвало да е толкова трудно.
все пак ти успя.
нали ?

gone

2009-07-13T07:28:00.000-07:00

и тогава ти ме погледна и каза "нали знаеш, че те обичам ?", а аз отвърнах на погледа ти и се запитах "знам ли ?".

went

2009-07-13T03:44:00.000-07:00

аз казах: аз съм от онези хора, които някой ден ще направят Море от любов, вратата ще се отвори и отзад няма да има никой.

да, има и такива хора.
които правят цяло море от любов за някого. а другият доволно плува там и го дави ... уж на шега.
всичко е в рамките на шегата.

откритие за деня: имам чорапи с Мечо Пух.
второ откритие за деня: първото откритие едва не ме разплака.

извод ? трябва ми лекар.
нямам пари за лекар, но имам пари за водка.
и после как хората се пропивали.
нека изпием морето от любов, за да забравим, че сме забравени ... току - виж помогнало.
и жалко, че не мога да псувам. моментът изглеждаше подходящ.

go

2009-07-12T08:44:00.000-07:00

болката ти не е нещо ново.
вече е била изживявана. и ще бъде причинена на някого отново. даже в момента някой може да преминава през същото. може даже да е твой близък.
думите, с които описваш тази болка, са банални. песните, в които се откриваш, са писани от други хора, които, вероятно са чувствали същото. филмите, които все едно са снимани за теб, по същата логика са създадени за още хиляди други души.
болката ти не е уникална.
не си единственият човек, който може или не може да премине през това. не си единственият, който се бори. не си единственият, когото го боли.
болката ти няма да промени света.
дори да учиш другите от грешките си, дори да я опишеш по най - красивият начин, дори да й отдадеш всяка част от душата си ... дори да защитаваш.
тя е твоята болка. радвай й се както можеш. използвай момента, за да се оплачеш. използвай минутите, за да бъдеш слаб. използвай поуките, за да не те боли пак така. макар че ... човек никога не се учи от грешките си, нали помниш ? и се усмихваш горчиво.
това е твоята болка. наслади й се. остани сам, защото хората само пречат. те ще те съжаляват, ще те гледат съчувствено и ще те прегръщат. а в прегръдките им няма да има нищо повече от признателност, че някога си правел същото за тях. ще ти казват, че всичко ще бъде наред ... не им вярвай. никога нищо не е наред. важното е да е нередно по онзи подреден начин, когато земята все пак се върти, а ти все пак чувстваш.
това е твоята болка. бъди благодарен, че все още чувстваш.

а това ... това е моята болка.
истината понякога боли, нали ?

p.s. ще се радвам, ако нямам повече последователи. наречете го ... суеверие.