четвъртък, 2 февруари 2017 г.

ча(ка)й

Водата на котлона запищя
по-убедително и някак си спасително
от всяко стръкче пожълтяла тишина
в големия букет от безнадеждност...
...Пробожда дланите ми всеки път когато
пред олтара на съюза кажем „да“.

Лъжицата ти гони лист липа
и на едри глътки
отпиваме от чая,
как вяло загорча ни рая,
как пиперливо по езиците ни заигра
поредната наужким-ама-не шега.

Поглеждам те,
ала не виждам...
- Вдига пара! –
усмихваш ми се с неудобство върху устните
и всеки дири своя път към края,
и всеки стиска чак до синьо чашата
и лее вътре болна жажда за
войни, за революция, обрат,
за страст, за взрив, за сбъдване,
за биване, ухажване и съмване...
Протягайки към теб ръка за свързване
се сепвам от котлона на съседите.
И те така в нощта си чай варят
и молят се отчаяно за път
към сърцето топло на градът.

Град на липите се зове,
а вехнат неговите домове
и трепетните срещи във леса
от минал век са само те следа.

Няма коментари: